Р Е Ш Е Н И Е

№ 85

гр. София, 18 септември 2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четвърти юни, две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

КРАСИМИРА МЕДАРОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА

и в присъствието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА

н.д. № 243/ 2020 година

Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 НПК по жалба на подсъдимия В.М.В., от [населено място], депозирана чрез защитник- адв. Г. Г., срещу въззивно решение № 233 от 17. 12. 2019 г., на Апелативен съд - Пловдив, 1 наказателен състав, постановено по ВНОХД № 379/ 2019 г., по описа на съда, с което е изменена, и потвърдена в останалата си част присъда № 14 от 23. 04. 2019г. на Окръжен съд – С. З, наказателен състав, по НОХД № 538/ 2018 г.

С касационната жалба частично се атакува въззивното решение, като се релевират доводи за нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 2 НПК. Развити са съображения, че нарушението на закона е в резултат на допуснатите нарушения на процесуалните правила, основно свеждащи се до неправилна оценка на доказателствата, довели и до необоснованост на приетите за установени фактически положения и правните изводи на въззивния съдебен акт. Заявява се искане за отменяване на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, или отменяване на присъдата и оправдаване на подсъдимия. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник не се явяват, редовно призовани.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение- правилно, като постановено в съотетствие със закона. Пледира същото да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата и становищата на страните в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационната жалба на подсъдимия В.М.В. е процесуално допустима. Подадена е от процесуален субект, легитимиран да сезира ВКС, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения от закона срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

С първоинстанционната присъда Окръжен съд отм. а Загора, наказателен състав, е признал подсъдимия В.М.В., от [населено място], за виновен в това, че на 17. 11. 2017 г. в [населено място], държал повече от три археологически обекта, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, поради което и на основание чл. 278, ал. 6 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 3000 лв.

Със същата присъда е признал подсъдимия В.М.В. за виновен и в това, че на 17. 11. 2017 г. в [населено място] държал взривни вещества, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода.

На основание чл. 23, ал. 1 и 3 НК е наложил на подсъдимия най-тежкото от така определените наказания, а именно - лишаване от свобода за срок от две години, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК, е отложил с изпитателен срок от четири години, и глоба в размер на 3000 лв.

Постановил е разпореждане с веществените доказателства.

Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия.

С атакуваното въззивно решение Апелативен съд - Пловдив, 1 наказателен състав, е изменил първоинстанционна присъда в частта за веществените доказателства, и я е потвърдил в останалата.

Произнесъл се е по разноските по делото за въззивното производство.

Първото уточнение, което следва да се внесе, се отнася до рамката на инициирания с жалбата на подсъдимия касационен контрол. Касаторът изрично е уточнил, че не обжалва изменителната част на въззивния съдебен акт, относно разпореждането с веществените доказателства, както и наказателно- осъдителната, по чл. 339, ал. 1 НК. Така, подсъдимият В. е ограничил възраженията си срещу решението на апелативния съд само към частта му, с която е потвърдено признаването на дееца за виновен и осъждането му за извършено престъпление по чл. 278, ал. 6 НК. Съгласно чл. 347, ал. 1 НПК пределите на касационната проверка обхващат само обжалваната част на контролирания съдебен акт и в тази конкретна рамка ВКС дължи произнасянето си по същество.

На следващо място е наложително да се констатира, че в касационната жалба се съдържат многократни препращания към съответни части на въззивната, въз основа на която е било образувано производството пред АС- Пловдив, чиито акт се атакува в настоящото производство, а това е изначално недопустимо. Процесуалният закон урежда съвършено различни изисквания за съдържанието и реквизитите на въззивната (чл. 320, ал. 1 НПК) и касационната жалба (чл. 351, ал. 1 НПК), което произтича от различния обем на въззивната и касационната проверка, от различните правомощия на съответната контролна инстанция, а и от самата същност на въззивнато и касационното производство. Следва изрично да се подчертае, че разпоредбата на чл. 351, ал. 1 НПК освен посочването на подателя и съдебния акт, срещу който е насочена, изисква да съдържа и формулировка на заявеното касационно основание, данните, които го подкрепят, както и искането, което се прави.

Релевираните в касационната жалба доводи- за нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила, предвид и на развитата подкрепяща аргументация, налагат приоритетното разглеждане и обсъждане на основателността на този за допуснати съществени процесуални нарушения, отнасящи се до развитата от предходните инстанции доказателствена дейност, за които се поддържа, че са предпоставили необосновани фактически констатации, а от там и неправилни крайни изводи за вината и отговорността на касатора. Всички тези възражения са напълно идентични с изтъкнатите и поддържани във въззивната жалба. Същите са били предмет на подробно и задълбочено обсъждане, отхвърлени са като неоснователни от апелативния съд, със съображения, които ВКС споделя, поради което и не намира необходимост да ги преповтаря в детайли.

По своята същност обаче в тази си част преобладаващата част от възраженията на подсъдимия и неговия защитник се свеждат до оспорване обосноваността на въззивното решение във връзка с приетите за установени фактически положения. В настоящото производство касационната инстанция няма правомощието да констатира нови фактически обстоятелства, различни от приетите. Законът ограничава нейните контролни правомощия до проверка за правилното приложение на материалния и процесуалния закон, както и за справедливостта на наказанието. Необосноваността не е в кръга на изрично и лимитативно регламентираните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК, поради което и този довод в касационната жалба поначало не подлежи на обсъждане и оценка. На касационен контрол обаче подлежи развитата от органите на досъдебното производство и съдилищата процесуална дейност, свързана със събирането, проверката и оценката на доказателствените източници и формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, но осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, е задължен да извърши проверка за спазването на императивните процесуални правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Преценките относно относимостта, допустимостта и достоверността на конкретни доказателствени източници, респ. поставянето им в основата на един или друг фактически извод, са конкретната изразна форма на това убеждение и поради това могат да бъдат предмет на касационна проверка само в процесуалния си аспект- спазването на предвидените в НПК правила относно тяхното събиране, проверка и оценка. Не е налице процесуално нарушение от обсъжданата категория, предпоставящо касационната отмяна на проверявания съдебен акт, когато фактическите констатации почиват на съвкупната оценка на доказателствените материали, съобразно тяхното действително съдържание, а инстанциите по фактите са изложили конкретни и убедителни съображения защо се кредитират една група доказателствени източници, а други се отхвърлят. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е било изградено в съгласие с принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК.

Следвайки този принципен подход, при обсъждане на възраженията на жалбоподателя на плоскостта на допуснати съществени процесуални нарушения относно начина на формиране на вътрешното убеждение на апелативния съд по приетите правно релевантни факти, имащи значение за правилното приложение на материалния закон, настоящият касационен състав ги намери за неоснователни. В този смисъл ВКС не констатира нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до събирането, проверката и оценката на доказателсвените източници. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в рамките на формираната по делото доказателствена съвкупност, без да игнорира която и да било част от тях. Липсват данни и за превратна или изопачена интерпретация. Кредитирането на свидетелите П., Ф., Н., Г. и П., оценени от съдилищата като еднопосочни, логични, последователни и непротиворечиви, и произтичащото от това позоваване на съдържащите се в тях данни, частично- на обясненията на подсъдимия В., на заключението на комплексната археологическо-нумизматична и оценителна експертиза, изготвена от проф. Н. О. и доц. К. К., на събраните по делото писмени и веществени доказателства, не показва нарушения в развитата процесуална доказателствена дейност. Изложените от свидетелите фактически обстоятелства са възприети от предходните инстанции според вложеното в тях действително съдържание, съпоставени са помежду си, без да са намерени противоречия, които да поставят под съмнение правдивостта на показанията им. Съвкупно разгледани, те изясняват в детайли произтеклите релевантни събития в тяхната хронология, както и участието на подсъдимия и на всеки от свидетелите в тях. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение при анализа на тези гласни доказателствени средства. В синхрон с възприетите с доверие свидетелски показания съдът се е позовал и на обясненията на подсъдимия В. В.. Съобразил е двояката им функция- че освен доказателствено средство те следва да бъдат третирани и основен процесуален инструмент за упражняване правото на защита на подсъдимия в Наказателен процес.

Не е вярно също, че въззивният съд не се е занимал достатъчно детайлно с възраженията на подсъдимия, който е оспорил част от приетите за доказани от първата инстанция фактически обстоятелства и е поискал те да бъдат отново проверени. Именно за изясняването на част от релевантните факти по делото апелативният съд е допуснал провеждането на въззивно съдебно следствие, в рамките на което са събрани множество писмени доказателства, разпитани са свидетели, а обяснения е дал и самият жалбоподател.

Както вече беше изтъкнато, въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите след пълна и задълбочена проверка и анализ на събраните доказателствени източници, при стриктното спазване на принципните правила на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК и е достигнал до верния правен извод за извършено от подсъдимия В. В. престъпление по чл. 278, ал. 6 НК.

Не са допуснати и нарушения, свързани с непълноти в съдържанието на проверявания въззивен съдебен акт. При стриктното спазване на изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, всички доводи и възражения на подсъдимия са подложени на подробно и задълбочено обсъждане, като са получили аргументиран и съответен на закона отговор. Детайлно и в пълнота са разгледани всички многобройни развити от дееца версии за произхода на инкриминираните обекти, а след като е констатирал несъстоятелността на всяка от тях, позовавайки се на доказателствата по делото, апелативният съд мотивирано ги е отхвърлил. От съществено значение в тази връзка, наред с всички останали доказателствени източници, е писмото от Аукционна къща „име”- В., подписано от Х.Д.Р., до АС- Пловдив, във връзка с изрично запитване от съда, от което е видно, че подсъдимият В. и лицето С. П. са непознати за тях, а изпратеният сертификат, приложен по делото, е фалшификат. В следващите си пунктове посоченото писмо съдържа конкретни отговори на поставените въпроси, имащи значение за точното изясняване на фактите по делото и за правилното му решаване. Въззивният съд е стигнал и по- далеч като е разпрострял разсъжденията си и върху дължимото законосъобразно, но нереализирано поведение на В. за всяка от лансираните от същия хипотези, което е поначало излишно за изхода на делото, но от друга страна в пълнота очертава фактическата и правна несъстоятелност на изтъкваните от касатора многобройни версии за инкриминираните събития.

Обективната и субективна съставомерност на извършеното престъпление по чл. 278, ал. 6 НК, правилно е изведена от направените от предходните инстанции констатации по фактите, че в държане на подсъдимия В. В. са намерени инкриминираните археологически обекти, точно и детайлно индивидуализирани, повече от три на брой, които не са били идентифицирани и регистрирани по предвидения нормативен ред- чл. 97, ал. 1, вр. чл. 96, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 ЗКН и чл. 4, ал. 1 от Наредба Н-3/ 2009г. за реда за извършване на идентификация и водене на регистъра на движими културни ценности. Деецът е бил наясно с вида и характеристиките на намиращите се в негова фактическа власт обекти, имал е информация за техния произход, даваща му възможност в хода на процеса да изгражда, развива и обогатява версиите, които го оневиняват, предвид и на собствените му интереси и влечение към археологията и свързаните с нея културни ценности. Той обаче не е предприел действията, предписани в специалния закон. С оглед изложеното не е налице претендираното нарушение на материалния закон по отношение осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 278, ал. 6 НК.

Предвид горните съображения касационната инстанция прие, че жалбата на подсъдимия В. В. е неоснователна, а обжалваното въззивно решение, като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставено в сила.

Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 233 от 17. 12. 2019 г., постановено по ВНОХД № 379/ 2019 г., по описа на Апелативен съд – Пловдив, 1 наказателен състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: