Р Е Ш Е Н И Е

№ 56

гр. София, 09.03. 2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на първи март, две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

при участието на секретаря Д. Ц като изслуша докладваното от съдия Е. В гр.д. № 1726 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.290 ГПК.

Образувано по касационна жалба на А.А.А. чрез адвокат Н. В. от АК-С. срещу решение № 7586/08.11.2019 г. по в.гр.д.№ 4262/2018 г. на Софийски градски съд, с което се отменя решение от 04.12.2017 г. по гр.д.№ 12476/2017 г. на Районен съд София и се отхвърля предявеният иск на А.А.А. против Е.А.М. за връщане на отдадения под наем апартамент № ..., в [населено място], [улица], на основание чл.233, ал.1 ЗЗД.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по обуславящия изхода на делото процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд да тълкува смисъла и съдържанието на формираната от страните воля, съдържаща се в представените по делото договор и анекси към него, с които страните са уредили вътрешните си имуществени отношения.

Отговор на повдигнатия въпрос се дава еднозначно в съдебната практика на Върховния касационен съд в смисъл, че прилагането на правната норма на чл.20 ЗЗД означава при тълкуването на уговорените клаузи, съдът следва да се преценява дали волеизявленията на страните се покриват за съществените елементи от съдържанието на сключения договор. Според чл.20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя изцяло тази практика и счита в допълнение, че когато от изявленията на страните по съглашението може да се направи несъмнен извод, че те съвпадат за съществените условия на подписания договор – собствено жилище да бъде предоставено за временно и възмездно ползване на няколко лица от едно семейство, одобряването и подписването му с едното от тях, доказва възникване на наемно правоотношение с всички лица от това домакинство.

С оглед дадения отговор, изложените доводи в касационната жалба следва да се приемат за основателни. Правилно въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата е сключила договор за наем с 15.04.2008 г. с Ю. С., по време на брака й с Е. М., въз основа на който на двамата съпрузи е предоставено за ползването на собствения й имот. В нарушение на материалния закон, обаче, въззивният съд приема, че договорът за наем не обвързва ответника, а семейните му задължения са само за плащане на наем и консумативни разноски до прекратяване на брака му с Ю. на 29.10.2010 г. Не може да се приеме, че по аргумент от чл.32, ал.2 СК липсва съгласие между страните за отдаване на жилището под наем на двамата съпрузи, тъй като ответникът не е подписал договора, независимо че жилището е било предоставено за временно ползване срещу месечен наем, който е уговорено да бъде заплащан от Е. М. /анекс от 20.09.2009г./ и той го е плащал на наемодателя /разписка от 23.12.2015 г./, Като е приел, че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон. Когато страните се съгласяват да бъде предоставена за ползване една вещ срещу цена и тя е била заплащана на собственика, следва да се приеме, че е налице постигнато съглашение за създаване на правна връзка по смисъла на чл.8 ЗЗД, а изявлението на наемодателя за прекратяване на наемното правоотношение обвързва всички лица от семейството, обитавали жилището на това основание. Изводите на въззивната инстанция са в обратен смисъл и в противоречие на разпоредбата на чл.32, ал.2 СК, което налага касиране на постановеното решение и разрешаването му по същество от настоящата инстанция.

От фактическа страна по делото се установява, че на ответника е било предоставено от ищцата ползването на собственото й жилище на основание договор за наем и анекси към него, подписан от неговата съпруга, но по аргумент от чл.32, ал.2 СК го обвързват, тъй като е бил сключен за нужди на семейството. С нотариална покана, получена от ответника на 09.03.2017 г., ищцата е прекратила договора за наем поради виновно неизпълнение на задължението на наемателите да заплащат дължимите наем и консумативни разноски за жилището. Направеното в тази връзка възражение от ответника, че е придобил правото на собственост върху жилището, е несъстоятелно, тъй като липсват доказателства за придобиване на собствеността по волята на собственика или по давност. Отделно от изложеното, наличието на наемно правоотношение и ползването на жилището на това основание, изключва упражняването на фактическа власт от страна на наемателя като владелец. В тази връзка, съществува трайна и непротиворечива съдебна практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, според която възражението за придобиване право на собственост върху вещта е неоснователно, ако същата е била отдадена под наем на лицето, което претендира да е неин собственик, тъй като липсва обективна проявява на намерението му да свои вещта.

А.А.А. чрез адвокат Н. В. от АК-С. е поискала разноски по делото, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени в размер на общо 185 лева.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 7586/08.11.2019 г. по в.гр.д.№ 4262/2018 г. на Софийски градски съд и вместо това:

ОСЪЖДА В.Й.Ж. и И.И.Я. срещу Е.А.М., ЕГН [ЕГН], да освободи и предаде на А.А.А., ЕГН [ЕГН], апартамент №....., в С., [улица], на основание чл.233, ал.1 ЗЗД.

ОСЪЖДА Е.А.М., ЕГН [ЕГН], да заплати на А.А.А. чрез адвокат Н. В. от АК-С., разноските пред настоящата съдебна инстанция в размер на 185 (сто осемдесет и пет) лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: