№ 22 София, 09.03.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: К. М

Членове: В. М

Е. Д

при секретаря Р. И, като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 1857/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 491 от 11.11.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 63, постановено на 25.03.2020 г. по в. гр. д. № 288/2019 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на отрицателният установителен иск, предявен от Б. И. /Б.М.Ю./ против С.И.С., Т.Ш.С., Н.Ш.К. и Т.Ш.С. да се признае за установено, че ответниците не са собственици на неурегулиран поземлен имот с площ 600 кв. м., находящ се в [населено място], махала М. З., [община], обл. К., ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 90 кв. м., при описани граници. Касаторът иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен - касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.

Ответниците по касация в открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, вземат становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.

На така поставения процесуалноправен въпрос следва да се даде следният отговор:

Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът следва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Необходимо е да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Доказателствата трябва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност, а не изолирано, като направените въз основа на тях фактически изводи трябва да са конкретно, ясно и точно изведени. В цитирания смисъл са решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на четвърто г. о., решение № 15 от 06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на второ г. о., решение № 138 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 5715/2013 г. на четвърто г. о., решение № 170 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г. на трето г. о., решение № 111 от 17.07.2018 г. по гр. д. № 3695/2017 г. на трето г. о., решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 290/2016 г. на второ г. о., решение № 248 от 07.01.2010 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на четвърто г. о. и решение № 69/13.05.2019 г. по гр. д. № 3436/2018 г. на първо г. о.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа жалбата на наведените в нея основания, приема за установено следното:

В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е наследник на М. А. и А. М.. След като наследодателите са се изселили в Турция и са получили турско гражданство, им е отнето българското гражданство на основание чл. 20 б.”б” ЗБГ (ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО) (Обн., ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., изм., бр. 36 от 8.05.1979 г., бр. 64 от 15.08.1986 г., бр. 38 от 19.05.1989 г., отм., бр. 136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г.) с Указ на ДС на НРБ № 1017/28.06.1977 г. На основание чл.20, ал.3 ЗБГ в първоначалната редакция с Указа е отнето и имуществото на лишените от българско гражданство лица. Те не са осъждани. На основание Указа, за имота е съставен акт за държавна собственост № 250 /400/ от 24.12.1977 г. Върху акта на ръка е отбелязано, че имота е продаден на Ш. С., чиито наследници са ответниците. Самият акт за продажба обаче, както и преписката за това не са намерени в Областна администрация Кърджали и в общината. Цитираната в акта за държавна собственост заповед за продажба се отнасяла за друго. Ответниците са признати за собственици по давност с нотариален акт № 170/2008 г. след представяне на удостоверение, че имота не е държавна собственост. На 22.07.2016 г. ищецът е заявил пред община Кирково обл. Кърджали искане за възстановяване на собствеността на отнетия от наследодателите му недвижим имот. Назначената комисия за това е изследвала дали имота е в патримониума на държавата и дали подлежи на реституция по ЗАВОИ и с решение от 17.10.2016 г. е предложила на кмета да изпрати преписката до областния управител, но без конкретно предложение за връщане или за отказ на имота. С писмо от 28.03.2017 г., областният управител е отказал връщане на имота, защото не е направено конкретно предложение от кмета, съгласно чл.5, ал.2 ЗАВОИ. Направено е и искане за отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК на цитирания по-горе нотариален акт, издаден в полза на ответниците.

Ответниците са оспорвали иска. Направили са възражение, че упражняват фактическа власт върху процесния имот от 1978 г.-1980 г., като са придобили същия по давност. Към този момент находящата се в имота сграда е била почти изцяло разрушена, като те са я възстановили. Правото им било удостоверено с констативен нотариален акт № 170/2008 г.

Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяната в производство по чл.290 ГПК на постановеното по в. гр. д. № 200/2018 г. по описа на същия съд решение и връщане на делото за ново разглеждане /видно от приложеното гр. д. № 388 от 2019 г. на ВКС, първо г. о./. В решението е прието, че срокът, предвиден в чл.8, ал.1 ЗАВОИ не се прилага по отношение на лицата, попадащи в хипотезата на чл.7 ЗАВОИ /не са осъждани/, както и че е налице правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като ищецът има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Такава хипотеза е налице, когато законодателят предвижда като условие за възстановяване на собствеността върху конкретно имущество то да е останало в собственост на държавата, общината или техни дружества изцяло или в определен процент. В този случай ищецът не може да се легитимира като собственик, но правният му интерес произтича от това, че ако отрече правата на ответника, които изключват възможността той да придобие права например по реституция, той ще може да реализира свои, признати от закона права. Искането пред административния орган е за връщане на имущество, отнето в хипотезата на чл.7 ЗАВОИ, за заявяването на което законодателя не е предвидил срок. По него не е постановен нито отказ, нито становище за уважаване, нито за обезщетяване защото е установено, че за същия имот ответниците са признати за собственици по давност. В административното производство тези права не могат да бъдат отречени дори да са съществували пречки за оригинерно придобиване. Предвид условията за връщане на конфискуваното или отнето имущество, предвидени в чл.5, ал.2 ЗАВОИ и Наредбата по приложението на този текст, за ищеца е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В рамките на това производство следва да се установи дали ответниците са придобили имота или правата им върху него ще бъдат отречени. Изложеното обаче е въпрос по същество от разрешаването на който зависи произнасянето на административния орган.

Делото е върнато на въззивния съд за произнасяне по същество по предявения иск. При новото разглеждане на делото не са събрани нови доказателства.

Въззивният съд е приел, че ищецът по отрицателния установителен иск носи тежестта да установи своето защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. На първо място на доказване подлежат фактите, въз основа на които ищецът претендира да е правоимащ по смисъла на чл.7 във вр. с чл.5 ЗАВОИ: не се установява родителите му да са лишени от българско гражданство, както и че от тях е отнет процесния имот. Не е доказано и качеството му на наследник, както и идентичността между притежавания от наследодателите му имот и този одържавен с акта за държавна собственост. Не са доказани фактите, пораждащи това защитимо право. Поради това не подлежи на изследване наличието на следващата предпоставка: дали имотът се е намирал в собственост на държавата, на държавна или общинска фирма, в която държавата има най-малко 51 на сто участие до влизане на закона в сила, както и придобиването му по давност от ответниците.

По касационната жалба:

По делото е установена следната фактическа обстановка:

От извлечение – препис на Указ № 1017/28.06.1977 г. на ДС на НРБ на основание чл.93, т.26 от Конституцията на НРБ, чл.20, б. „б“ и чл.27 ЗБГ за лишаване от българско гражданство и отнемане в полза на държавата на цялото имущество, не се установява да фигурира лице с имената М.Ю.А.. Посочено е лицето Б.М.А., [дата на раждане] /под № 929/ и Х.А.А. /негова съпруга; под № 930/. В регистрите за населението на Османгази е посочено, че лицата М. и Х. И. са пристигнали в Турция през 1969 г. и са придобили турско гражданство през 1974 г. С решение от 19.10.2015 г. на гражданския съд в Бурса е прието, че Б. И., [дата на раждане], е син на М. И., регистриран в регистрите на област Б., чиято дата на раждане е 01.12.1909 г. /съгласно регистрите на населението в България/. С цитирания съдебен акт изрично е постановено, че «датата на раждане на М.И., която според регистрите на населението на област Бурса, община Османгази, е 01.12.1904 г., се констатира като 01.12.1909 г.». Горното е видно и от извлечение от регистрите на населението на област Б., според което е извършена поправка на годината на раждане на М. И. – 1909 г. съгласно съдебното решение, като е посочено, че лицето е починало през 1995 г.

С акт за държавна собственост № 4609/24.12.1977 г., съставен от ОНС – Кърджали на основание чл.6 ЗС и чл.77 НДИ, е обявен и зает за държавен недвижим имот, находящ се в А., З., бивша собственост на М.Ю.А., живущ в Турция. Имотът е одържавен на основание Указ № 1017/28.06.1977 г. на ДС на НРБ. Описан е като масивна двуетажна жилищна сграда на варов разтвор със застроена площ 92 кв. м. и площ на дворното място 700 кв. м., при граници: М. А., ливада, Т. Г. и път, с година на построяване 1967 г. Върху акта ръкописно е отбелязано, че имотът е продаден на Ш.С.С. съгласно заповед № 54/31.03.1980 г. на председателя на ИК на ОНС – Кърджали. Заповедта има съдържание, което не е относимо към статута и разпореждането с описания имот.

Видно от удостоверение изх. № 286/05.10.1993 г. на кметство Фотиново, общинска администрация – с. Кирково, недвижим имот, застроен през 1967 г., находящ се в [населено място], бивша собственост на М.Ю.А., е обявен и зает за държавен съгласно цитирания по-горе акт за държавна собственост. Предоставен е на Ш.С.С.. В областна администрация – Кърджали не се съхраняват документи, свързани с разпореждане с този имот /писмо от 05.10.2016 г./.

По делото е установено, че с нотариален акт № 170/08.12.2008 г. ответниците са признати за собственици на основание наследство и давностно владение на процесния имот. Според свидетелските показания на М., Х. и А. /ангажирани от ищеца/ жилищната сграда в имота е била построена през 1966 г. от М. Ю.. Ищецът е заминал за Турция през 1967-1968 г., а баща му – през 1969 г. Общината е настанила С. С. да живее в нея; живял е със семейството си до 1996 г. /Ш. С. е негов син/; тя му е била предоставена от общинския съвет; оттогава никой не живее в нея. Свидетелят А. /внук на М. Ю. и син на починалия брат на ищеца С./ сочи, че сградата е била построена върху основите на стара жилищна сграда; когато са заминали за Турция тя не е била измазана; баба му и дядо му са я измазали и сложили дограма. Според протокол от 15.08.2016 г. на комисията по чл.5, ал.2 ЗАВОИ «жилищната сграда не се обитава; имотът не се използва». Ответниците не са ангажирали гласни доказателства /такива са им били допуснати в първоинстанционното производство/.

Въз основа на така обсъдените писмени и гласни доказателства, може да се направи заключение, че са доказани предпоставките на чл.7 във вр. с чл.5, ал.1 ЗАВОИ, съставляващи и фактите, от които произтича защитимото право на ищеца като правоимащо лице по смисъла на цитираните разпоредби: конфискуването на процесния имот от неговите наследодатели, което се установява по безспорен начин от събраните писмени доказателства /акт за държавна собственост и удостоверение от кметството/. Видно от решение на гражданския съд в Б. и извлечение от регистрите на населението, качеството на ищеца като наследник на М. А. /М. И. – роден през 1909 г. и починал през 1995 г./, също е установено. Към момента на влизане на закона в сила процесният имот се е намирал в собственост на държавата. Ответниците не са доказали въведеното придобивно основание – давност, изтекла в периода от 1978 г.-1980 г. до 2008 г. Предвид забраната на чл.86 ЗС давност не е текла до 1996 г., а според събраните гласни доказателства същите не са упражнявали фактическа власт след този момент. Не са ангажирани доказателства за извършено преустройство на жилищната сграда, което да е променило съществено нейната конструкция, обем или площ. Налице е съвпадение между нейните характеристики и тези, описани в акта за държавна собственост. Оборена е доказателствената сила на нотариален акт № 170/2008 г., с който е удостоверено правото на собственост на ответниците върху процесния имот. Основателно е искането за отмяна на цитирания нотариален акт, с който те са признати за собственици на имота на основание наследствено правоприемство и придобивна давност. С оглед разпоредбата на чл.537, ал.2 ГПК като последица от уважаването на отрицателните установителни искове за собственост, следва да се отмени констативният нотариален акт.

Поради изложените съображения следва да се приеме, че като е отменил първоинстанционното решение, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, като вместо него се постанови ново по същество, с което се уважат предявените искове. На основание чл.537, ал.2 ГПК подлежи на отмяна нотариален акт № 170/08.12.2008 г.

С оглед изхода на делото в полза на касатора трябва да се присъдят направените по делото разноски, които за всички инстанции възлизат на сумата 1 771,50 лв. /за държавна такса и адвокатско възнаграждение, от които сумата 716,50 лв. в първоинстанционното производство, сумата 500 лв. за въззивното и сумата 555 лв. за касационното производство/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 63, постановено на 25.03.2020 г. по в. гр. д. № 288/2019 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Б. И. /Б.М.Ю./ срещу С.И.С., Т.Ш.С., Н.Ш.К. и Т.Ш.С. отрицателни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че ответниците не са собственици на следния недвижим имот: неурегулиран поземлен имот с площ 600 кв. м., находящ се в [населено място], махала М. З., [община], обл. К., заедно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 90 кв. м., при граници: от изток-имот на КВС на селото, от запад-празно място в урбанизираната територия на селото, от север – нереализирана [улица], от юг- имот на О. М. и селски път.

На основание чл.537, ал.2 ГПК отменя нотариален акт № 170, т.6, рег. № 8085, н. д. № 1170/08.12.2008 г. на нотариус Г. Г., с рег. № 459 на Нотариалната камара, с район на действие Районен съд – Момчилград, с който са удостоверени правата на С.И.С., Т.Ш.С., Н.Ш.К. и Т.Ш.С. на основание наследство и давност.

Осъжда С.И.С., Т.Ш.С., Н.Ш.К. и Т.Ш.С. от [населено място], [община], да заплатят на Б. И. /Б.М.Ю./ от [населено място], махала „П.“ № 19, [община], сумата 1 771,50 лв. /хиляда седемстотин седемдесет и един лева и петдесет стотинки/ - разноски по делото.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: