Р Е Ш Е Н И Е

№ 156

София, 01.03.2021 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 17. 11. 2020 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

НИКОЛАЙ МАРКОВ

при участието на секретаря Л.З

като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

т.дело № 2711 /19 година

за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на „СЛАДКОВОДНО СТОПАНСТВО” ЕООД, Бургас против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1554 от 25.06.2019 г., по в.т.д.№ 5113/18 г., с което след отмяна на първоинстанционното осъдително решение на Софийски градски съд № 1582 от 25.07.2018 г., по т.д.№ 3244/2017 г. е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу „НАПОИТЕЛНИ СИСТЕМИ” ЕАД, София евентуален иск по чл. 79, ал.1, пр.2 ЗЗД, във вр. с чл.82 ЗЗД за сумата 82 876 лв. - обезщетение за вреди от неизпълнено договорно задължение за предоставяне на годен обект, отговарящ на договореното му предназначение по договор за наем № Д -53-414 -122 от 07.08.2014 г. на 25% от общата площ на язовир „Порой”, находящ се в землищата на [населено място], Гълъбец, Оризаре и Порой, [община] в размер на заплатената наемна цена, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане и деловодни разноски от 1 957.52 лева.

В частта по отношение на предявения главен иск, основан на по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, както и в частта по евентуалния иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.3 ЗЗД, във вр. с чл.82 ЗЗД за сумите 3 900 лв. - обезщетение за причинени имуществени вреди и 37 500 лв. – обезщетение за пропуснати ползи, решението на СГС не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила.

Касаторът поддържа оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, което касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, аргументира със съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.

Позовавайки се на състоянието на процесния нает обект и на предназначението на наетото имущество, което е изрично отразено в договора между страните - осъществяване на рибовъдна дейност, оспорва законосъобразността на извода на въззивния съд, че в качеството си на наемател по процесния договор за наем, сключен в съответствие със ЗДС, е могъл да ползва наетата вещ за целия период до разваляне на договорната обвързаност с ответника, поради което дължи заплащане на уговорената наемна цена. Изразява несъгласие с обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на Софийски апелативен съд, че независимо от резултатите от проведения през 2014 г. мониторинг на процесния язовир и направен въз основа на него анализ от Басейнова дирекция „Черноморски район“, основан на чл. 171, ал.2, т.1,б.“а“ от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ), безспорно установяващ влошаване на екологичния му потенциал от добър в лош, то при липса на категорични доказателства наемодателят да е знаел или да е бил длъжен да знае за промененото състояние на отдадения под наем обект, отсъства основание за ангажиране на договорната му отговорност за неизпълнени. Поради изложеното иска отмяна на обжалваното въззивно решение и решаване на възникналия правен спор по същество от състава на касационната инстанция.

С определение на второ търговско отделение на ВКС № 445 от 29. 06.2020 г., постановено по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: „Налице ли е неточно изпълнение на задължението на наемодателя за отдаване на годен наемен обект по см. на чл.230, ал.1 ЗЗД при начално съществуваща обективна невъзможност за ползване на наетото имущество, съгласно договореното му предназначение и дължи ли се обезщетение за неизпълнение на наемателя?”

Ответникът по касационната жалба възразява по основателността й в срока по чл.287, ал.1 ГПК, като не излага допълнителни доводи в проведеното по делото открито съдебно заседание. снования.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за безспорно между страните по делото наличието на валидно сключен помежду им срочен договор за наем от 07.08.2014г., въз основа на проведен търг с тайно наддаване, съобразен с изискванията на чл.16, ал.5 и чл.19 ЗДС. По силата на същия ответникът „НАПОИТЕЛНИ СИСТЕМИ” ЕАД, София, като наемодател, се е задължил да предостави на „СЛАДКОВОДНО СТОПАНСТВО” ЕООД, Бургас, в качеството му на наемател, водно съоръжение, представляващо 25% част ( ј) от язовир „Порой”, [община] (публична държавна собственост) за изрично посочената в тръжната документация и в договорните клаузи рибностопанска дейност, срещу годишна наемна цена от 35 000 лв. Като безспорен е приет и факта, че наетият обект е предаден на наемателя, който го е приел без възражения с протокол от 19. 08. 2014 г., като през 2016 г. е сключен и втори договор за наем на рибарска хижа към язовир „Порой” за обслужващо рибностопанската дейност, предназначение при месечна наемна цена от 165 лв., без ДДС - авансово платима. След самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните Софийски апелативен съд е счел за установено също, че в изпълнение на поетото договорно задължение по двата договора за наем наемателят е превел наемна цена в размер на сумите 38 500 лв. и 42 000 лв., получаването на които наемодателят не оспорва. Като неоспорено в процеса е възприето и твърдението в исковата молба, че в съответствие с чл. 15 от първоначално сключения наемен договор и съобразно договореното предназначение на наетата вещ - упражняване на рибностопанска дейност, наемателят „СЛАДКОВОДНО СТОПАНСТВО” ЕООД, със заявление вх.№ ПВ-16 /28.04.2016 г. е поискал от Министерство на околната среда и водите издаване на разрешително за ползване на воден обект –акватория от язовир „Порой” с цел аквакултури и свързаните с тях дейности. С решение № 131 от 29.06.2016 г. на МОСВ исканото разрешително е отказано, поради цялостно влошаване екологичното състояние на процесния язовир от добро към лошо, установено чрез мониторинг в годината на провеждане на търга - 2014 г.. Според изложените от МОСВ мотиви качеството на водите в наетото язовирно тяло не отговаря на законовите изисквания за постигане и поддържане на добър екологичен потенциал и допълнителното й натоварване с биогенни елементи–азот и фосфор и техните съединения, съдържащи се в предвидените по проекта за хранене на аквакултурата отпадни продукти, ще доведе до по-голямо влошаване на екологичния потенциал на същото.

В допълнение административният орган се е позовал и на констатирана в документацията на заявителя липса на предвидено в представения проект за отглеждане на раци, съоръжение (мрежови клетки- садки) за осъществяване на сочената дейност –изискване, въведено с Наредба № 37/ 2008 г. за ползване на язовирите, държавна собственост, за любителски риболов. Съобразно така приетата за установена фактическа обстановка и съдържанието на изпратеното от „СЛАДКОВОДНО СТОПАНСТВО” ЕООД, гр. Бургас уведомление до наемодателя въззивната инстанция е счела за доказано в процеса възникването на твърдяното от ищеца потестативно право на едностранно разваляне на процесните наемни договори, което същият е упражнил успешно чрез едностранното си волеизявление до ответника, но е отрекла последният, в качеството му на наемател, да не е ползвал наетите обекти за периода до датата на постановения от МОСВ отказ – 29. 06. 2016 г. Поради изложеното е изградила краен правен извод, че заплатената наемна цена, възлизаща общо на 82 876 лв.( 38 500 лв. и 42 000 лв.) е била дължима и не притежава правната характеристика на вреда, обусловена от договорно неизпълнение на „НАПОИТЕЛНИ СИСТЕМИ” ЕАД, София,

Според решаващия състав на Софийски апелативен съд дори и наетото язовирно тяло да е било със сочените от ищеца недостатъци, правещи го негодно за ползване относно договореното му предназначение, наемателят, комуто законодателят е възложил тежестта да провери състоянието на обекта и съгласно изричната договорна клауза на чл.2, ал.4 от процесния наемен договор от 07.08.2014 г. е следвало да отрази възраженията си срещу годността му в приемо - предавателния протокол, е могъл при проявено обикновено внимание да ги забележи и неизпълнението на това му задължение само по себе си изключва да е налице основание за ангажиране на договорната отговорност на наемодателя за същите. В допълнение въззивната инстанция се е позовала на качеството на търговци на страните по спора и на стопанската цел на процесния наем, изискващи в своята съвкупност тълкуване на въведената с чл.230, ал.3 ЗЗД презумпция в смисъл, че наемодателят може да отговаря само за тези недостатъци, които са били налице към датата на сключване на конкретната търговска сделка и наемателят не е могъл да ги узнае, въпреки положената дължима грижа.

Обобщено е, че доколкото в хода на процеса, ищецът не е доказал „НАПОИТЕЛНИ СИСТЕМИ” ЕАД, в качеството си на наемодател, да е осъществил конкретно действие или бездействие в нарушение на правна норма или на конкретна договорна клауза, нито е установил знание на съконтрахента си за състоянието на водата към момента на провеждане на тръжната процедура, респ. на сключване на наемния договор, то отсъства изискуемото се субективно отношение към констатирания недостатък и липсата му е достатъчна, за да изключи твърдяното в исковата молба виновно неизпълнение на ответника, обуславящо ангажиране на договорната му отговорност за обезвреда на претендираните от наемателя имуществените вреди в размер на платената наемна цена.

І. По правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато:

Ноторно е, че едно от основните задължения на наемодателя е да предаде на наемателя наетата вещ и то в надлежно състояние, т.е. което отговаря на ползването, за което е наета. Това, според приетото в трайно непротиворечивата съдебна практика, означава, че наемодателят е задължен да създаде възможност наемателят да упражнява необходимата за ползването на вещта непосредствена фактическа власт върху същата и да я постави в състояние, което я прави годно да служи, съобразно предназначението за което е наета, освен, ако с договора е уговорено друго.От това свое основно задължение наемодателят се освобождава само когато наетата вещ не може да бъде предадена на наемателя в надлежното състояние не по негова вина, като в тази хипотеза приложение намира общото правило на чл.89 ЗЗД. Във всички останали случаи при които наетата веща е предадена от наемодателя с недостатъци, изключващи или намаляващи годността й за нормалното или уговорено нейно предназначение, наемателят разполага със създадена му от закона възможност да иска, съобразно вида на повредите в наетата вещ, както да бъде освободен от задължението си да плаща наемната цена за периода, през който вещта е била обективно неизползваема, респ. да бъдат поправени недостатъците от / или за сметка на наемодателя, така и да развали наемния договор по реда на чл. 87 ЗЗД, с характерните за този договор с продължително изпълнение, правни последици. Съгласно чл.230, ал.2 ЗЗД съществуването на тези изчерпателно посочените в закона възможности не лишава наемателят от правото му на обезщетение и за претърпените от него вреди. Или, независимо от предоставения на наемателя избор в сочената хипотеза, то законодателят е счел, че вредите, които понася от предадената му в ненадлежно състояние вещ не следва да се поставят в негова тежест, при вина на наемодателя.

Посоченото разрешение, безусловно споделящо се от настоящия съдебен състав, е възприето и във формираната по реда на чл.290 ГПК казуална практика на касационната инстанция, израз на която са: решение № 209 от 02.12.2013 г., по т.д.№ 825/13 г. на ІІ т.о. ; решение № 81 от 18. 07. 2013 г., по т.д.№ 143/2012 г. на ІІ т.о.; решение № 97 от 23.07.13 г., по т.д.№ 73/2012 г. на І т.о. и др. Изрично посочено е в същта, че по силата на диспозитивното правило на чл.230, ал.1 ЗЗД наемодателят е длъжен да предаде наетата вещ в състояние, което отговаря на ползването за което е наета, освен ако в договора е уговорено друго.Това означава, че когато друго не уговорено между съконтрахентите, задължението на наемодателя за надлежно предаване на наетия обект е изпълнено, ако към момента на предаването му на наемателя и през времетраенето на наемния договор, състоянието му отговаря на договореното с договора предназначение.

Изключение от соченото правило е предвидено в чл.230, ал.3 ЗЗД, според което за мълчаливо уговорено се счита, че наетата вещ ще се предаде в състоянието, в което се намира към момента на сключване на договора, без задължение за наемодателя да отстрани съществуващите към този момент недостатъци на вещта, ако наемателят е знаел за тях или лесно е могъл да узнае и не е поискал своевременно отстраняването им. Но ако самият наемодател е заявил, че не съществува конкретният недостатък или знаейки го не го е довел до знанието на наемателя, когато е неустановим при проявено обикновено внимание от последния, то и в сочената хипотеза договорната му отговорност за неизпълнение не отпада.

ІІ.По същество на касационната жалба:

Обжалваното въззивно решение не съответства на разрешението в цитираната казуална практика на ВКС по правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, поради което е неправилно.

Необоснован и изграден в нарушение на процесуалния закон е извода на въззивния съд, че дори и да се приеме, че процесната наета вещ е била с недостатъци, то доколкото наемателят е бил длъжен, съобразно изричната клауза на чл.2 от договора, да възрази при предаване на наетия обект, липсата на отправено от него възражение за негодността на обекта според договореното му предназначение, както към момента на сключване на процесния договор за наем, така и до момента на преустановяване на облигационната връзка между страните, изключва да е налице отговорност за наемодателя, съгласно презумпцията на чл.230, ал.3 ЗЗД, която е останала необорена в процеса. При изграждане на крайния правен извод за отсъствие на основание за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на обезщетение в размер на направените от дружеството- наемател разходи за платения наем въззивният съд не е обсъдил поотделно и в тяхната взаимна връзка представените по делото относими доказателства, вкл. приложената тръжната документация, в която изрично е посочено, че възмездното преотстъпване на правото на ползване на водностопанското съоръжение е за рибностопанска дейност, но не се съдържа никаква информация за мониторинг на Басейнова дирекция „Черноморски район“, проведен през същата 2014 г., нито за резултатите от него. Нещо повече, преценявайки дали в наетия от ищеца обект съществуват недостатъци, които да осуетяват изначало уговореното с наемния договор ползване на същия, като обусловили основния аргумент на постановения от МОСВ отказ и дали отговорността за тях е на ответника, решаващият състав на въззивната инстанция не е изяснил нито естество, нито произход на тези недостатъци, въпреки, че е приел за обективно съществуваща възможността дружеството – наемател, в качеството му на търговец, да е било в състояние да ги установи, при проявено внимание, преди и при сключването на процесния наем.

Отделно, изводът на Софийски апелативен съд, според който ищецът, независимо от проведената административна процедура, предшестваща сключването на процесния наемен договор, е дължал предхождаща го проверка за възможността обектът да се ползва по вече обявеното преназначение - за рибностопанската дейност, която искал да извършва, не почива нито на законови разпоредби, нито на изричната договорна клауза на чл.8, в която е изцяло възпроизведено съдържанието на диспозитивната норма на чл.230, ал.1 ЗЗД.

Гореизложеното позволява да бъде обобщено, че преценявайки основателността на предявения иск решаващият състав на Софийски апелативен съд не е съобразил задължителните постановки в т.3 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда, вкл. специализирана експертиза, когато с въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което последно може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, въз основа на които първоинстанционното решение е постановено. Възприетото разрешение, че въззивният съд може да извърши служебна проверка на факти и обстоятелства по спора и да приеме същите за доказани, като събере служебно доказателства - конкретно експертиза и без страната, която носи доказателствената тежест за установяването им, да е ангажирала доказателства, вкл. да е поискала назначаването на експертиза, ако във въззивната жалба са направени оплаквания за допуснати процесуални нарушения или за необоснованост на първоинстанционното решение и съдът установи, че за съответните факти се изискват специални знания, е доразвито и във формираната след ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС казуална практика на касационната инстанция, израз на която е решение № 104 от10.12.2020 г., по т.д.№ 2372 / 19 г. на І т.о.

С оглед установените по делото факти, настоящият състав на второ търговско отделение намира, че сочената хипотеза е налице, независимо от твърде схематичната по съдържание въззивна жалба на въззивника „НАПОИТЕЛНИ СИСТЕМИ” ЕАД,настоящ ответник.

Обжалваното въззивно решение, като неправилно- необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, следва да бъде отменено. Преценката дали е обективно съществуваща възможността дружеството – наемател, в качеството му на търговец, да е било в състояние, при проявено внимание и дължима грижа, да установи годността на наетото язовирно тяло, съобразно договореното му предназначение преди и при сключването на процесния наем, е обусловена от изясняване естеството и произхода на процесните недостатъци, като показатели за влошаване екологичния потенциал на същото, за което са необходими специални знания. Поради това и на основание чл.293, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, който да допусне изслушването на специализирана експертиза, като след предоставяне възможност на страните за становище по същата, да определи задачата й.

При новото разглеждане на делото въззивният съд, на основание чл.294, ал.2 ГПК, следва да се произнесе и по отговорността за деловодните разноски, направени пред касационната инстанция.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1554 от 25.06.2019 г., по в.т.д.№ 5113/18 г., постановено по евентуалния иск на „СЛАДКОВОДНО СТОПАНСТВО” ЕООД, Бургас срещу „НАПОИТЕЛНИ СИСТЕМИ” ЕАД, София за сумата 82 876 лв. ( осемдесет и две хиляди осемстотин седемдесет и шест лева) – обезщетение за вреди от неизпълнено договорно задължение за предоставяне на годен наемен обект, в размер на заплатената наемна цена, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане и деловодни разноски от 1 957.52 лв.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: