Р Е Ш Е Н И Е

№ 31

София, 04.03. 2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. С

ЧЛЕНОВЕ: С. К

Г. Г

при участието на секретаря Е. П

като изслуша докладваното от съдия С. К

гражданско дело №1919 от 2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№37/13.03.2020г., подадена от Е.Ц.И., чрез процесуалния представител адв.Г. Й. от АК-П., срещу решение №50, постановено на 02.03.2020г. от Окръжен съд - Кърджали по в.гр.д.№307/2019г., с което решението на първоинстанционния съд е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд за произнасяне по надлежно предявения иск.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено в противоречие на процесуалния закон (чл.269 ГПК). За неправилен счита извода на въззивния съд, че РС-Момчилград се е произнесъл по непредявен иск. Поддържа, че е предявила иск за установяване по отношение на ответника, че процесният недвижим имот е нейна лична собственост и на тази искова претенция първата съдебна инстанция е отговорила с решение, като обстоятелството, че в диспозитива на първоинстанционното решение липсва цифрово изписване на правната квалификация, не прави същото незаконосъобразно или недопустимо.

За неправилен счита извода на въззивния съд, че в доклада по делото е направена квалификация на исковата претенция по чл.21, ал.4 СК, след като в доклада е посочено само, че ищцата е квалифицирала претенцията си по този начин, която няма обвързващ за съда характер. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание.

В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба И.П.Г. чрез процесуалния си представител адв.М. Р., изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С определение №419/13.11.2020г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Окръжен съд - Кърджали е допуснато до касационно обжалване по реда на чл.280, ал.2 ГПК за проверка правилността на извода на въззивния съд, че при неправилна правна квалификация постановеното решение във всички случаи е недопустимо.

Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 и чл.293 ГПК, приема следното:

Производството по делото е образувано по иск, предявен от Е.Ц.И. против И.П.Г., с твърдения, че страните са бивши съпрузи, като по време на техния брак на името на Е.Ц.И. по реда на чл.117 З. през 1990г. е придобит процесният недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, посредством кредит, който бил отпуснат от Д. в размер на 16 171лв. Поддържа, че още преди сключването на брака родителите направили вноска за закупуването на апартамента, а кредитът бил изплатен до 1993г. изцяло със средства на нейните родители – майка извършвала периодични вноски към Д., изплащайки сумата 12 670лв, а остатъкът от 3501лв изплатила на каса. Поддържа също, че в този период ответникът не разполагал с парични средства, както и че тези факти пораждат за нея правен интерес да установи в настоящето производство, че апартаментът е закупен със средства от кредит, изплатен от нейната майка с нейни лични средства, с оглед на което отправя до съда искане да признае за установено по отношение на ответника, че апартаментът е нейна лична собственост.

В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК И.П.Г. оспорва така предявения иск, определяйки го като положителен установителен, с твърдението, че апартаментът е закупен със средства събрани от сватбеното им тържество (около 7000лв.) и около 9000лв., представляващи заем от „Банка Д.“, че е заплащал част от вноските по кредита от заплатата си в периода 1992-1993г., както и че и двамата съпрузи са получавали редовно, при това високи заплати и с общи усилия всеки съобразно своите възможности и доходи, осигурявали благополучието на семейството, поемали разходите за задоволяване на нуждите на семейството, грижели се за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на детето.

В доклада по делото първоинстанционният съд е възпроизвел фактическите твърдения на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, както и петитума (да се признае за установено, че придобитият по време на брака на страните апартамент е лична собственост на ищцата) и е посочил, че правната квалификация на иска е чл.21, ал.4 СК. В първоинстанционното решение е посочено, че е предявен иск с правно основание чл.21, ал.4 СК, възпроизведени са фактическите твърдения на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, както и заявения петитум. Въз основа на установената фактическа обстановка е формиран извод, че искът е основателен и доказан. Изложени са съображения, че ищеца следва да установи, че собствеността върху процесния имот е придобита със средства, които са изцяло негови или както е в настоящия случай от друго, трето лице, а именно майката на ищеца, тъй като само по този начин законът дава право да бъде оборена презумпцията, че имуществото, придобито по време на брака, е собственост на двамата съпрузи. В случая е прието за установено, че паричните средства, касаещи класирането за закупуването и закупуването на жилището са изплатени от майката на ищцовата страна след изплащането на заем, отпуснат за закупуване на процесното жилище. Прието е, че с оглед на това следва да бъде признато за установено, че е налице пълна липса на принос от страна на ответника за придобиването на процесния недвижим имот. Постановен е диспозитив, с който е признато за установено по отношение на И.П.Г., че процесният апартамент е лична собственост на Е.Ц.И..

В обжалваното решение е посочено, че предявеният иск е квалифициран от Е.Ц.И. в исковата молба като такъв по чл.21, ал.4 СК, но при посочените по-горе фактически твърдения и петитум. Изложени са съображения, че дадената от ищцата правна квалификация на предявените от нея права не обвързва съда, като въз основа на съдържанието на депозираната искова молба решаващият съд следва да квалифицира иска, с който е сезиран. Прието е, че първоинстанционният съд е бил сезиран с разглеждането на положителен установителен иск с правно основание чл.23, ал.1 СК, но решаващият първоинстанционен съд и в доклада, изготвен в открито съдебно заседание по реда на чл.146 ГПК, и в постановеното решение, еднозначно е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск по чл.21, ал.4 СК за липса на принос в придобиването на процесното жилище за бившия съпруг – ответник, макар в исковата молба да липсват твърдения за формите на съвместния принос, легално формулирани в разпоредбата на чл.21, ал.2 СК.

Изложени са съображения, че в нарушение на диспозитивното начало първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен в производството отрицателен установителен иск с правно основание чл.21, ал.4 СК вместо да се произнесе по предявения с исковата молба и изрично формулиран в петитума на същата положителен установителен иск с правно основание чл.23, ал.1 СК за трансформация на имащи несемеен характер/лични средства при придобиване по време на брака на семейното имущество. С оглед на това е прието, че постановеното от първоинстанционния съд решение е недопустимо и на основание чл.270, ал.3, предл.3 ГПК следва да бъде обезсилено и делото бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по надлежно предявения иск.

Така постановеното от въззивния съд решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно.

Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но не и от дадената от ищеца квалификация на спорното право (решение №132/21.03.2011г. по гр.д.№1725/2009г. на І г.о. на ВКС). Предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното до съда искане. Квалифицирането на спорното право не е задължение на ищеца, а на съда, към който е отправено искането за защита. Квалификацията се дава въз основа на изложените от ищеца факти, от които той извлича възникването на правото (определение №783/08.12.2015г. по ч.гр.д.№5808/2015г. на IV г.о. на ВКС и цитираните в него решение по гр.д.№ 167/ 2012 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 4124/ 2014 г. на ІV г.о. на ВКС). За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Юридическата формулировка, която включва цифрова и словесна част, извлечена от нормата на закона, е задължение на съда, като съдът не е обвързан от предложената от ищеца правна квалификация, а следва сам да я определи, въз основа на обстоятелствата, релевирани в исковата молба (решение №199/23.10.2015г. по гр.д.№369/2015г. на III г.о. на ВКС).

Принципът на диспозитивното начало ще бъде нарушен когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. В този случай решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право, съобразно въведените от ищеца твърдения, но определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В този случай, съдът е определил неправилно правната норма, регулираща спорното правоотношение, което рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт (решение №347/24.11.2015г. по гр.д.№1530/2015г. на IV г.о. на ВКС; решение №65/13.06.2019г. по гр.д.№3460/2018г., на II г.о. ГО на ВКС). Когато съдът се е произнесъл по правопораждащите фактически твърдения, въведени от ищеца по надлежния процесуален ред, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно (решение №217/11.06.2014г. по гр.д.№599/2014г. на ІV г.о. на ВКС и посочените в него решение № 317/ 27.06.2012 г. по гр.д.№ 117/ 2012 г. на ІV г.о. на ВКС; решение № 503/ 16.01.2013 г. по гр.д.№ 168/ 2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 161/ 01.07.2013 г. по гр.д.№ 564/ 2012 г. на ІV г.о. на ВКС; решение № 277/ 03.10.2013 г. по гр.д. № 977/ 2012 г. на ІV г.о. на ВКС; решение № 157/ 30.10.2013 г. по т.д.№ 1091/ 2012 г. на І т.о. на ВКС; решение № 359/ 16.01.2014 г. по гр.д.№ 1209/ 2013 г. на ІV г.о. на ВКС).

Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства (чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК). Следователно в хипотезата на неправилна квалификация на иска въззивният съд сам следва да реши спора при правилната квалификация, без да връща делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане (ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.2).

Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право. Когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви. Ако в такава хипотеза той обезсили първоинстанционното решение, актът му се явява постановен в съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя отмяната му (решение №217/11.06.2014г. по гр.д.№599/2014г. на ІV г.о. на ВКС).

В настоящия случай първоинстанционният съд се е произнесъл по заявения с исковата молба петутим, а именно да се признае за установено, че придобитият по време на брака на страните апартамент е лична собственост на предявилата иска Е.Ц.И., като е обсъдил основателността на съдържащите се в исковата молба твърдения за осъществяването на посочените факти и обстоятелства. Действително в мотивите към първоинстанционното решение е прието, че следва да бъде признато за установено по отношение на ответника, че е налице пълна липса на принос от негова страна за придобиването по време на брака на процесния недвижим имот, но това само по себе си не обуславя извод, че съдът се е произнесъл по предявен по реда на чл.21, ал.4 СК отрицателен установителен иск именно с оглед постановения диспозитив. Подобно несъответствие би могло да се квалифицира като очевидна фактическа грешка, но не и като порок, водещ до недопустимост на решението.

По тези съображения следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено, като по реда на чл.293, ал.3 ГПК делото бъде върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав. При новото разглеждане въззивният съд следва да постанови решение по съществото на спора въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и при заявения от предявилото иска лице петитум, при квалификацията на спорното право, която счита за правилна и в рамките на очертания от въззивната жалба предмет, като прецени основателността на съдържащите се в жалбата оплаквания, вкл. касаещите необходимостта от разграничаване на исковете по чл.23 СК и чл.21, ал.4 СК и съответствието между обстоятелствената част и петитума на заявената за разглеждане претенция и ако приеме, че е налице несъответствие между обстоятелствената част и петитума на иска, да даде съответните указания за неговото отстраняване.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение №50 от 02.03.2020г., постановено от Окръжен съд - Кърджали по в.гр.д.№307/2019г. и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Окръжен съд - Кърджали.

Решението е окончателно.

Председател: Членове: