№204

гр.София, 09.03.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на девети декември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря В. И

разгледа докладваното от съдия Декова

гр.дело №3812 по описа за 2018 год.

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт К., срещу решение от 29.05.2018г., постановено по в.гр.д. №10474/2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 16.01.2017г., поправено с решение от 14.06.2017г., по гр.д.№34793/2016г. на Софийски районен съд в обжалваната част, с която частично е уважен предявения от „Е. Т“ ЕООД евентуален иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ.

Касационното обжалване е допуснато с определение №300 от 15.04.2019г. с оглед твърденията на касатора за неговата недопустимост, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, а преценката за допустимостта на решението ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба - т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо, евентуално е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде обезсилено, евентуално отменено атакуваното решение. Представя писмени бележки. Претендира направените разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба „Е. Т“ ЕООД, чрез процесуални представители адв.Т. и адв.В., оспорва жалбата като неоснователна. Представя писмена защита. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част по евентуалния иск, с която е осъдена Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „Е. Т“ ЕООД на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ сумата 12 835,18 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42-то Народно събрание, извършени на 04.12.2013г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закон за държавния бюджет за 2014г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, заедно със законната лихва от 24.06.2016г. до погасяване на задължението.

Във въззивната жалба са изложени доводи, че постановеното решение било недопустимо, тъй като редът за възстановяване на държавните такси, които ищецът твърдял да са незаконосъобразно събрани, бил административен, по предвидения в ЗДТ ред, а предявеният иск за вреди бил недопустим. Предявеният иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ бил недопустим, тъй като правната уредба не предвиждала възможност да бъде ангажирана отговорността на Народното събрание във връзка с осъществяваната законодателна дейност. Възникващите отношения между НС и останалите гражданскоправни субекти по повод публичната нормотворческа дейност не били частни или административноправни и не подлежали на съдебен контрол. КРБ и ЗКС регламентирали реда, по който се осъществява контрол върху законодателната дейност на НС, а общите граждански съдилища не били компетентни да се произнасят по отношение законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни актове. С чл. 22, ал. 4 ЗКС законодателят предвидил, че НС е единственият компетентен орган да уреди последиците от обявения за противоконституционен акт, като преценката за необходимостта от такова уреждане била на НС. В този смисъл било недопустимо съдът да извършва правораздавателна дейност, като де факто замести акта на НС по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС, което в случая първоинстанционният съд сторил. Доколкото съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ актът, обявен за противоконституционен, се прилага от деня на влизане в сила на решението на КС, всяко производство, в което се търси постигане ефекта на обратно действие на решението на КС, вкл. искове за обезщетяване на вреди, за неоснователно обогатяване или други, се явявало в противоречие с цитираната конституционна разпоредба и поради това били недопустими.

Във въззивното решение са изложени съображения, че според практиката на ВКС по сходни казуси /по претенции за неоснователно обогатяване/, с обявяването на противоконституционността на чл.35а и сл. ЗЕВИ отпада характера на публично държавно вземане на платените от ищците такси, поради което претенциите за връщането им от Държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища .

Посочено е от въззивния съд, че доводите във връзка с реда за осъществяване на контрол върху законодателната дейност на НС, във връзка с тълкуването на чл. 22, ал. 4 ЗКС и чл. 151, ал. 2 КРБ касаят все основателността, а не допустимостта на иска. За неоснователни въззивният съд е намерил доводите на въззивника във връзка с дадената от СРС правна квалификация на претенцията по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ. Прието е, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба – противоправно поведение на народните представители от 42 НС, изразяващо се в приемане на противоконституционна разпоредба, както и в бездействие на същите да уредят последиците от обявения за противоконституционен акт съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС, в пряка причинна връзка от което поведение ищецът е претърпял имуществени вреди и при твърдение, че Държавата се явява възложител на работата на народните представители, формиращи колективния държавен орган НС, искът има правната си квалификация в чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ. Прието е от въззивния съд, че когато претенцията срещу Държавата се основава на твърдения за противоправно поведение /действие или бездействие/ на държавни органи, какъвто е и законодателният орган на Р. Б, предявеният иск е допустим предвид конституционно уредената пряка отговорност на Държавата и е с правно основание чл.49 ЗЗД, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения.

Въззивното решение е валидно и допустимо.

След постановяването на определението по чл.288 ГПК, с което е допуснато касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са постановени решения по реда на чл.290 ГПК, по идентични казуси.

С решение №71 постановено по гр.д.№ 3804/2019 г. и решение №72 по гр.д.№ 2377/2019 г. и двете на ІV гр.отд. на ВКС е прието следното:

Съответствието на приетите при действието на КРБ от 1991 година закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на КРБ от 1991 година закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това противоречие, съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията е Конституционният съд. Съдът не може да откаже да приложи закона поради това, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, като при възможни различни тълкувания трябва да избере това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. К. Кнният съд се е произнесъл по искане за установяване на противоконституционността на закон, като е приел, че той не противоречи на Конституцията, приетото от него тълкуване на закона е задължително за всички, включително за съда.Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ е и съответствието на приетите от него закони с правото на ЕС и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р. Б, които са част от вътрешното право на страната. Те обаче имат предимство при тези норми от вътрешното право, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 КРБ съответствието на законите с правото на ЕС и другите международни договори, по които Р. Б е страна може да бъде преценявано и от Конституционния съд, чието решение е окончателно и задължително за всички. Това действие на решенията на Конституционния съд не е уредено в КРБ, а в чл. 14, ал. 5 и ал. 6 ЗКС и търпи изключения, тъй като Конституционният съд може да развива своята практика, а по отношение на правото на ЕС и другите международни договори, които подлежат на автономно тълкуване, предимство пред решенията на КС имат решенията на СЕС, съответно на органа по приложението и тълкуването на международния договор.

Влезлите в сила решения на КС се ползват със сила на присъдено нещо по отношение на всички /erga omnes/ и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както той е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според обхвата й-в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно чл. 299 ГПК. Както съдът не може да приложи закон извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действие на решение на КС, с което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи Закон за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, актът, обявен за противоконституционен или съответната негова част, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, а по силата на чл. 151, ал. 3 КРБ частта от закона, която не е обявена за неконституционна, запазва действието си. Поради това влязлото в сила решение на КРБ се отразява на действащото право и води до неприложимост на част от него. Тъй като съдът е длъжен да познава действащото право, той е длъжен да познава и решенията на Конституционния съд и да се съобразява с тях. Доколкото действащото право е еднакво за всички негови адресати, то решението на КС е задължително за всички правни субекти, включително и за съда, което изрично е прогласено в разпоредбата на чл. 14, ал. 6 ЗКС. Задължението на съда за познаване на решенията на КС и за съобразяването с тях може да бъде извлечено и от разпоредбите на чл. 150, ал. 2 от КРБ и чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК, в които случаи той действа служебно, а не само по искане на страна в производството. От тях е видно, че съдът следва да се въздържи от прилагането закон, за който съществува спор за съответствието му с Конституцията, до произнасянето на КС по този спор, като се съобрази с постановеното по него решение.

Съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица.

Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието /във висша степен/ и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от Конституцията действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявеният за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с Конституцията и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение /да възстанови нарушения конституционен ред/ и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.

Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие; не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.

Д. Н събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба /най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение/, но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията.

Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Посочената практика на ВКС се споделя и от настоящия състав, доколкото същото разрешение следва и не противоречи на възприетото с Решение №3/2020 г. на Конституционния съд на Р. Б.

Неоснователно е възражението на ответника по делото, че иск с правно основание чл.49 ЗЗД не е предявен. Видно от исковата молба, иск с това правно основание е предявен и видно от отговора на исковата молба ответникът по иска е взел становище по него; разгледан е от първата инстанция, както и от въззивната инстанция, пред която първоинстанционното решение е обжалвано само в частта, с която този иск е разгледан.

Въззивното решение е правилно.

Ищецът претендира обезщетение по чл.49 ЗЗД за вреди за периода от 01.01.2014г. до 09.08.2014г., в който от приходите на ищеца при реализиране на произведената от него електроенергия е удържана сумата 12 835,20лв., съставляваща такса върху приходите по приложимия чл. 35а ЗЕВИ, чиято противоконституционност е установена в последствие.

Установено е, че ищецът е производител на електрическа енергия чрез собствените му фотоволтаични централи „Татарево” и „Татарево 2”; че между ищеца и „ЕВН България електроразпределение” АД са сключени два договора за изкупуване на електрическа енергия, № 567/28.06.2012г. и № 366/18.05.2012г.; че на 04.12.2013г. народните представители от 42-то Народно събрание са приели разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закон за държавния бюджет за 2014г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, като съгласно приетата разпоредба на чл.35а ЗЕВИ за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия; че в периода 01.01.2014г. - 09.08.2014 г. ищецът е заплатил такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 12 835.20 лв., която е била удържана от цената на произведената електрическа енергия от купувача, както и че последният е внесъл таксата в държавния бюджет съгласно разпоредбите на чл.35б, ал.1-4 ЗЕВИ; че с Решение №13 от 31.07.2014г. на Конституционния съд на Р. Б, постановено по конституционно дело №1/2014г. са обявени за конституционни т.2 и 3 на §6 от Заключителните разпоредби на Закон за държавния бюджет за 2014г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.

Отговорността за вреди е на държавата – тя дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. От изложеното по – горе следва, че с удържането на исковата сума в размер на дължимата по приложимия закон такса имуществото на ищеца е намалено в причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата отговаря, като вината им се предполага. Сумата се дължи ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба, доколкото така се претендира от ищеца.

По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение, поради което и на основание чл.293, ал.1 ГПК следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 600лв. – за адвокатско възнаграждение, ведно с ДДС. Същото е под установения минимум в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определен на основание чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението за прекомерност на възнаграждението е неоснователно.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение от 29.05.2018г., постановено по в.гр.д. №10474/2017г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „ЕКОТРАФИК“ ЕООД, ЕИК 12670521, сумата 600лв. – разноски за касационното производство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: