№ 67

София, 03.12.2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: К. М

Членове: В. М

Е. Д

при секретаря А. Р, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 3693/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 238 от 19.05.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 850, постановено на 12.04.2019 г. по в. гр. д. № 71/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, допълнено с решение от 15.07.2019 г., с което е отменено решение № 1937 от 23.03.2017 г. по гр. д. № 4484/2014 г. на Софийски градски съд, 2-ри състав, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по предявения от Х.Г.А. срещу Д.Н.Д., действаща като ЕТ „Дебора-33-Д. Д“, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.2 ЗС, че ищцата е собственик на следния недвижим имот: апартамент № 1А, находящ се в [населено място], на първия етаж в сградата на [улица], със застроена площ 87,15 кв. м., заедно със средното мазе с площ 19,05 кв. м., с прилежащите му 7,40 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху УПИ ** в кв.230 по плана на [населено място], район „С.“, на основание придобивна давност. Решението е постановено при участието на А.А.А. като трето лице – помагач на страната на ищцата. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано - касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.

Ответницата по касация Х.Г.А., чрез процесуалните си представители, оспорва жалбата. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Третото лице помагач А.А.А. изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: не е ли обвързан на основание чл.226, ал.3 ГПК, приобретателят на правото на собственост, от формираната сила на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е уважен иск по чл.76 ЗС срещу неговия праводател, като същият е осъден да предаде отнетото насилствено владение на процесния имот.

На така поставения въпрос следва да се даде следният отговор:

Не е налице обвързаност на приобретателя, на основание чл.226, ал.3 ГПК, от силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен иск по чл.76 ЗС срещу неговия праводател, като същият е осъден да предаде отнетото насилствено владение на процесния имот. Приложението на цитираната процесуална норма е обусловено от извършено разпореждане в хода на висящ процес със спорното право /предмет на владелческия иск не е право, а фактическо състояние/. Това следва и от характера на иска по чл.76 ЗС - за защита на владението като фактическо състояние, личен, деликтен иск /предполага неправомерност и виновно действие на нарушителя/. С него се търси прекратяване на действията, които съставляват нарушение – осъществени чрез насилие или по скрит начин, възстановяване на фактическата власт и отстраняване на неправомерно извършеното действие, довело до лишаване на владелеца изцяло или отчасти от тази власт. Искът не може да се насочи срещу трето лице, което е придобило владението от нарушителя. Правните последици от уважаването на иска настъпват само в правната сфера на нарушителя. Гореизложеното обуславя невъзможността за обвързаност на приобретателя, на посоченото основание, от силата на пресъдено нещо на решението, с което неговият праводател е осъден да предаде отнетото насилствено владение на процесния имот по чл.76 ЗС.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа жалбата на наведените в нея основания, приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от Х.Г.А. срещу Д.Н.Д. иск за установяване правото й на собственост върху процесния апартамент на основание придобивна давност. В исковата молба са изложени твърдения, че с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 103/21.09.2004 г. ищцата е закупила от А.А.А. следния недвижим имот: апартамент № 1А, находящ се в [населено място], на първия етаж в описана жилищна сграда, който заедно с апартамент № 1Б, е обособен чрез архитектурно разделяне на основание чл.202 ЗУТ на стар апартамент, разположен на целия първи етаж. На 01.12.2003 г. страните са сключили предварителен договор за продажба, като владението било предадено на ищцата през месец януари 2004 г. От този момент упражнява фактическа власт върху имота. Правото й на собственост на основание договора за продажба е отречено с влязло в сила решение по гр. д. № 9232/2009 г. на СГС, с което е отхвърлен предявения от нея срещу Д. Д. и А. А. установителен иск за собственост на основание цитирания по-горе договор за продажба. Исковата молба е предявена на 31.03.2014 г.

Ответницата е оспорила иска с твърдението, че със сила на пресъдено нещо, формирана по гр. д. № 3324/2001 г. на СГС, А. А. е осъдена на основание чл.76 ЗС да й предаде владението върху целия първи етаж от жилищната сграда, отнето й насилствено през месец април 2000 г. Съдебното решение обвързва и ищцата като правоприемник на продавача, на основание чл.226, ал.3 ГПК. Посочила е, че се легитимира като собственик на основание придобивна давност чрез упражнявано владение, считано от 1997 г., когато с предварителен договор й е било предадено владението върху незавършената сграда, до 2007 г.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че се е осъществил фактическия състав на кратката придобивна давност чрез упражнявано от ищцата добросъвестно владение. Същата е установила фактическа власт от деня на продажбата /формално годен да прехвърли правото на собственост акт/, сключена с нотариален акт № 103/2004 г. Владението й е притежавало характеристиките на постоянно, несъмнително, спокойно и явно /скрито е било владението на нейната праводателка/. Същото не е било и прекъснато за повече от шест месеца – нито чрез фактически действия на действителния собственик, нито чрез правни такива. За неоснователно е прието възражението на ответницата, че с предявяването на владелчески иск срещу третото лице – помагач в процеса и праводател на ищцата, което с насилие й е отнело фактическата власт, е прекъснато и владението на ищцата. Искът по чл.76 ЗС е личен, ответник по него е единствено лицето, отнело от другиго владението с насилие или по скрит начин. Х. А. не е била страна по делото и срещу нея не е било изпълнено решението за възстановяване владението на ответницата. Със сила на пресъдено нещо е отречен единствено вещно-транслативния ефект на договора за покупко-продажба. Той не е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като е съществувала възможност за обособяване на процесния апартамент като самостоятелен обект съгласно изискванията на действащия благоустройствен закон. Независимо от липсата на вещно-правно действие на цитирания договор, същият е юридически акт, годен сам по себе си да прехвърли правото на собственост, поради което съставлява правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. Към момента на сключване на договора ищцата не е знаела, че праводателката й не е била собственик на имота, поради което същата е добросъвестен владелец.,

По касационната жалба:

По делото е установена следната фактическа обстановка:

Видно от влязло в сила на 06.03.2007 г. решение по гр. д. № 3324/2001 г. на СГС, образувано въз основа на искова молба, подадена през 2000 г., А. А. е осъдена на основание чл.76 ЗС да предаде на Д. Д. владението върху целия първи етаж от жилищната сграда, отнето й насилствено през месец април 2000 г. Въз основа на съдебното решение е издаден изпълнителен лист от 13.06.2006 г. От протокол на съдебния изпълнител от 31.03.2009 г. се установява, че на основание чл.523, ал.2 ГПК е отложен насрочения въвод във владение, като на ищцата – трето лице, намерено във владение на имота и на нейния съпруг А. А. /починал през 2009 г./ е предоставена възможност да поискат спиране на изпълнението. Х. А., Р. и Г. А. /последните двама - низходящи на А. А./ са поискали спиране на изпълнението и са предявили искове за установяване правото им на собственост по отношение на Д. Д. и А. А., на основание договор за продажба, сключен през 2004 г. С влязло в сила на 04.07.2013 г. решение по гр. д. № 9232/2009 г. на СГС тези искове са отхвърлени. Спиране на изпълнението по изп. дело № 20097830400079 по описа на ЧСИ И. Ч. е постановено на основание чл.389, ал.1 ГПК като обезпечителна мярка.

Праводателката на ищцата – А. А. се е легитимирала като собственик с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 147/11.09.2003 г., по силата на който е закупила недвижими имоти, завършени на 75 %, находящи се в [населено място], [улица], включително апартамент, разположен на целия първи етаж от жилищната сграда, с площ 140 кв. м. На 01.12.2003 г. между А. А. и Х. А. е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на апартамент № 1А на първия етаж, с площ 64,55 кв. м. На 10.01.2004 г. продавачката е подписала декларация, в която е заявила, че предава владението на апартамента на ищцата.

На 01.12.1997 г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба между Х. и Х. К., като продавачи, и Д. Д. като купувач, по силата на който ответницата се е задължила да завърши строежа на жилищната сграда, а продавачите – да й прехвърлят правото на собственост върху първия етаж от нея. Владението на незавършената сграда й е било предадено с протокол от 15.12.1997 г.

Процесният апартамент е обособен въз основа на одобрен архитектурен проект от 17.07.2004 г. /цитиран в нотариален акт № 103 от 21.09.2004 г./ и отговаря на изискванията за жилище /видно от заключенията на техническите експертизи/.

От гласните доказателства /показанията на свидетелите Ч., Г., Т. и Д./ се установява, че от месец януари 2004 г. ищцата е живяла постоянно в имота. Ответницата не е осъществявала фактическа власт върху първия етаж от сградата от момента на насилственото й отнемане през 2000 г. от А. А.. Свидетелят Ч. е извършвал ремонтни работи в апартамента през 2004 г. /месец януари/, като същият посочва, че към този момент ищцата е живяла в него. Вторият свидетел също е помагал при извършването на ремонтните работи през 2004 г. Според неговите показания Х. А. се е нанесла в процесния апартамент през лятото на същата година, като не е живяла в друго жилище. Свидетелят Д. /съпруг на ответницата/ сочи, че на 19.04.2000 г. владението им върху първия етаж от сградата е било отнето насилствено от А. А.. Имал е ключ от апартамента до посочената дата. От обясненията на третото лице – помагач се установява, че през 2000 г. се е настанила в имота. Предала е владението му на ищцата през месец януари 2004 г. /на 10.01.2004 г., когато й е предала ключовете/. От този момент тя е заживяла в имота и не го е напускала никога. Свидетелката Т. /разпитана във въззивното производство/ възпроизвежда в показанията си същите факти: през месец януари 2004 г. е посетила жилището /към този момент все още е било в ремонт/. Оттогава Х. А. винаги е живяла в него.

С оглед даденото разрешение на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че ищцата не е обвързана от силата на пресъдено нещо на решение по гр. д. № 3324/2001 г. на СГС, влязло в сила на 06.03.2007 г., с което праводателката й е осъдена на основание чл.76 ЗС да предаде на ответницата отнетото й насилствено владение върху процесния апартамент. Не е била формирана сила на пресъдено нещо и с решението по гр. д. № 9232/2009 г. на СГС. Със същото е отречено правото на собственост на ищцата на основание договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 103/21.09.2004 г. Въведеният по настоящото дело придобивен способ не е обхванат от силата на пресъдено нещо, поради което приобретателят може да се легитимира като собственик на друго придобивно основание.

Съгласно разясненията на т.10 от ППВС № 6 от 1974 г. правно основание за добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС могат да бъдат транслативните сделки, когато същите са валидно сключени. Нищожните сделки не съставляват годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение и когато тази нищожност е изрично прогласена, подобна сделка може да бъде основание за упражняване на недобросъвестно, а не за упражняване на добросъвестно владение /в цитирания смисъл е решение № 147 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 499 от 2016 г. на второ г. о./.

Решаващите изводи на въззивния съд за това, че е налице годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение, са обусловени от заключението, че договорът за продажба от 21.09.2004 г. не е нищожен поради невъзможен предмет. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по установителния иск за собственост не обхващат неговата валидност /не е прогласена нищожността на договора/, поради което съдът е имал възможност да разгледа действителността му, като заключението му е в съответствие с ТР № 3/28.06.2016 г. по т. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС. Процесният апартамент е отговарял на изискванията за самостоятелен обект съобразно действащия към момента на неговото сключване устройствен закон, с оглед на което същият не е нищожен поради невъзможен предмет. В случая следва да се приеме, че правоприемството е осъществено въз основа на действителен договор, сключен между ищцата и третото лице – помагач, с който е било предадено владението на Х. А..

Неоснователно е възражението на ответницата за спиране течението на давностния срок на основание чл.115, б. „ж“ ЗЗД във вр. с чл.84 ЗС по време на висящия процес по чл.76 ЗС. В цитираното в касационната жалба решение № 119/15.01.2018 г. по гр. д. № 5062/2016 г. на ВКС, второ г. о., е даден отговор на въпроса тече ли придобивна давност в полза на приобретател на недвижим имот, придобил го по време на висящ процес срещу праводателя си и добросъвестно ли е упражняваното от него владение. Посочено е, че в решение № 88 от 29.07.2016 г. по гр. д. № 5719/2015 г. на първо г. о. и в решение № 97 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 6353/2014 г. на второ г. о. е прието, че спирането на течението на давностните срокове чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД във вр.с чл.84 ЗС по време на висящия процес се отнася не само за ответника по иска, но и за приобретателя, който е придобил имота докато е траел процеса срещу праводателя му. Упражняваната от този приобретател фактическа власт върху имота, произтича от фактическата власт на праводателя му и до влизане в сила на решението по иска по чл.108 ЗС, не представлява давностно владение по смисъла на чл.79 ЗС. Горното разрешение обаче намира приложение, когато е предявен установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот /според трайната съдебна практика, обективирана в решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на първо г. о., решение № 39 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 3611 от 2015 г. на второ г. о./.

Не може да се обоснове и приложението на чл.116, б. „в“ ЗЗД за прекъсване на придобивната давност с предприемането на действия за принудително изпълнение на решението по чл.76 ЗС. Ищцата не е била отстранена от имота /видно от протокол от 31.03.2009 г. на съдебния изпълнител за отлагане на въвода във владение/. Изпълнителното производство е било спряно, като няма данни да са искани или извършвани други действия след 2009 г.

Ответницата не е придобила правото на собственост върху процесния апартамент на основание упражнявано давностно владение в периода 1997 г. – 2007 г. Действително, владението на ответницата е упражнявано спрямо А. А., която й го е отнела насилствено до 2007 г., но не и по отношение на Х. А. /като трето лице, получило владението от нарушителя/. Не е доказано, че тя е знаела за извършеното от праводателката й нарушение спрямо Д. Д..

В обобщение следва да се приеме, че по безспорен начин е установено осъществяването на въведеното придобивно основание от ищцата. Искът за установяване правото й на собственост върху процесния апартамент подлежи на уважаване.

Изводите на въззивния съд, че ищцата не е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението по чл.76 ЗС спрямо нейната праводателка, както и че упражняваното от нея добросъвестно владение в изискуемия се петгодишен давностен срок е довело до придобиване на правото на собственост, съответстват на установената фактическа обстановка, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащане на направените разноски, които възлизат на сума в размер от 1 435 лв. за настоящото производство за осъщественото безплатно процесуално представителство в полза на ответницата по касация. Същите, на основание чл.38, ал.2 ЗА, трябва да бъдат присъдени на процесуалния й представител.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 850, постановено на 12.04.2019 г. по в. гр. д. № 71/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, допълнено с решение от 15.07.2019 г.

Осъжда Д.Н.Д. от [населено място], [улица], ет.2, да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗА на адв. М.Т.Б., с адрес: [населено място], [улица], ет.5, офис 30-32, сумата 1 435 лв. /хиляда четиристотин тридесет и пет лева/, представляваща разноски в касационното производство за осъществявано безплатно процесуално представителство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: