Р Е Ш Е Н И Е

№ 200

гр.София, 08.03.2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К

ЧЛЕНОВЕ: Б. Т

П. Ш

в присъствието на секретаря Ил.Рангелова и прокурора от ВКП П. Д, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 928 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.346, ал.1 от НПК.

Образувано е по повод на постъпила жалба от защитника на подсъдимите Д.К.Б. и И.Т.Р. срещу решение № 26009 от 17.09.2020г., постановено по ВНОХД № 178/20г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

С присъда № 2 от 07.01.2020г., постановена по НОХД № 1348/2019г. Окръжният съд в гр. Пловдив е признал Д. Б. и И. Р. за виновни в това, че на 06.04.2018г. в [населено място], като съизвършители, отвлекли С. К., като деянието е извършено от две лица, и на основание чл.142, ал.2, т.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.55 ал.1 т.1 от НК ги е осъдил съответно на четири години и на четири години и два месеца лишаване от свобода. Двамата са признати за виновни и в това, че по същото време и на същото място, в съучастие като съизвършители, отнели чужди движими вещи на обща стойност 118.10лв. от владението на С. К. с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, и на основание чл.199, ал.1, т.3, вр. 198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК ги е осъдил съответно на пет години и шест месеца и пет години и осем месеца лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК на всеки един от двамата подсъдими е наложено по-тежкото от така определените наказания. Осъдени са да заплатят солидарно на пострадалия 300лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от отвличането, и 7 000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от грабежа. Гражданският иск на К. е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 10 000лв.

Въззивният съд е изменил присъдата, като е преквалифицирал грабежа в престъпления по чл.129, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК и по чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК. За причиняването на средна телесна повреда на К. е осъдил Б. на лишаване от свобода за срок от четири години, а Р. за срок от четири години и шест месеца. За кражбата е осъдил Б. на лишаване от свобода за срок от една година, а Р. на една година и шест месеца. Намалени са и наложените по реда на чл.23 от НК най-тежки наказания, съответно на четири години и четири години и шест месеца.

С жалбата се иска отмяна на решението на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно – намаляване на наказанията. Касаторът не възразява срещу ангажиране на отговорността на подсъдимите за причиняване на телесна повреда, но твърди, че не са осъществили отвличане и кражба. Счита, че неправилно са интерпретирани показанията на св.Г. и майка му, че съдът е следвало да установи конкретните действия, с които е осъществено изпълнителното деяние на отвличането, че липсват доказателства за отнемане на вещите на пострадалия. Атакува решението и в гражданско-осъдителната му част, като иска отхвърляне на иска за имуществени вреди и намаляване размера на обезщетението за неимуществени.

В писмено становище повереникът на гражданския ищец и частен обвинител моли решението да бъде оставено в сила.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Акцентира върху липсата на насилие за препятстване свободното придвижване на К., както и невъзможността да се установи, че той е носел със себе си инкриминираните вещи.

Повереникът на С. К. намира доводите на защитата за неоснователни.

Представителят на Върховна касационна прокуратура счита, че присъдата следва да бъде оставена в сила. Според него повечето оплаквания на защитника са за необоснованост на решението и са извън предмета на касационната проверка. Становището му е, че анализът на доказателствата е изчерпателен и въз основа на него са направени точни правни изводи, а наказанията и присъдените обезщетения са в справедлив размер.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

Във връзка с решението на съда по обвинението за извършено престъпление по чл.142, ал.2, т.2 от НК, са направени две основни възражения. Първото е за пропуск на съда да посочи конкретните действия, с които приема, че подсъдимите са отвлекли пострадалия. По същество то е довод за липса на мотиви. Второто е за неправилна интерпретация на свидетелските показания, относими към отвличането – според касатора не е отчетена възможността субективните възприятия на св.К. да не кореспондират с обективните факти, не са съобразени различията и противоречията в показанията на св.Г. и евентуалните му пристрастия.

По дефиниция отвличането по смисъла на чл.142, ал.1 от НК съставлява принудителна промяна на досегашното местонахождение на лицето. Не се спори, че в конкретния случай св.К. е напуснал мястото, където се е намирал с факта на качването му в таксиметровия автомобил. Не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя, че това не е станало принудително. Отвличането може да бъде осъществено с всички възможни форми на принудата и при различни конкретни актове на нейната реализация, включително и когато пострадалият е заставен да се движи сам. Твърденията за липса на конкретизация на поведението, осъществяващо изпълнителното деяние, са неоснователни. На стр.4 от мотивите на решението, при излагане на приетата за установена фактическа обстановка, апелативният съд изрично, ясно и точно е записал, че подсъдимият Р. „го набутал на задната седалка, държейки го за яката на дрехата“. Посоченото действие представлява упражняване на насилие и е годно да изпълни със съдържание включеният в състава на престъплението елемент принуда. Останалите изложени обстоятелства за нанесени преди това удари, отправени заплахи, и за страха на св.К. от подсъдимите, имат отношение към реализираното отвличане, само доколкото опровергават тезата, че липсата на активна съпротива от страна на пострадалия е белег за доброволност. Аргументът на жалбоподателя, че тези действия обективират умисъла на подсъдимите „да го набият, без да го отвличат“ е несъстоятелен. Отвличането е съставомерно и когато е извършено като междинно деяние при преследването на друга цел – нанасянето на побой, както е в конкретния казус. Манифестираното от страна на подсъдимите желание да набият св.К. косвено опровергава твърденията за доброволно заминаване с тях, тъй като очертава житейски нелогична ситуация.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че възприетите за установени в контролирания акт обстоятелства са достатъчно, за да обосноват правен извод за осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението по чл.142, ал.2, вр. ал.1 от НК. Не се констатира претендираното съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви.

Липсват пропуски и недостатъци и в интерпретацията на свидетелските показания, свързани с първия пункт на обвинението. Изтъкнатата в касационната жалба промяна в показанията на св.В. Г. е обсъдена обстойно на стр.9 от мотивите. По искане на защитата е проведен допълнителен разпит на този свидетел и в хода на въззивното съдебно следствие. Надлежно са констатирани обстоятелствата, във връзка с които показанията му са противоречиви, като в мотивите на решението напълно обективно е отбелязано, че настъпилата в съдебната фаза промяна е в посока да обслужи защитната теза. Адекватно е оценена позицията на свидетеля след прочитане на протоколирани изявления от досъдебното производство. Фактът, че в хода на разпита пред въззивната инстанция отново е променил показанията си, правилно е интерпретиран като индиция за недобросъвестно свидетелстване и желание да омаловажи стореното от подсъдимите. В решението аргументирано е посочено, че въпреки противоречията, след уточняване на окончателната версия на този свидетел за събитията от 06.04.2018г., се очертава последователност по отношение на фактите, че подсъдимите са проявили физическа и словесна агресия спрямо св.К., и че ходенето на кафе е било само претекст да ги изведе от жилището, и след като е успял, е оставил пострадалия сам с Б. и Р..

Отделено е внимание и на информационната стойност на разпита на св.Ц. Г.. Недвусмислено съдът е отхвърлил показанията й като недостоверни и е аргументирал позицията си с факта на свидетелстване едва пред въззивната инстанция, както и с идентичността в съдържателно отношение на нейните показания с първоначално съобщеното от сина й. След констатацията за противоречия, когато той променя показанията си, на практика опровергава твърденията на майка си за липса на насилие и доброволно заминаване на пострадалия.

Изводът на настоящата инстанция е, че анализът на свидетелските показания е задълбочен и изчерпателен и решението, че е осъществено отвличане е правилно и обосновано.

За пълнота на изложението следва да се отбележи единствено, че съучастието под формата на съизвършителство е по-тежко квалифициращ признак на престъплението по чл.142, ал.2, т.2 от НК, който изключва приложението на чл.20, ал.2 от НК. Неточната формулировка не е затруднила подсъдимите да разберат в какво са обвинени и при осъществяване на защитата им, поради което не съставлява отменително основание.

По отношение на деянието, квалифицирано като кражба, решението подлежи на изменение по отношение на част от предмета на престъплението. Метадонът е включен като упойващо вещество списък I на Конвенцията от 1961г. Посочен е и в списък II към Наредба за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични, като вещество с висока степен на риск, намиращо приложение в хуманната и ветеринарната медицина. По смисъла на НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) той представлява високорисково наркотично вещество. Придобиването му без надлежно разрешително е криминализирано в чл.354а от НК. Прието е за установено, че Б. и Р., без да имат право да го държат, са го отнели от К.. Придобивният способ при престъплението по чл.354а от НК винаги е противоправен с оглед предпоставката, „без надлежно разрешително“, като е възможно пълно съвпадение с изпълнителното деяние на кражбата. В тези случаи специфичният предмет – наркотични вещества, е формулиран от законодателя в специфична, конкретизирана форма, което определя съотношение между съставите по чл.354а, ал.3, пр.1 от НК и по чл.194, ал.1 от НК като специален към общ. Специалната норма изключва приложението на общата /Lex specialis derogat generali/.

Решението, че подсъдимите са осъществили кражба на останалите вещи, следва да бъде оставено в сила. Апелативният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствения материал. Показанията на св.К., че носел инкриминираните вещи са последователни и логични. Установено е, че при напускане на жилището е смятал, че отива на кафе, затова твърдението, че е взел документ за самоличност, телефон, пари, цигари и лекарство, е напълно правдоподобно и житейски логично. Изтъкнатото от защитника обстоятелство, че пострадалият всъщност не е възприел непосредствено отнемането, е отчетено от предходната инстанция. То е съпоставено със състоянието, в което се е намирал – паднал на земята, понасящ множество удари, по различни части на тялото, главата и лицето, и това е обосновало извод, че е възможно да не усети изпадането на вещите от разкъсаните му дрехи, нито прибирането им от Б. и Р.. Изхождайки от момента, в който е констатирана липсата на вещите, съдът е достигнал до единствения възможен извод, че са взети от подсъдимите. При изграждането на веригата от косвени доказателства от решаващо значение е моментът, в който е пострадалият е разбрал, че вещите му са изчезнали. В това отношение, съдът не се е доверил само на св.К., както се твърди в жалбата, а се е позовал на свидетелите Б. и Н.. Техните показания са кредитирани като безпристрастни, а в съдържателно отношение са оценени като непротиворечиви относно обстоятелството, че непосредствено след като нападателите си тръгнали, пострадалият е установил липсата на вещите си. Не се спори, че мястото е било изолирано и наблизо не е имало други хора.

Настоящият състав констатира допуснато процесуално нарушение при произнасянето на апелативния съд по гражданския иск в смисъл, че променя основанието му „от престъпление по чл.199, ал.1, т.3, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК за престъпление по чл.129, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК и по чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК“, То не се отразява на крайния изход на делото и не е основание за изрично изменение или отмяна на решението.

Независимо че се разглежда в рамките на Наказателен процес, за гражданския иск е валидно диспозитивното начало. Основен императив е, че съдът дава защита само в рамките, посочени от ищеца, с основанието и петитума на иска, и не може да уважи иск на непосочено основание или на незаявен петитум. С оглед посочения принцип, служебната промяна на основанието на иска е процесуално недопустима.

Извършената от втората инстанция преквалификация на престъпното деяние от грабеж в кражба и причиняване на телесна повреда, не представлява пречка присъдата да бъде потвърдена в гражданско-осъдителната й част. Неправилно апелативният съд е преценил, че основанието на гражданския иск е осъщественото престъпление по чл.199, ал.1, т.3, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК. Всъщност правното основание на претенцията за обезщетение е причиненото непозволено увреждане, т.е. чл.45 от ЗЗД. При предявяване на гражданския иск пострадалият, съгласно чл.127, ал.1, т.4 от ГПК, следва да изложи обстоятелствата, на които се основава искът - това са фактите, които поради идентичността им с фактите по обвинението, страната не е длъжна да преповтаря, позовавайки се на обвинителния акт. Тези факти са останали непроменени /в противен случай служебната преквалификация на деянието би представлявала съществено процесуално нарушение/. Действителното правно основание, на иска се установява от съда, и ако то не отговаря на изискването по чл.84, ал.1 от НПК, да е за обезщетение за претърпени от престъплението вреди, не следва да се приема за съвместно разглеждане.

Размерът на присъденото обезщетение отговаря на критериите за справедливост, съобразен е с броя и степента на причинените увреждания, както и с продължителността на възстановителния период, през който К. е търпял болки и страдания.

В частта, с която се иска намаляване на наложените наказания, касационната жалба е бланкетна. Защитникът не е аргументирал по никакъв начин твърдението си за несъответствие на санкции с обществената опасност на деянието и дееца, с отегчаващите и смекчаващи обстоятелства и целите по чл.36, ал.1 от НК. При липса на изложени съобразно изискванията на чл.351, ал.1от НПК данни в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, то не подлежи на обсъждане.

По изложените съображения, и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

Изменя решение № 26009 от 17.09.2020г. по ВНОХД № 178/20г. на Пловдивския апелативен съд, като изключва от предмета на кражбата 2 бр. шишета метадон по 165мг.

Оставя в сила въззивното решение в останалата му част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. с О.М.

2.

О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е

на съдия Б. Т

по н.д. № 928/ 2020 г. на ВКС, ІІ н.о.

Изразявам особено мнение спрямо предприетата от Пловдивския апелативен съд процесуална дейност с въззивното решение да раздели едно престъпно деяние на други две самостоятелни деяния.

Въззивната инстанция преценила, че подсъдимите Д.К.Б. и И.Т.Р. не били извършили в съучастие грабеж, придружен със средна телесна повреда, за който били признати за виновни с първоинстанционната присъда, тъй като първоначалният им умисъл бил да се „саморазправят физически“ с постр. К., защото били подразнени от негово предходно поведение. Затова с отвличането на пострадалия дейците са „имали формирани представи за побоя, който го очаква, но не и намерение да му извършват грабеж, престъпление което са могли да извършат още в таксито“. Съдът счел, че умисълът за отнемане на вещите възникнал след употребената принуда. Воден от неправилни правни съображения с решението преквалифицирал престъплението грабеж по чл. 199, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК в две самостоятелни престъпления: по чл. 129 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.

Както процесуалната дейност на въззивния съд, така и анализът на фактите във въззивното решение са незаконосъобразни.

Процесуално недопустимо е съдът да преквалифицира едно самостоятелно престъпно деяние в други две или повече на брой отделни престъпления. Обвинението за извършено престъпление всякога представлява единство между факти и право. Когато едно лице е обвинено, че е извършило престъпно деяние и следва да понесе наказателна отговорност за него, приложимото право е спрямо това деяние, а не спрямо други деяния, за които няма обвинение. Дори и фактите да не подкрепят обвинението по повдигнатата правна квалификация, намесата на съдебния орган следва да се простира до обема на повдигнатото обвинение. Съдът не разполага с обвинителна функция и е процесуално недопустимо да осъди подсъдимия за престъпление, за което той не е бил обвинен. Допуснато е съществено нарушение на процесуалните права на двамата подсъдими, които след подадената от тях въззивна жалба се „сдобили“ с две престъпления, вместо с едно, което обжалвали. Нарушени са и основни принципни положения на Наказателен процес, свързани с обвинителната и с правораздавателната функции на различните държавни органи, заети в сферата на съдебната власт.

Нарушен е и материалният закон, защото неправилно е приложен от Пловдивския апелативен съд. Съдът може при обвинение за съставно престъпление, какъвто е грабежът, да премине в едно престъпление – някое от включените в състава му престъпления (принуда или кражба), като приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Съдът обаче не може съставното престъпление да разчлени на две други също самостоятелни престъпления, по изложените по-горе съображения. Подобен начин е разгледан и в цитираното от апелативния съд решение № 112 от 14.04.2009 г. по н. д. № 76/2009 г. на ВКС, ІІІ н.о., при който от обвинение за грабеж престъплението е квалифицирано от въззивната инстанция в кражба, но не и едновременно като принуда и като кражба, в какъвто смисъл то неправилно е било възприето. Телесната повреда, причинена от физическата принуда, се явява квалифициращо обстоятелство на грабежа и преквалификацията от грабеж в средна телесна повреда задължително налага изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК, защото съществено се изменя обстоятелствената част на обвинението.

Освен всичко изложено, разкритите по делото факти действително сочат на извършен грабеж, а не на самостоятелно осъществени кражба и телесно увреждане. Независимо с каква цел е започнал побоят над пострадалия и как първоначално е възникнал умисълът, субективните представи у дееца могат да бъдат изменени в хода на престъпното деяние, най-късно до неговото завършване. Дори и възникнал като умисъл за физическо насилие (побой, саморазправа, даване на урок и т.н.) двамата подсъдими преди края на деянието са осъзнали, че могат да вземат и вещите на набития, който е оставен от тях безпомощен да лежи на терена. Към това насочва и отправеното към тях възражение по време на неприключилото още деяние от свидетелите Б. и Н., които настояли за спиране на побоя и транспортиране на пострадалия в болнично заведение, на което дейците отказали и взели вещите, отдалечавайки се от местопрестъплението. Описанието на фактическата обстановка по случая на с. 5 от въззивното решение показва, че между насилствените действия на подсъдимите при побоя и отнемането на вещите не е налице съществена времева разлика, която да способства към възникване на умисъл за кражба след завършване на насилническото деяние. Напротив, разкритите по делото факти очертават, че побоят над пострадалия е обслужил отнемането на неговите вещи, поради което деянието е едно и е квалифицирано от прокуратурата и от окръжния съд като грабеж. От прекомерната употреба на насилие при физическата принуда е настъпил и вредоносен резултат с увреждане на телесното здраве на ограбения пострадал.

С касационната жалба подсъдимите оспорват изобщо отнемането на вещите, което означава, че предмет на касационна проверка е цялото деяние (грабеж), а не само новодобавената от въззивната инстанция кражба. Отсъствието на касационен протест в случая считам, че не е пречка касационният съдебен състав да отмени незаконосъобразното въззивно решение и да върне делото за ново разглеждане, на основание чл. 354, ал. 2, т. 4 от НПК.

Воден от изложените мотиви подписвам с особено мнение решението по н.д. № 928/ 2020 г. на Върховния касационен съд, ІІ н.о.

съдия Б. Т