Р Е Ш Е Н И Е

№ 33

гр. София, 09.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С на Р. Б, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. И, изслуша докладвано от съдия Г. Н гражданско дело № 2902 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С определение № 75 от 14.02.2020 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 128 от 12.04.2019 г. по в.гр.д.№ 7/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд, г.о., ІІ въззивен състав, с което (в резултат от потвърждаването на решение № 99 от 20.07.2018 г., поправено с решение № 874 от 05.11.2018 г. – и двете, постановени по гр.д.№ 421/2017 г. по описа на Районен съд – Своге) са отхвърлени като неоснователни предявените от Р.Х.Т. срещу А.Я.С. искове, както следва: (1) с правно основание чл. 108 ЗС - да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на недвижимите имоти (А) УПИ, находящ се в [населено място], Софийска област, целият с площ от 550 кв.м., представляващ парцел № * в кв. * по ПУП на [населено място] и (Б) УПИ, находящ се в [населено място], Софийска област, целият с площ от 430 кв.м., представляващ парцел № * в кв. * по ПУП на [населено място] и да бъде осъден ответника да предаде на ищцата владението върху тях; (2) с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 579, ал. 2 ГПК – да се прогласи за недействителна сделката за дарение на недвижим имот, извършена с н.а.№ 19, т. І, рег.№ 209, н.д.№ 18/2013 г. на нотариус Г. М. – като нищожна при липса на форма поради това, че в нотариалния акт дарителят Р. Т. не е положил подпис, а отпечатък от десен палец, като нотариусът не е изискал от дарителя да напише собственоръчно, че разбира съдържанието на акта и (3) с правно основание чл. 76 ЗН - да се прогласи недействителността на сделката за дарение на недвижим имот, извършена с н.а.№ 19 от 2013 г. в частта от дарението, касаеща 3/8 ид.ч., получени от дарителя Р. Т. по наследство от Л.Е.Т..

Касаторката Р.Х.Т., представлявана от адвокат З. Н. от САК, поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Заявено е искане ВКС да го отмени и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответникът по касационната жалба А.Я.С. не е депозирал писмен отговор и не взема становище в рамките на производството пред ВКС.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - 293 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел, че, в качеството на наследници на Е.Т.Д., с Нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № 239 от 14.08.1967 г., т. I, д.№ 460/1967 г. на Свогенски народен съдия Р.Е.Т. и Л.Е.Т. са признати за собственици на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], Софийски окръг, представляващ дворно място, с площ от около 2,6 декара, м. „С.” в землището на [населено място], застроено с три къщи и други селскостопански постройки, при граници: Б.К.П., път, С.А.Р. и площад. Л.Е.Т. е починала на 22.02.2007 г., като нейни наследници са пълнокръвният брат Р.Е.Т. и ищцата - дъщеря на едноутробен брат Х.Т.Г., починал на 15.11.1977 г. Р.Е.Т. е починал на 13.07.2014 г., оставяйки ищцата (като дъщеря на едноутробния брат) за свой единствен наследник по закон. С Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 19, т. I, рег.№ 209, нот.д.№ 18/2013 г. на нотариус Г. М., на 14.02.2013 г. Р.Е.Т. дарил на ответника А.Я.С. 7/8 ид.ч. от следните съсобствени (сънаследствени) имоти: (A) УПИ, находящ се в [населено място], Софийска област, целият с площ от 430 кв.м., представляващ парцел № * в кв. * по ПУП на [населено място], при граници и съседи на имота: улица, п. *, п. *, п. * - всички в кв. * по плана на населеното място и (Б) УПИ, находящ се в [населено място], Софийска област, целият с площ от 550 кв.м., представляващ парцел № * в кв. * по ПУП на [населено място], при граници и съседи на имота: улица, п. *, п. *, п. * - всички в кв.* по плана на населеното място. Вместо подпис, срещу текста „дарител” е положен отпечатък от десен палец и е направена забележка, че това се извършва на основание чл. 579, ал. 2 във връзка с чл. 189 ГПК. Пред нотариуса правото на собственост на дарителя е удостоверено с Нотариалния акт за собственост по давност № 239 от 14.08.1967 г., удостоверение за наследници и две съдебни решения (непредставени и непоискани за приобщаване като доказателства по настоящото дело).

Произнасяйки се по иска по чл. 108 ЗС, районният съд е приел, че не са налице предпоставките за неговото уважаване, тъй като ищцата не е доказала идентичност на имота, предмет на Нотариалния акт за собственост по давност № 239 от 14.08.1967 г. и на Нотариалния акт за дарение на недвижим имот № 19 от 14.02.2013 г. За разлика от това, правилно въззивният съд е отчел липсата на спор относно идентичността на имотите, предмет на н.а.№ 239 от 14.08.1967 г. и на н.а.№ 19 от 14.02.2013 г., както и относно притежанието на 1/8 ид.ч. в резултат от наследственото правоприемство между Л.Е.Т. и ищцата като дъщеря на нейния едноутробен брат, но по съображения, че с оглед сключения на 14.02.2013 г. договор за дарение по делото не е доказано ищцата да притежава изключително право на собственост върху процесните недвижими имоти, е потвърдил отхвърлителното решение на първата инстанция. По отношение на иска по чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожността на дарението от 14.02.2013 г. е прието, че полагането на отпечатък от десния палец е алтернатива на невъзможността да се положи подпис поради неграмотност или недъгавост. Като понятие недъгавостта е по отм. термин от инвалидността и представлява синоним на тази дума. Включва всякакъв вид заболявания, които имат за последица някакъв вид недъг, т.е. някакво трайно увреждане на здравето. Когато това увреждане е свързано с невъзможност да се положи подпис /параф/, като израз на волеизявление, законодателят е предвидил потвърждението на изразената воля да стане с отпечатък от десния палец. Това е свързано с уникалността на дактилоскопските линии, които правят всеки пръстов отпечатък строго индивидуален и представляват идентифициращ белег в много по-висока степен от идентифициращите белези на почерка и подписа. В този смисъл полагането на отпечатък от палеца е предвидено за защита интересите на лицата, които страдат от някакъв недъг, с оглед установяване автентичността на направените от тях изявления (Решение № 313 от 22.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1409/2010 г., IV г.о.). Той ги защитава от възможна подправка при неособено обработен почерк и подпис поради затруднение за писане. Затова, ако лицето, което не може да положи подпис поради заболяване, е положило отпечатък от палеца, не е нарушен чл. 576 във вр. с чл. 579, ал. 2 ГПК, защото е спазено законовото изискване, даващо по-голяма сигурност за автентичността на направеното изявление. С оглед установеното по делото здравословно състояние на дарителя, прието е за доказано наличието на недъгавост, с оглед което в този случай нотариалното удостоверяване не е нищожно. По иска по чл. 76 ЗН за обявяване на относителна недействителност спрямо ищцата на дарението на 3/8 ид.ч. е прието, че безспорно притежаваната от Л.Е.Т. 1/2 ид.ч. от двата процесни имота е наследена след смъртта й от Р.Е.Т. в обем на 1/2 и от ищцата (като дъщеря на починал едноутробен брат) в обем на 1/4 - с оглед чл. 8, ал. 3 ЗН. Съответно - към 14.03.2013 г. Р.Е.Т. се е разпоредил с притежаваните от него 7/8 ид.ч. от двата имота. Сделката не може да бъде обявена за относително недействителна спрямо ищцата, тъй като сбъдването на условието по чл. 76 ЗН е свързано с упражняването и реализирането на потестативното право на делба. Възможността за позоваване на тази недействителност преди извършване на делба логически противоречи на защитната функция на нормата. Тъй като по делото няма твърдения и данни за извършване на такава, респективно, че съответните идеални части са се паднали в дял на ищцата, преценено е, че не са настъпили материалноправните условия за уважаване на иска и той правилно е отхвърлен от районния съд.

С определението, постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК. Предвид основанието, на което е допуснато касационното обжалване, ВКС следва да пристъпи към проверка за валидността, допустимостта и правилността на въззивния акт, без да се излагат общи мотиви по приложението на закона, каквито се дължат при допускане на обжалването в хипотеза по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Произнасяйки се по съществото на касационната жалба, ВКС намира следното:

В качеството й на ищец, Р.Х.Т. е предявила срещу А.Я.С. три иска, а именно: (1) с правно основание чл. 108 ЗС да се признае за установено по отношение на ответника, че в качеството й на наследник на Л.Е.Т. и на Р.Е.Т. е собственик на процесните два УПИ, находящи се в [населено място] и ответникът да бъде осъден да й предаде владението върху тях; (2) с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 579, ал. 2 ГПК – да се прогласи недействителността на дарението на 7/8 ид.ч. от имотите поради липса на форма и (3) с правно основание чл. 76 ЗН - да се прогласи недействителността на дарението за тези 3/8 ид.ч., които Р.Е.Т. е получил по наследство от Л.Е.Т.. Изходът по иска за собственост, произтичаща от наследяване между Ромей Е. Т. и ищцата, е обусловен от валидността на извършеното от Р.Е.Т. разпореждане в полза на ответника А.Я.С., поради което на първо място следва да бъде разгледан иска за прогласяване нищожността на сделката, а при негова неоснователност – за установяване на нейната относителна недействителност по чл. 76 ЗН, едва след което съдът да се произнесе по спора за собственост.

Произнасяйки се по иска с правно основание чл. 26 ЗЗД, ВКС намира за неоснователни оплакванията на касаторката, че, при установените по делото обстоятелства относно здравословното състояние на дарителя Р.Е.Т., изводът за наличие на основание да се приложи процедурата по чл. 579, ал. 2 ГПК е незаконосъобразен. В съответствие с практиката на ВКС, обективирана с Решение № 313 от 22.06.2011 г. по гр.д. № 1409/2010 г. на ВКС, IV г.о., въззивният съд е приел, че при доказано силното намаление на зрението на дарителя (до степен да не може да чете) и тремор на ръцете (с произтичащите от това трудности да координира движенията на ръката), по отношение на Р.Е.Т. са били налице предпоставките да се приеме наличие на недъгавост, а по тази причина – основание да положи отпечатък от палец вместо подпис с оглед изискванията за валидност на нотариалното удостоверяване на сделката. Цитираното от касаторката Решение № 621 от 13.07.2010 г. по гр.д.№ 1195/2009 г. на ВКС, І г.о. също застъпва разбирането, че „недъгавост” (понятие, по отм. о като термин от „инвалидност” и синоним на тази дума) съставлява такова физическо увреждане (вродено или придобито), в резултат на което лицето или изобщо не може да се подпише, или не може да положи идентифицируем подпис. Разяснено е, че невъзможност да се положи саморъчен подпис ще бъде налице в случаите на загуба на ръка или липсата на пръсти, водеща до загубване на хватателната способност на ръката; заболявания, в резултат на което лицето не може да извършва или да координира движенията на ръката и др. В други случаи (когато болестното нарушение на двигателната способност на ръката не е пълно) в правомощията на нотариуса е да прецени дали се налага полагането на заместващ подписа отпечатък от палеца на лицето. С оглед установеното здравословно състояние на дарителя и при отсъствие на съмнение в неговата дееспособност, ВКС приема, че в случая нотариусът е разполагал с правомощие да прецени кой способ за удостоверяване волята на страната носи по-висока степен на идентифицируемост за авторството на волеизявлението, поради което полагането на отпечатък от десния палец вместо подпис няма за последица нищожност на сделката поради липса на форма. Ето защо въззивното решение следва да бъде потвърдено в обсъжданата част.

За да се произнесе по жалбата срещу въззивното решение в частта му по иска с правно основание чл. 76 ЗН, ВКС съобрази следното:

Очевидно неправилно е становището на въззивния съд, че извършеното на 14.02.2013 г. дарение не може да бъде обявено за относително недействително спрямо ищцата по развитото от окръжния съд съображение, че позоваване на недействителността по чл. 76 ЗН е възможно единствено в производство по съдебна делба, тъй като позоваване до извършване на делбата логически противоречи на защитната функция на нормата.

Това становище на въззивния съд свидетелства за игнориране на постановките по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр.д.№ 1/2004 г., ОСГК, съгласно които сънаследникът, който не се е разпоредил с дела си, може да се позове на относителната недействителност по чл. 76 ЗН в делбено производство или по иск за собственост, чрез инцидентен, преюдициален и обуславящ установителен иск или чрез възражение. Действително, изложените в тълкувателното решение аргументи са свързани основно с делбата, но причината за това е, че в практиката правото по чл. 76 ЗН най-често се предявява в първата фаза на производството по делба на наследственото имущество (чрез иск или възражение). Това, обаче, не е основание да не се съобрази разяснението (обективирано както в диспозитива, така и в мотивите по т. 1 от ТР № 1/2004 г.), че позоваване е допустимо и извън делбата - при иск за защита на собствеността.

В развитие на така даденото задължително тълкуване на закона, с решение № 124 от 13.12.2019 г. на ВКС по гр.д.№ 4344/2018 г., II г.о., ГК е разяснено, че позоваване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН извън делба може да извърши сънаследник, спрямо когото приобретателят на идеална част, прехвърлена му от друг сънаследник, предяви претенции по чл. 31, ал. 2 ЗС, по чл. 32, ал. 2 ЗС или с когото не може да постигне съгласие за управление на общата вещ - чл. 32, ал. 1 ЗС, като във всички случаи като главна страна в процеса следва да участват и двете страни по атакуваната сделка - прехвърлител и приобретател. Ако неучаствалият в сделката сънаследник избере предявяването на отрицателен установителен иск като начин да отблъсне евентуални настоящи или бъдещи претенции на приобретателя, то относителната недействителност следва да бъде предявена чрез отделен иск, съединен с отрицателния установителен, който иск да е насочен срещу прехвърлителя и приобретателя на съответната идеална част.

Настоящият състав на ВКС споделя това тълкуване, към което следва да се добави, че аналогично е положението и при предявен положителен установителен иск или ревандикационен иск. И в тези случаи правото по чл. 76 ЗН следва да бъде предявено чрез отделен иск, който да е съединен с иска за собственост. Надлежни страни по иска по чл. 76 ЗС са: като ищец - неразпоредилият се с дела си сънаследник, а като ответници - прехвърлителят и приобретателят на съответната идеална част. С оглед естеството на спорното правоотношение решението трябва да бъде еднакво спрямо страните по сделката, поради което последните се явяват необходими другари по иска по чл. 76 ЗН, като предявяването на претенцията срещу тях е условие за допустимостта на процеса, т.е. другарството е задължително.

В случая, в полза на ищцата Р.Х.Т., като неразпоредил се с дела си сънаследник, е възникнало право да се позове на относителната недействителност на дарението, извършено от Р.Е.Т. в полза на ответника А.Я.С.. От гледна точка на процесуалния закон, това право е било допустимо да бъде упражнено приживе на прехвърлителя Р.Е.Т. посредством предявяването на иск с правно основание чл. 76 ЗН, насочен едновременно срещу дарителя и надарения. След смъртта на Р.Е.Т. негов единствен наследник по закон е Р.Х.Т., респ. тя е негов единствен универсален правоприемник. Резултат от това е сливане на качеството „ищец” и „ответник” по иска по чл. 76 ЗН в лицето на Р.Х.Т.. С оглед изискването ответници по иска по чл. 76 ЗН да бъдат и двете страни по сделката в условията на задължително необходимо другарство и доколкото исковият процес е двустранно производство и условие за неговата допустимост е наличието на два различни правни субекта като срещупоставени страни, настъпилото след смъртта на Р.Е.Т. сливане на процесуалните качества прави производството по иска по чл. 76 ЗН недопустимо, тъй като никой не може да води процес сам срещу себе си. Това е причината, поради която предявеният от Р.Х.Т. срещу А.Я.С. иск по чл. 76 ЗН се явава процесуално недопустим и като такъв не може да бъде разгледан по същество. Производството по него следва да бъде прекратено, наред с което да се постанови обезсилване на постановените от въззивния и първоинстанционния съдилища решения в тези им части.

По иска за собственост:

В случая ищцата е поддържала, от ответника не е оспорено, а в хода на процеса е и установено, че ищцата притежава идеална част от процесните имоти по силата на наследственото правоприемство от Л.Е.Т.. Този извод се налага, без изобщо да е необходимо да се навлиза в анализ на събраните доказателства и доводите на страните.

Същевременно, съобразно разясненията по т. 2.А. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т.д.№ 4/2014 г., ОСГК, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА), следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, защото искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: (1) да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и (2) да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не го владее или го владее на противопоставимо на собственика правно основание, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита - за предаване на владението на имота. Така решението ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни.

В случая, излагайки съображения, че ищцата не е изключителен собственик на двата имота, въззивният съд изцяло е отхвърлил претенцията по чл. 108 ЗС, с което е създал предпоставка да се формира сила на пресъдено нещо, отричаща притежаването на каквито и да е права от ищцата по отношение на процесните имоти. Това произнасяне, като несъвместимо с правното положение, произтичащо от позициите на страните в частите им, в които отсъства противоречие, е очевидно неправилно и обуславя частично отменяване на въззивния акт в частта по ревандикационния иск. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът за собственост следва да бъде разрешен от ВКС.

С исковата молба се поддържа, че ищцата е изключителен собственик на двата имота на две основания – за частите от имотите, придобити по наследство от Л.Е.Т., както и поради недействителността на дарението от 14.02.2013 г. и наследственото правоприемство между Р.Е.Т. и Р.Х.Т..

По отношение качеството наследник на Р.Х.Т. спрямо наследството на Л.Е.Т. спор не съществува, поради което на ищцата следва да се признаят правата й, придобити по наследство от тази наследодателка. Обемът на тези права се определя по императивните правила на чл. 8, ал. 3 във връзка с ал. 1 ЗН, които съдът е длъжен да приложи независимо от становищата на страните по приложението им, ограничавайки следващият се от това правен резултат в рамките на диспозитивното начало. С оглед обема претендирани от ищцата права (изключителна собственост върху двата имота), дори с решението да й се признае притежаването на права над безспорно признатия дял от 1/8 ид.ч., произнасянето на съда би се явявало постановено в рамките на сезирането.

Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗН, когато починалият е оставил само братя и сестри, те наследяват по равни части, но по силата на чл. 8, ал. 3 ЗН еднокръвни и едноутробни братя и сестри получават половината от това, което получават родните братя и сестри. В случая Л.Е.Т. е наследена от един роден брат и по право на заместване – от детето на един едноутробен брат. За да получи последното половината от следващото се на родния брат, оставеното от Л.Е.Т. се разделя на 3 части, две от които са за родния брат Р.Е.Т. и една – за ищцата. Това означава, че (доколкото Л.Е.Т. е притежаванала 1/2 ид.ч. от двата имота) по силата на наследяването ищцата е придобила по 1/6 ид.част от всеки от имотите, а Р.Е.Т. – по 2/6 ид.части, към които се прибавят лично притежаваните от него по 3/6 ид.ч. (другата половина от имотите). Тук е мястото да се отбележи неправилността на изложеното от въззивния съд, че по силата на чл. 8, ал. 3 ЗН ищцата е получила 1/4 от притежаваните от Л.Е.Т. права, а Р.Е.Т. – 3/4 (които, отнесени към собствеността върху целите имоти се равняват на 1/8 към 7/8). Очевидно е, че 1/4 не съставлява половината от 3/4, каквото е изискваното съотношение по чл. 8, ал. 3 ЗН, спазването на което в случая е удовлетворено при части 1/3 за ищцата и 2/3 за Р.Е.Т. (които, отнесени към собствеността върху целите имоти се равняват съответно на 1/6 към 5/6).

Така, предявеният от Р.Х.Т. срещу А.Я.С. иск по чл. 108 ЗС се явява основателен и следва да бъде уважен за притежаваните от ищцата по 1/6 ид.ч. от всеки имот. За разликата над тези части до претендираната изключителна собственост върху всяка от процесните вещи претенцията е неоснователна и правилно е отхвърлена. Последното произтича от неоснователността на иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и недопустимостта на процеса по иска по чл. 76 ЗН, предвид което дарението от 14.02.2013 г. следва да бъде зачетено в обема права, притежавани от Р.Е.Т., които валидно е могъл да транслира на ответника А.Я.С., а именно – до размер на 5/6 ид.части, за разликата над които до посочените в нотариалния акт 7/8 ид.части сделката не поражда транслативно действие.

Изводът на въззивния съд, че като не е изключителен собственик на двата процесни имота, ищцата няма право да й се присъди предаване на собствеността и владението на частта, придобита по наследяване от Л.Е.Т., води до отричане на наследствения й дял. Този извод е в разрез с императивните правила на ЗН (ЗАКОН ЗА НАСЛЕДСТВОТО) относно наследяването и поради това е очевидно неправилен, поради което актът следва да бъде частично отменен, като се постанови частично уважаване на предявения иск по чл. 108 ЗС.

По разноските:

С оглед изхода на делото (предявени са 3 иска, от които 1 е отхвърлен, производството по 1 иск е прекратено и частично е уважен 1 иск – за 16,67%, т.е. успешно са защитени 5,56% от претенциите на ищцата), в тежест на ищцата следва да останат 94,44 % от направените от ответника разноски, а в негова тежест – 5,56% от разноските, направени от ищцата. По тази причина въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено досежно осъждането на ищцата да заплати на ответника разликата над сумата 472,20 лв. до сумата 500 лв. С настоящото решение на ищцата следва да бъде присъдено заплащането на сумата 102,58 лв. (5,56% от разноските за защита пред РС – 965 лв. и от разноските за ВКС – 880 лв.).

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 128 от 12.04.2019 г. по в.гр.д.№ 7/2019 г. на Софийски окръжен съд, г.о., ІІ въззивен състав, в частта, с която първоинстанционното решение № 99 от 20.07.2018 г., поправено с решение № 874 от 05.11.2018 г. – и двете, постановени по гр.д.№ 421/2017 г. по описа на Районен съд – Своге, е потвърдено в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от Р.Х.Т. срещу А.Я.С. иск с правно основание чл. 76 ЗН (да се прогласи недействителността на сделката за дарение на недвижим имот, извършена с н.а.№ 19 от 2013 г. в частта от дарението, касаеща 3/8 ид.ч., получени от Р.Е.Т. по наследство от Л.Е.Т.), както и самото първоинстанционно решение в тази му част,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от Р.Х.Т. срещу А.Я.С. иск с правно основание чл. 76 ЗН - да се прогласи недействителността на сделката за дарение на недвижим имот, извършена с н.а.№ 19 от 14.02.2013 г., т. І, рег.№ 209, н.д.№ 18/2013 г. на нотариус Г. М. (рег.№ 143 на НК) в частта от дарението, касаеща 3/8 ид.ч., получени от Р.Е.Т. по наследство от Л.Е.Т..

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 128 от 12.04.2019 г. по в.гр.д.№ 7/2019 г. на Софийски окръжен съд, г.о., ІІ въззивен състав, в частите, с които първоинстанционното решение № 99 от 20.07.2018 г., поправено с решение № 874 от 05.11.2018 г. – и двете, постановени по гр.д.№ 421/2017 г. по описа на Районен съд – Своге, е потвърдено, както следва: в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р.Х.Т. срещу А.Я.С. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик 1/6 ид.ч. от недвижимите имоти, представляващи УПИ, находящ се в [населено място], Софийска област, целият с площ от 550 кв.м., представляващ парцел № * в кв. * по ПУП на [населено място], при граници и съседи на имота: улица, парцел *, парцел * парцел * и парцел *, всички в кв. * по плана на населеното място и УПИ, находящ се в [населено място], Софийска област, целият с площ от 430 кв.м., представляващ парцел № * в кв. * по ПУП на [населено място], при граници и съседи на имота: улица, парцел *, парцел * и парцел *, всички в кв. * по плана на населеното място и за осъждането на ответника да предаде на ищцата владението върху притежаваната от нея 1/6 ид.ч. от двата имота, както и в частта, с която Р.Х.Т. е осъдена да заплати на А.Я.С. разноски за разликата над сумата 472,20 лв. до сумата 500 лв.,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Р.Х.Т., ЕГН [ЕГН] против А.Я.С., ЕГН [ЕГН], че Р.Х.Т. е собственик на 1/6 (една шеста) идеална част от УПИ, находящ се в [населено място], Софийска област, целият с площ от 550 кв.м., представляващ парцел № * в кв. * по ПУП на [населено място], при граници на имота: улица, парцел *, парцел *, парцел * и парцел *, всички в кв. * по ПУП на [населено място] и на 1/6 (една шеста) идеална част от УПИ, находящ се в [населено място], Софийска област, целият с площ от 430 кв.м., представляващ парцел № * в кв. * по ПУП на [населено място], при граници на имота: улица, парцел *, парцел * и парцел *, всички в кв. * по ПУП на [населено място], като ОСЪЖДА А.Я.С. ДА ПРЕДАДЕ на Р.Х.Т. владението върху описаните по 1/6 ид.части от всеки от двата имота.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 128 от 12.04.2019 г. по в.гр.д.№ 7/2019 г. на Софийски окръжен съд, г.о., ІІ въззивен състав в останалите части.

ОСЪЖДА А.Я.С. ДА ЗАПЛАТИ на Р.Х.Т. сумата 102,58 (сто и два лева и петдесет и осем стотинки) лева – разноски за защита пред трите инстанции.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: