Р Е Ш Е Н И Е

№ 91

гр.София 15.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в открито съдебно заседание на трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :БОРИС ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ : ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

ЛЮБКА АНДОНОВА при участието на секретаря Р. П, като изслуша докладваното от съдията Л. А гр. дело № 4040 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Обжалвано е решение № 113/08.07.2019 на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 246/2019, с което е потвърдено решение № 1417/20.11.2018 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 205/2015, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за окончателен за 1/2 ид. част от имот.

Недоволен от решението е касаторът П.Д.Д., представляван от адв. И. Д. от ПАК

Ответникът по жалбата Н.Н.Р., представляван от адв. П. К. от САК, я оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото.Счита, че въззивното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С определение № 121, постановено в закрито съдебно заседание на 26.2.2020 г по гр.дело № 4040/2019 г, ВКС, Четвърто ГО е допуснал касационно обжалване по материалноправния въпрос за действието (обвързващата сила) на сделката на разпореждане, съответно на предварителния договор, сключен от един от съпрузите, без участието на другия, с недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното :

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 30.05.2014 г. страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент в [населено място] срещу цена от 110.000 евро (или по 55.000 евро за всеки от ответниците). Страните са се договорили в срок до пет месеца от подписването на договора (т.е. до 30.10.2014 г.) да сключат окончателен договор. По делото е прието за установено, че ответниците са закупили и са собственици на процесния имот и доколкото няма изрично отбелязване при какви права е придобит имота, то е прието, че двамата са придобили при равни квоти. По делото са приложени извлечения от банкова сметка на ищеца и банкова референция от 26.05.2015 г., че към 26.06.2014 г. е имал по сметката си сума от 115 000 евро, която е изтеглена преди 30.09.2014 г. Приложено е изявление от двамата ответници до ищеца за разваляне на предварителния договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, поради неплащане на продажната цена в уговорения срок за сключване на окончателен договор – 30.10.2014 г. (изпратено по пощата с обратна разписка, която е надлежно оформена за връчване лично на адресата на 01.11.2018 г.). Представени са доказателства за сключен граждански брак за всеки от ответниците, като Ж. Р. е сключил граждански брак на 12.01.2002 г., но по силата на брачен договор със съпругата си са избрали режим на разделност на имуществените отношения. Ответникът Н. Р. е сключил брак нa 29.01.1993 г., като няма данни да е сключил брачен договор, поради което въззивният съд е приел, че важи законовия режим на общност.

Въззивният съд е приел, че е налице валиден писмен предварителен договор, с който страните са постигнали съгласие за сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, като ответниците са се съгласили да прехвърлят собствеността си върху имота, а ищецът – да им заплати уговорената цена, със срок за сключване на сделката – пет месеца от подписване на предварителния договор.Към момента на сключване на предварителния договор и двамата продавачи се намират в граждански бракове, а по делото липсват данни те да са прекратени. Видно от представеното копие на паспорта му Н. Р. притежава белгийско гражданство, а в представеното копие на акта му за брак липсва отбелязване за сключен брачен договор или за избор на режим на разделност. В изпратения от белгийски съд формуляр № 3 от Регламент ЕО №1206/2001 относно сътрудничеството между съдилищата на държавите членки в събирането на доказателства по граждански или търговски дела е приложен акт за брак № 5 29/01/ от който се установява, че със съпругата си не са сключили брачен договор с предбрачни условия (л.880 от първоинстанционното дело), а в акта за брак на Ж. Р. е отбелязано, че съпрузите са избрали режим на имуществена общност, като в копие от пълния акт за брак № 7 от 12.01.2002 г. е отбелязано, че съпрузите са сключили брачен договор, в който са приели режима на разделност на имуществото.Доколкото и двамата ответници са белгийски граждани, както и техните съпруги, въззивният съд е приел, че при приложение на правилата на КМЧП, за приложимо право при определяне на правния режим на придобитото имущество, следва да бъде определено белгийското, като се позовава на КМЧП (чл. 48 и чл. 79 КМЧП). Съгласно белгийското законодателство (извадка от Гражданския кодекс на Кралство Б.), дял V Брачни режими, гл. I Общи разпоредби - чл. 1387, в който е регламентирано, че съпрузите уреждат брачните си споразумения както им е удобно, стига да не противоречат на обществения ред и добрите нрави, а в чл. 1390 – че при липса на споразумение се прилагат правилата на гл. II – имущество и реинвестиране. В посочената глава са описани начините придобитото и по време на брака да остане лично имущество на единия съпруг, като правната уредба кореспондира с уредбата на трансформацията и придобиването по наследство на българското право. В чл. 1405, т. 4 изрично е подчертано, че са общи всички имущества, за които не е доказано да са собствени на единия съпруг. Нормата на чл. 1418 пък предвижда, че се изисква съгласието и на двамата съпрузи за придобиване, прехвърляне и обременяване с вещни права на недвижими имоти. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че с оглед избраните от двамата ответници режими на имущество при сключване на брак, се установява, че Ж. Р. се явява индивидуален собственик на придобитата от него 1/2 ид.ч. от недвижимия имот, а Н. Р. притежава в съсобственост със съпругата си останалата 1/2 ид. ч., при липса на твърдения и доказателства да е налице трансформация на лично имущество.В случая данни за съгласие от съпругата или за упълномощаване от нея за извършване на разпоредителни сделки с имота няма, поради което е прието, че ответникът Н. Р. не може да се разпорежда с притежаваната в съсобственост със съпругата му идеална част от процесния имот, поради което при липса на съгласие от страна на двамата собственици, сключеният предварителен договор по отношение на тази 1/2 ид.ч. не може да произведе действие. Като неоснователни са приети възраженията на ищеца, че липсата на съгласие от единия съпруг не е пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен, тъй като той можел да води отменителен иск. Въззивният съд е счел, че след като се установява изрично липсата на съгласие на единия съпруг е недопустимо извършването на разпоредителна сделка без това съгласие, а нормата на чл. 24, ал. 4 СК е въведена в защита на интересите на неучаствалия в разпоредителната сделка съпруг, когато същата вече е факт, независимо от липсата на волеизявление за разпореждане на единия от съпрузите, като тя обаче, не обосновава правило, че сделки с имущество - съпружеска имуществена общност могат да се извършват само от единия от съпрузите.Предвид изложеното, искът за обявяване на предварителния договор за окончателен е отхвърлен за 1/2 ид.ч. от процесния имот, а по отношение на за останалата 1/2 ид.ч., притежавана от ответника Ж. Р., искът е уважен като основателен.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване.

С решение № 287/13.3.3011 г, постановено по гр.дело № 272/2010 г, ВКС, Четвърто ГО е даден отговор на материалноправния въпрос за характера на сделката, при която с недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се разпорежда само единия от съпрузите, без участието на другия.Прието е, че тази сделка не е нищожна.Прието е, че по принцип нищожните правни сделки не пораждат целените правни последици, докато законодателят при условията на чл.22 ал.3 СК отм. г /отм/ е уредил възможност последиците от сделката да бъдат зачетени.Това не би било възможно, ако разпореждането е нищожно.При отчуждаването на вещ, която е СИО е налице относителна и висяща недействителност, тъй като оспорването на сделката може да бъде извършено само от неучаствалия съпруг и то само в определен срок от момента, в който е узнал за извършването й.След изтичането на този срок действието на сделката се стабилизира и тя не може да бъде оспорвана на основание неучастие на един от съпрузите при извършването на отчуждителното волеизявление.

Цитираната съдебна практика е неотносима към настоящия спор и не дава отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване.Соченото решение прави единствено принципно разграничение, между нищожната сделка и относителната недействителност, визирана в чл.22 ал.4 СК.

Конкретен отговор на поставения материалноправен въпрос за действието на предварителния договор, сключен от един от съпрузите, без участието на другия, с недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност е даден с решение № 87 от 12.6.2020 г по гр.дело № 4051/19 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановено след определението по чл.288 ГПК, по настоящото дело, с което е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.С посоченото решение е прието, че предварителният договор не е акт на разпореждане с право на собственост.Правото на собственост върху имота преминава от патримониума на продавача в патримониума на купувача едва при сключването на окончателния договор, респ.от момента на влизане в сила на решението, с което предварителният договор бива обявен за окончателен.В този момент настъпва транслативния ефект на разпоредителната сделка, т.е. осъществява се разпореждането с вещ, съпружеска имуществена общност, по смисъла на чл.24 ал.4 СК.По отношение на предварителния договор, съгласието на другия съпруг представлява задължително условие за сключване на окончателния договор по съдебен ред, като същото следва да бъде дадено изрично и то в изискуемата от закона форма за действителност, предвидена за самия предварителен договор.Съдът не разполага с правомощието да обяви за окончателен предварителен договор за продажба на недвижим имот, съпружеска имуществена общност, сключен само от единия съпруг, предоставяйки на другия съпруг възможността да оспори извършеното разпореждане в срока по чл.24 ал.4 СК.

Изводите, изложени в цитираното са основани на създадената преди него постоянна и безпротиворечива съдебна практика на ВКС по този въпрос обективирана в решения № 196 от 8.4.2009 г по гр.дело № 6367/2007 г на ВКС, Второ ГО, решение № 896 от 24.9.1994 г по гр.дело № 2049/92 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 1415/13.1.2009 г на ВКС по гр.дело № 6526/2007 г на ВКС, П. ГО, решение № 503/17.11.2009 г по гр.дело № 1679/2008 г на ВКС, Второ ГО, решение № 1789/31.10.2001 г по гр.дело № 2006/200 на ВКС, П. отделение.Всички тези решения изрично приемат, че за да бъде уважен иска по чл.19 ал.3 ЗЗД е необходимо съгласието на съпруга на обещателя по предварителния договор, което следва да бъде дадено до момента на постановяване на заместващото окончателния договор съдебно решение във формата, в която е сключен предварителния договор.Настоящият състав на ВКС напълно споделя установената съдебна практика.

С оглед отговора на поставения въпрос и по основателността на касационната жалба, съставът на ВКС, Четвърто гражданско отделение намира следното :

Относно възникналите между страните по делото договорни задължения пред нормите на Кодекса за международно частно право предимство имат тези на Регламент № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Р. I), б „в“, съгласно която придобиването и прекратяването на вещни права и на владение се уреждат от правото на държавата по местонахождението на вещта по време на извършване на действието или настъпване на обстоятелството, които обуславят придобиването или прекратяването.“Следователно по отношение на възникналите между страните договорни отношения приложение ще имат нормите на българското законодателство, а с оглед отговора на поставения въпрос съдът не разполага с правомощието да обяви за окончателен предварителен договор за продажба на имот, придобит в режим на съпружеска общност, сключен само от единия съпруг.

Оплакването на касатора в касационната жалба е едно единствено и то се свежда до това, че за сключване на предварителния договор не се изисква съгласието на неучастващия по делото съпруг.Договорът може да бъде обявен за окончателен, след което той да води отменителен иск по чл.22 ал.4 СК.

Оплакването е неоснователно.Действително предварителен договор, с предмет разпореждане с обща вещ на съпрузите е действителен.Той е действителен, защото представлява само обещание за продажба, той няма транслативно действие, тъй като не прехвърля собственост.Предварителния договор обаче не може да бъде приравнен на окончателния.Неучаствалият съпруг няма как да предяви отменителния по отношение на предварителен договор, тъй като до сключване на окончателния договор липсва разпореждане и подобен иск би бил лишен от правен интерес, а целта на иска по чл.24 ал.4 СК е да защити интересите на неучаствалия в сделката съпруг.За сключване на окончателен договор по чл.19 ал.3 ЗЗД съдът следи за наличието на определени предпоставки, които следва да са изискуеми към момента на постановяване на решението.Една от тях е изпълнението на задължителното условие да бъде дадено изрично и то в изискуемата от закона форма за действителност, предвидена за самия предварителен договор съгласие на съпруга-съсобственик, следователно разпореждането е недопустимо.

В случая такова не е налице, следователно искът за спорната Ѕ ид.част от имота е неоснователен.Обжалваното въззивно решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция касаторът дължи на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК направените от него разноски в размер на 3730 лв, съгласно представените в този смисъл доказателства и списък по чл.80 ГПК.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто ГО

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 113/08.07.2019 на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 246/2019 в обжалваната част.

ОСЪЖДА П.Д.Д. от [населено място], с адрес-този на пълномощника му адв.И. Д.–гр...., [улица], да заплати на Н.Н.Р. с адрес-този на пълномощника му адв.П. К.- [населено място], [улица] разноски сторени в настоящото производство в размер на 3730 лв на основание чл.78 ал.3 ГПК.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :1.

2.