№ 109

гр. София, 25 септември 2020 г

Върховният касационен съд на Р. Б, I НО, в публично заседание на втори септември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА

ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ

НЕВЕНА ГРОЗЕВА

при секретар М. П, при становището на прокурора Н. Л, изслуша докладваното от съдия С. И наказателно дело № 366 по описа за 2020г.

Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена жалба от подс.Б.Р.Ч. срещу решение № 25/20.02.2020г. по ВНОХД № 617/2019г. на Пловдивския апелативен съд, н.о.

Касаторът поддържа касационното основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание, като оспорва увеличаването на наложеното наказание от въззивната инстанция. Моли наказанието да бъде намалено, като се позовава на ниската стойност на предмета на престъплението и на влошило се здравословно състояние.

Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция намира касационната жалба за неоснователна, като посочва, че производството пред съда от първата инстанция е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по реда на чл.3711 т.2 от НПК. Оплакването на явна несправедливост на наложеното наказание не било подкрепено с нови доводи и обстоятелства, като въззивната инстанция се е ръководела от данните по делото, за да измени първоинстанционната присъди и да увеличи наложеното наказание. Твърди, че по- голяма снизходителност не може да бъде проявена, тъй като подсъдимата била осъждана многократно за престъпления от общ характер, което сочело на престъпна упоритост и липса на ефект от изтърпените наказание до момента. Прокурорът от ВКП се позовава на висока степен на обществена опасност на деянието, значителен брой деяния в рамките на продължавано престъпление по чл.249 от НК за кратък период от време, за престъплението по чл.194 от НК отбелязва възрастта на пострадалия, лишаването му от доходи, злоупотреба с проявеното от него доверие.

Частният обвинител и граждански ищец А.А.Н., редовно призован, не се явява и не представя становище.

Подсъдимата, редовно призована, се явява лично и се представлява от служебен защитник. Последният поддържа подадената от подсъдимата жалба, като допълнително посочва пропуски в процесуалната дейност на съда при оценката на доказателствата още от досъдебното производство, свързани с показанията на пострадалия и тегленето на пари от банкомат с използване на пин-код.

Относно възведеното от подсъдимата конкретно касационно основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание защитникът сочи, че подсъдимата е получила инсулт, с което била и наказана. Моли за потвърждаване на първоинстанционната присъда или за намаляване на увеличеното наказание.

Подсъдимата Ч. подържа жалбата си, както и заявеното от защитника и, моли за условна присъда или пробация. Счита, че не е справедливо за нея наказанието.

При последната си дума подсъдимата иска справедливост.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда № 102/11.11.2019г. по НОХД № 1934/2019г. на Пловдивски окръжен съд подс.Ч. е била призната за виновна в изв.26, ал.1 и чл.58а, ал.1 от НК и е осъдена на две години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 843.79лв.

Призната за виновна и е осъдена за деяние по чл.194, ал.1 от НК и по реда на чл.58а, ал.1 от НК и е наложено наказание от една година лишаване от свобода.

С присъдата е приложен чл.23 от НК, като е определено най-общо наказание от 2 години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 843.79лв.

Постановено е наказанието да се изтърпява при първоначален строг режим.

Предявените граждански искове за сумите от 843.79лв. и от 240лв., предмет на деянията съответно по чл.249 и чл.194 от НК са уважени с произтичащите законни лихви от датата на деянието до окончателното им изплащане.

Направените по делото разноски са съответно присъдени.

С атакуваното въззивно решение по жалба на частния обвинител и по жалба (визиращи явна несправедливост на наложените наказания, разбира се, с противоположен смисъл) наложеното наказание лишаване от свобода за деяние по чл.249 от НК е увеличено на 3 години, за деянието по чл194, ал.1 от НК е увеличено на 2 години лишаване от свобода, приложен е чл.23, ал.1 от НК, като е определено за изтърпяване наказание от 3 години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 843.79лв.

В останалата част присъдата е изцяло потвърдена.

Настоящето касационно производство е първо поред.

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице-лично от подсъдимата, но разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

Касационният състав счита, че фактите по делото са правилно установени и проведеното въззивно производство е протекло при спазване на процесуалните правила. По начало и пред съда от първата инстанция производството е било при условията на съкратено съдебно следствие по смисъла на чл.371,т.2 от НПК, като подсъдимата се е съгласила да признае изцяло фактите, изложени в обвинителния акт, като за това не се събират доказателства.

Съдът е установил, че направеното самопризнание отговаря на събраните по делото доказателства, които е ползвал, за да възприеме фактите по обвинителния акт, като изрично го е прогласил.

При така установената и възприета фактическа обстановка направените правни изводи от двете инстанции по същество са правилни и в съответствие със закона, като приложението на материалния закон отговаря напълно на изложените в обвинителния акт обстоятелства. Деянията са правилно квалифицирани и оценени, като възраженията на служебния защитник относно естеството на доказателствата, събрани по време на досъдебното производство са закъснели и процесуално недопустими при направеното самопризнание. Това правно положение е достатъчно добре изяснено в задължителната съдебна практика – ТР № 1/06.04.2009г. по т.д.№ 1/2008г., ОСНК на ВКС, т.8.1 и т.8.2

Нещо повече, те не попадат в обхвата на касирането и на посоченото касационно основание. Касаторът не оспорва приложението на закона, а явната несправедливост на наложеното наказание.

Върховният касационен съд не намери основание да уважи касирането, като напълно възприема изложените съображения в този процесуален аспект от контролираната инстанция.

Последната не е възприела за основателни възраженията в идентичен смисъл на подсъдимата, а е приела за основателен въззивния протест на прокурора от първоинстанционната прокуратура.Подсъдимата и защитата и изтъкват ниския стойностен размер на причинените вреди, това е обаче аргумент с твърде относителна стойност. Сумата е твърде значителна, сравнимо с доходите на един 105- годишен, тоест престарял, човек. Отнетата сума е изключително важна за него, за да може да изживява по един достоен начин своите старини. Злоупотребата с проявеното доверие от един такъв възрастен човек рефлектира пряко върху степента на обществена опасност на подсъдимата, като я увеличава неимоверно, прави действията й изключително укорими. Напълно се споделят доводите на съда от контролираната въззивна инстанция, че определянето на наказания, ориентирани към минимума на предвидената от закона санкция, по отношение на лице с многобройни осъждания, проявило значителна престъпна упоритост, е по –скоро израз на необоснована снизходителност. Съвършено правилно въззивната инстанция е отчела, че наказанията следва да бъдат определени при незначителен, а не при значителен, превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Вярно е, че се изтъкват обстоятелства, свързани със здравословното състояние на подсъдимата, които следват, а не предхождат деянието, но те не могат да доведат до съществена промяна на изведената санкционна теза от второинстанционния съд – за наличието само на незначителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Увеличаването на наказанията по чл.249 и чл.194 от НК са в съответствие с установената висока обществена опасност на подсъдимата, липсата на въздействие на досегашните й осъждания върху нейната престъпна активност, като е очевидно, че само увеличен пенитенциарен натиск може да се опита да поправи, коригира съществуващата нагласа на подсъдимата.

Касационният съд по тези причини счита, че наказанието е отмерено в точния размер, който би могъл да постигне целите по чл.36 от НК и няма никакво място за реставрация на наказанието от първоинстанционната присъда, а още повече нямат място и исканията за допълнително намаляване на наказанието и по тази присъда.

Възприетите от въззивната инстанция обстоятелства, които отегчават наказателната отговорност на подс.Ч., са в достатъчен обем, за да обосноват правилния и законосъобразен извод на въззивната инстанция, като неговата ревизионна дейност напълно съответства на изискванията и на духа на закона. Доводите относно начина на определяне на наказанието с индивидуална преценка на относителната тежест и място на всяко едно отегчаващо или смекчаващо вината и отговорността обстоятелство са напълно споделими, поради което не е необходимо да се изтъкват допълнителни съображения.

По тези причина касационният състав напълно се съгласява с изложените доводи относно наложеното наказание на дееца и не намери основание за допълнително снизхождение.

При липсата на основание за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода, касационният състав прие, че решението следва да се потвърди изцяло.

С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 25/20.02.2020г. по ВНОХД № 617/2019г. на Пловдивския апелативен съд, н.о.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: 1. 2.