Р Е Ш Е Н И Е

№ 17

гр.София, 05.03.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б,

четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на

двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б

ЧЛЕНОВЕ: Б. И

Д. Д

при секретаря Р. П и прокурора

като разгледа докладваното от Б. И гр.д.№ 1457/ 2020 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 593/ 13.10.2020 г., постановено по настоящето дело, по жалба на Върховен административен съд на Р. Б (ВАС) е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 383 от 11.02.2020 г. по гр.д.№ 3277/ 2019 г. в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на „Бос рентал” БВБА, Белгия, [населено място], на основание чл.4 .3 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) сумата 689 067,19 лв - невъзстановен данък добавена стойност по фактура от 30.09.2014 г., ведно със законната лихва от 13.04.2018 г. и сумата 238 484,81 лв – законна лихва върху 689 067,19 лв за период 15.11.2014 г. - 12.04.2018 г., двете суми представляващи имуществена вреда в резултат от нарушаване на правото на Европейския съюз /ПЕС/ от страна на ответника при постановяване на решение № 1519 от 02.02.2018 г. по адм.д. № 13351/ 2016 г., както и разноски за двете инстанции в размер на 11 555 лв.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса за задължението на съда, сезиран с иск за обезщетяване на вреди от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в сила решение на национална юрисдикция, да посочи коя правна норма от правото на съюза е очевидно нарушена и какъв е порокът на акта му, в който приложимата норма е неправилно приета.

ПЕС не урежда изрично иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаването му, материално-правните предпоставки на този иск са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) въз основа на принципа на лоялно сътрудничество между държавите - членки. Според СЕС принципът на извъндоговорна отговорност на държавите-членки е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът и той ги задължава да поправят вредите, причинени на частно-правни субекти вследствие на нарушения на общностното право. СЕС извежда три материални предпоставки за ангажиране на тази отговорност: нарушената правна норма от правото на ЕС следва да предоставя права на частноправни субекти; нарушението трябва да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“; в причинна връзка от нарушението да са настъпили вреди за частноправния субект. Според практиката на СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (решения от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). СЕС дава примери кога това е налице - ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС.Уените от практиката на СЕС условия за ангажиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на ПЕС, обсъдени наред с установените на национално ниво изисквания за мотивиране на съдебните актове, водят до извод, че националните съдилища са длъжни да посочват в своите актове, постановени по искове за ангажиране на такава отговорност коя правна норма от правото на съюза е очевидно нарушена. Когато разглеждат спор за вреди, причинени от нарушение на ПЕС с действия на национална юрисдикция, имаща качеството на последна инстанция, съдилищата са длъжни да мотивират акта си като посочат изрично в него кое е допуснатото очевидно нарушение, обосноваващо изключителност на случая. От това логично следва, че, мотивирайки очевидността на нарушението и изключителността на случая, те не могат да се основават на практика на СЕС, която не е съществувала към датата, към която се твърди, че е извършено на нарушението. В случай, че решението по иска за ангажиране на отговорността на държавата не е мотивирано според посочените изисквания, то е постановено в съществено нарушение на процесуалните правила.

Видно от изложеното по отношение на обжалваното решение е налице основанието по чл.281 т.3 пр.2 ГПК и същото следва да се отмени. Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция (арг. чл.293 ал.3 ГПК).

От фактическа страна по делото е установено, че „Бос рентал” БВБА е юридическо лице, регистрирано по белгийското законодателство и със седалище в Кралство в Белгия. То нямало място на стопанска дейност в България, но на 20.06.2014 г. било регистрирано в тази държава за целите на ДДС. „ГСТ сервиз“ ГмбХ е дружество, базирано в друга държава - членка, което имало свои структури в България. През 2014 г. „ГСТ сервиз“ ГмбХ придобило за нуждите на дружествата от групата си в България метални скелета, които им предоставило за ползване. На 30.09.2014 г. била издадена фактура за извършена продажба на същите скелета от „ГСТ сервиз“ ГмбХ на ищеца „Бос рентал” БВБА за сумата 4 188 403,11 лв с включен ДДС от 698 067,19 лв. Скелетата към този момент се намирали на територията на Р. Б и не били променяли местонахождението си и впоследствие. Фактурата била издадена под българския ДДС номер на ищеца, който сключил договор за отдаване на същите скелета под наем с базираното в Германия дружество „ХГ Х. Г унд Крафтверксервиз“ ГмбХ, използвайки за тази операция белгийския си ДДС номер. За операцията са издадени фактури, по които ДДС не е начислен. От своя страна наемателят на скелетата предоставил същите по договор за пренаемане на базираните в България дружества от групата на „ГСТ сервиз“ ГмбХ, в чието държане всъщност тези скелета се намирали по време на всички гореописани операции. С ревизионен акт от 06.08.2015 г. на ТД на НАП София на „Б. Р“ БВБА било отказано правото на приспадане на данъчен кредит за период от месец август 2014 до месец октомври 2014 г., тъй като в справките-декларации по ДДС и дневниците за продажби не било декларирано извършване на последващи облагаеми доставки. Този акт бил потвърден с решение на директора на Дирекция ОДОП № 1594/ 21.10.2015 г., а срещу него била подадена жалба от „Бос рентал” БВБА до Административен съд – София-град (АССГ). С решение № 5512/ 03.08.2016 г. по адм.д.№ 11563/ 2015 г. този съд отменил акта като приел, че били налице предпоставките на Закон за признаване право на данъчен кредит. Решението на АССГ било обжалвано от административния орган пред ВАС и отменено с решение № 1519/ 02.02.2018 г. по адм.д.№ 13351/ 2016 г. ВАС приел, че след като не била извършена последваща доставка под българския ДДС номер на дружеството, то се явявало краен получател по фактурата от 30.09.2014 г., поради което за него не било възникнало право на възстановяване на данъчен кредит. Последващите доставки били фактурирани на лица, регистрирани извън територията на България и ДДС по тях не бил начислен. ВАС приел, че с отдаването под наем на скелето на германското дружество веригата на доставки е прекъсната, тъй като по тази доставка не бил начислен ДДС, издадените фактури били под белгийския данъчен номер на дружеството и последващото преотдаване и начисляване на ДДС по втората доставка наем не можело да санира липсата на начислен данък по първата доставка. Приел също, че изборът на ищеца да фактурира наемите под белгийската си ДДС регистрация е злоупотреба с право, тъй като било избягнато начисляването на ДДС както в България, така и в Белгия. ВАС посочил в решението си още, че ищецът, като неустановено в България дружество, можел да претендира възстановяване на данъчен кредит по реда на Наредба № Н-9/ 16.12.2009 г., но че право на приспадане на такъв кредит той нямал.

Неоснователно касаторът поддържа, че съдът, сезиран с иск за обезщетяване на вреди от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в сила решение на национална юрисдикция, не можел да прави различни фактически констатации от тези във влязлото в сила решение. Съобразно трайно установената практика на СЕС, цитирана в отговор на въпроса, по който обжалването е допуснато, силата на пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на държавата да обезщети вредите от такова нарушение. Изрично в мотивите към решението си по дело № C-173/03 СЕС заключава, че ПЕС се противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС. Невъзможността държавата да бъде подведена под отговорност за нарушаване на правото на ЕС от страна на национален съд в подобни случаи означава принципът за отговорността на държавата да бъде изпразнен от смисъл. Затова в производството по реализиране на тази отговорност сезираният съд е в правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с ПЕС.

Основателни са обаче доводите на касатора, че в обжалваното въззивно решение не е направено надлежно разграничение между правото на приспадане и на правото на възстановяване на ДДС и за реда, по който се упражняват тези права при извършена облагаема доставка от лице, което не е установено в държавата – членка на доставката. Правото на данъчен кредит е уредено в ЗДДС в съответствие с Директива 2006/112/ЕО на Съвета, то възниква при определените в нея предпоставки, но се упражнява по различен начин според това, дали данъчнозадълженото лице използва стоките и услугите за целите на облагаемите сделки в държава-членка, в която извършва тези сделки или данъчно задълженото лице не е установено в държавата-членка, в която купува стоки и услуги или внася стоки, подлежащи на облагане с ДДС. В първия случай лицето има право да приспадне данъчния кредит от размера на дължимия данък, а във втория случай то има право на възстановяване на платения данък. Това е очевидно, защото във втората хипотеза приспадане на данъка фактически е невъзможно да се осъществи – задължение за ДДС в държавата членка, в която не е установено, лицето няма и следователно няма от какво да приспадне данъчния кредит (не може да има прихващане с нула). В този случай лицето има право на възстановяване на платения данък при условията на чл.170 – 171 от Директивата, точно транспонирани в Наредба № Н-9/16.12.2009 г. Направеният в обжалваното решение извод, че посочената Наредба е неприложима в случая, е незаконосъобразен, още повече, че правото на възстановяване следва пряко от разпоредбите на Директивата и наличието или липсата на национално законодателство, която да я транспонира, не може да отнеме това право на частноправните субекти. Дори ако националното право съдържа норми, които не съответстват на нормите от ПЕС, националния съд (който е и съд на ЕС) е длъжен да приложи нормите от наднационалния правен ред, които имат примат пред вътрешното право. Затова приложимо право към процесната доставка, за която ищецът претендира наличие на право на приспадане на данъчен кредит, е разпоредбата на чл.170 от Директивата, а не тази на чл.168. Тъй като във влязлото в сила решение, с което на ищеца е отказано съществуването на право на приспадане на данъчен кредит, ВАС се е мотивирал със същите съображения, не само не е налице очевидно нарушение на ПЕС, но не е налице никакво нарушение на съюзното право. Дали останалите съображения за отричането на правото на приспадане, които се съдържат в мотивите на влязлото в сила решение на ВАС, са взети в нарушение на ПЕС, няма значение за настоящия спор. Щом като отреченото с това решение право на приспадане на ДДС не е възникнало и този извод е в съответствие с ПЕС, то не би могло да има причинна връзка между претендирания като постановен в нарушение на ПЕС акт на националната юрисдикция и твърдяната вреда.

Неоснователно ищецът поддържа, че нормата на чл.170 от Директивата не е била счетена за релевантна от органите на приходната администрация в протеклото ревизионно производство срещу него, които органи въобще не били претендирали приоритетно приложение на специалния ред за възстановяване. Предмет на разглеждане в настоящето производство не е законосъобразността на действията на органите по приходите. Увреждащото действие, въз основа на което ищецът претендира за него да са възникнали спорните в настоящето производство права, е постановяването на окончателно решение на национална юрисдикция в нарушение на ПЕС.Т нарушение касационният съд не установява, защото претендираното от ищеца право на приспадане не е налице /а дали е имал право на възстановяване не е предмет на производството/. Неоснователен също така е доводът, че решаващите мотиви на ВАС за отричане на правото на приспадане били прекъсването на веригата на ДДС, а не наличието на право на възстановяване. Никоя част от мотивите, с които действащ като последна инстанция съд отрича съществуването на едно право, не е повече или по-малко решаваща от друга. Ясно е от решението на ВАС, за което се твърди, че е постановено в нарушение на ПЕС, че националната юрисдикция отрича съществуването на правото на приспадане на ДДС и защото данъчният кредит в случая не може да бъде приспаднат, а само възстановен, от който ред неустановеното в държавата–членка правоимащо лице не се е възползвало. Този извод не е направен в противоречие с норми от ПЕС, а в пълно съответствие с чл.170 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета. Фактът (по който страните не спорят), че с влязло в сила решение на ВАС по отношение на ищеца е отречено и правото на възстановяване на ДДС по процесната доставка, няма никакво отношение към настоящия спор, тъй като не това решение е посочено от ищеца като постановено в противоречие с ПЕС и увреждащо го. Ако според ищеца решението на ВАС, отричащо правото му за възстановяване на ДДС, е постановено в нарушение на ПЕС и го уврежда, това е основание за предявяване на друг иск, различен от този в настоящето производство.

С оглед изхода от производство право на разноски по него има само ответникът, но той не е доказал направени разходи в производството и затова няма какво да му се присъди. Не може да бъде уважено искането му за присъждане на адвокатско възнаграждение съгласно чл.78 ал.8 ГПК. Цитираната разпоредба урежда право на адвокатско възнаграждение на юридически лица, в чиято полза е решен спорът, ако са били защитавани от юрисконсулт. ВАС обаче не е защитаван в производството от юрисконсулт.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Софийски апелативен съд № 383 от 11.02.2020 г. по гр.д.№ 3277/ 2019 г. в обжалваната част и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Бос рентал” БВБА, Белгия, [населено място], против Върховен административен съд на Р. Б искове за заплащане на сумата 689 067,19 лв - невъзстановен данък добавена стойност по фактура от 30.09.2014 г., ведно със законната лихва от 13.04.2018 г. и сумата 238 484,81 лв – законна лихва върху 689 067,19 лв за период 15.11.2014 г. - 12.04.2018 г., двете суми представляващи имуществена вреда в резултат от нарушаване на Правото на Европейския съюз чрез постановяване на решение № 1519 от 02.02.2018 г. по адм.д. № 13351/ 2016 г., както и разноски за двете инстанции в размер на 11 555 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Ключови думи