7Р Е Ш Е Н И Е

№44

гр. София, 26.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря В. И и прокурора…………………

като разгледа докладваното от съдията М. Г гражданско дело № 1822 по описа на Върховния касационен съд за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1267/11.02.2020 г. на Д.Р.Х., чрез адв. Ц. С., срещу въззивно решение № 19/13.01.2019 г., поправено с решение № 60/14.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 488/2019 г. по описа на Софийския окръжен съд.

С определение № 862/09.12.2020 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правния въпрос за задължението на съда в спора по чл.200 КТ да зачете влязло в сила решение на компетентния медицински орган по експертизата на работоспособността относно професионалния характер на заболяването на работника или служителя.

По този въпрос в практиката на ВКС (вж. - решение № 462/ 09.01.2012 г. по гр. д. № 1304/2010 г., IV г. о., решение № 42/20.02.2012 г. по гр.д. № 267/2011 г., IV г.о., решение № 134/29.04.2013 г. по гр. д. № 709/2012 г., IV г. о., решение № 74/05.07.2019 г. по гр. д. № 2813/2018 г., III г.о. на ВКС и др.) безпротиворечиво се приема, че признаването на професионалния характер на заболяване, съгласно чл. 62, ал. 3 КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в специална Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести. Признаването на професионалната болест, вкл. нейното усложнение и късните й последици, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд става с решение на ТЕЛК или НЕЛК. Решенията на органите на медицинската експертиза, които не са обжалвани или редът за обжалването им е изчерпан, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната, съгласно предвиденото в чл. 113, ал. 3 ЗЗ и чл. 13, ал. 3 от Наредбата по чл. 63 КСО. Експертното решение на ТЕЛК/НЕЛК, в качеството си на официален удостоверителен документ за установените в него факти, ангажира отговорността по чл. 200 КТ на работодателя (един или повече), по отношение на който е установено, че полаганата при него работа е в пряка причинна връзка с професионалното заболяване на работника или служителя. Обезщетение за вреди от професионалното заболяване може да бъде присъдено до края на определения срок на инвалидност, а след изтичането му, страдащият от професионално заболяване следва да бъде преосвидетелстван, като преценката за бъдещите вреди ще се определи съобразно здравословното му състояние, констатирано при експертизата. Кодексът на труда въвежда особени правила относно предпоставките за отговорност, освобождаването от нея и особени правила, засягащи причинния процес. Нормативното релевиране на връзка между трудовата дейност и вредните последици (чл. 200, ал. 2 КТ) е в отклонение от критерия на общия закон за причинна връзка, като работодателят отговаря обективно, безвиновно и при непреодолима сила. При липса на решение на медицинския орган, твърдението на ищеца за наличие на професионално заболяване или влошаване на здравето във връзка с професионално заболяване е недоказано, което обуславя отхвърляне на иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за частично основателна по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата Д. Х. е работила в „ММоторс“ АД на длъжността „шлайфист” повече от 23 години. С допълнително споразумение от 01.01.2011 г. трудовото й правоотношение е изменено, като работничката е преназначена на длъжността „пазач” с основно трудово възнаграждение -264 лв. С влязло в сила решение на ТЕЛК № 0396/11.03.2009 г. ищцата е освидетелствана с диагноза „вегетативна полиневропатия на горните крайници, средна степен”, определена й е 40 % нетрудоспособност и е признат професионален характер на заболяването. С експертно решение на ТЕЛК №1026/12.06.2013 г. същата е преосвидетелствана и срока на инвалидизация е продължен с 3 години - до 01.06.2016 г. С експертно решение на НЕЛК № 0528/01.06.2016 г. решението на ТЕЛК е отменено в частта за признатите други професионални заболявания - „ХОББ, бронхитна форма, ХДН 0-1 стадий” и е определен нов процент (60%) трайно намалена работоспособност; потвърден е професионалният характер на заболяването „вегетативна полиневропатия на горните крайници – средна степен” и определеният срок на инвалидизация до 01.06.2016 г.

На 24.02.2015 г. трудовият договор с ищцата за длъжността „пазач” е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, поради обективна невъзможност за изпълнението му от страна на работодателя – липса на лиценз по чл. 13, ал. 2 ЗЧОД за самоохрана на собственото имущество чрез наети на трудов договор служители. С влязло в сила решение по гр.д. № 244/2014 г. на РС – Етрополе Д. Х. е била възстановена на длъжността „дневен пазач“ в „ММоторс“ АД, но поради закриване на щата за посочената длъжност, на страната е предложено да заеме някоя от длъжностите - общ работник, бобиньор или бандажор, които по преценка на работодателя не били противопоказни за заболяването й.

С ЕР на ТЕЛК № 1047/29.09.2016 г. е признато за професионално заболяването „идиопатична периферна вегетативна невропатия“ със срок на инвалидизация до 01.09.2019 г. С решение на НЕЛК № 0015/ 08.01.2018г. същото е отменено и върнато на ТЕЛК за ново освидетелстване. С ЕР на ТЕЛК № 0427/08.06.2018 г. е признато за професионално заболяването „вегетативна полиневропатия на горните крайници, средна степен”, със срок на инвалидизация три години – до 01.06.2021 г. С решение на НЕЛК № 0439/21.03.2019 г. това решение също е отменено и върнато за ново освидетелстване на лицето. С ЕР № 0552/12.06.2019 г. на ТЕЛК на ищцата е определена 40 % трайно намалена работоспособност за професионалното заболяване „вегетативна полиневропатия на горни крайници” със срок на инвалидизацията до 01.06.2022 г. Решението е обжалвано от двете страни, като до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция няма данни то да е влязло в сила.

Въззивният съд е съобразил постановеното решение № 132/11.07.2019 г.по гр. д. № 3496/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о., с което е обезсилено предходното въззивно решение и е приел, че е сезиран с два иска по чл. 200, ал. 1 и ал. 3 КТ, както следва: с иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 13 616 лв., представляваща разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала в ответното дружество на длъжността „шлайфист” и пенсията й за инвалидност за периода от 24.02.2015 г. до 21.11.2018 г.; и с иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 1200 лева - разходи за лечение за периода от 01.06.2016 г. до 21.11.2018 г. При така конкретизираните претенции, въззивният съд е намерил за недопустимо решението на районния съд в частта, с която първият иск е разгледан и уважен над размера на сумата 13 616 лв. и го е обезсилил. По втория иск е посочил, че с първоинстанционното решение е отхвърлена претенцията за сумата 1 200 лв. - обезщетение за направени разходи за лечение и в тази част решението е влязло в сила като необжалвано.

Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е счел за изцяло неоснователна претенцията за заплащане на сумата 13 616 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата в размера на трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала в ответното дружество на длъжността „шлайфист” и пенсията й за инвалидност за периода от 24.02.2015 г. до 21.11.2018 г. Крайният си извод е обосновал с липсата на данни за влязло в сила решение на компетентните органи на експертизата на работоспособността (ТЕЛК и НЕЛК), установяващо професионалния характер на заболяването на ищцата за периода от 01.06.2016 г. до 21.11.2018 г.

Приел е още, че макар за периода от 24.02.2015 г. до 01.06.2016 г. да е установена по надлежния ред трайната неработоспособност на ищцата в резултат на професионалното заболяване „вегетативна полиневропатия на горните крайници, средна степен”, обезщетение също не се дължи. В тази връзка е посочил, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, същата не е заемала длъжността „шлайфист”, а длъжността „пазач”, като назначаването й на последната не е в резултат на трудоустрояване по реда на чл. 314 и сл. КТ. След това трудовият договор на Х. е прекратен на основание чл.328, ал.1, т.12 КТ - поради обективна невъзможност за неговото изпълнение от страна на работодателя, а не поради професионалното й заболяване. При тези данни, съдът е направил извод, че не е налице причинна връзка между намалената работоспособност на ищцата и доходите, които същата не е могла да е реализира поради прекратяването на трудовия й договор. Намерил е за недопустимо претендирането на обезщетение за претърпени имуществени вреди от разликата в размера на трудовото възнаграждение за длъжността „шлайфист” и пенсията за инвалидност на работничката за процесния период при данните, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение тя не е заемала тази длъжност, а длъжността „пазач“.

При дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е частично неправилно.

Експертното решение на ТЕЛК № 1026/12.06.2013 г., с което при преосвидетелстването на ищцата е потвърден професионалния характер на заболяването й „вегетативна полиневропатия на горните крайници – средна степен” и срока на инвалидизация до 01.06.2016 г., е влязло в сила след потвърждаването му в тази част с решение на НЕЛК № 0528 от 01.06.2016 г. Произнасянето на експертния медицински орган е задължително за съобразяване от всички органи, институции и от съда, което в случая означава, че за периода от 24.02.2015 г. до 01.06.2016 г. е установена причинната връзка между болестта и характера на работата, изпълнявана от ищцата в ответното дружество. Поради това, незаконосъобразни са изводите на въззивния съд, че за посоченото време отговорността на ответника не може да се ангажира тъй като Х. вече не е работела на длъжността „шлайфист”, че трудовият й договор е бил прекратен за длъжността „пазач”, както и че прекратяването е поради обективна невъзможност на работодателя да изпълни трудовия договор. Както се посочи в отговора на правния въпрос, разрешаването на въпроса за причинната връзка между заболяването и изпълняваната от работника или служителя работа е в изключителната компетентност на медицинския орган, който в случая се е произнесъл обвързващо за наличието на такава връзка за периода - 24.02.2015 г. до 01.06.2016 г., като част от срока на инвалидизация (2013 г. – 01.06.2016 г.) и от посочения в исковата молба общ период (м.02.2015 г. – 21.11.2018 г.). Обстоятелството, дали ищцата е заемала длъжност за трудоустроени в ответното дружество, както и това, че договорът й е бил прекратен едностранно от работодателя на безвиновното основание по чл.325, ал.1, т.12 КТ, е без значение за фактическия състав на отговорността по чл.200, ал.1 КТ, която както се посочи е обективна, безвиновна и възниква и при действието на непреодолима сила. Водеща особеност в правната характеристика на отговорността на работодателя е обусловеността от възлагането на риска без връзка с виновно поведение на лица, за които отговаря работодателя. Установената трайна неработоспособност намалява възможността на пострадалия да реализира доходи от своя труд, поради което разликата между дохода, който той би получавал на длъжността, която е заемал, ако не беше увреден, и реално получавания от него доход след увреждането, е имуществена вреда. Съгласно чл. 200, ал. 3 КТ, дължи се разликата между причинената вреда и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Същевременно, ако пострадалият не е получавал трудово възнаграждение, защото не е търсил работа и не се е регистрирал в бюрото по труда, регистрирал се е в бюрото по труда, но е отказал подходяща работа; постъпил е на работа, но не се явява, ползва неплатен отпуск, уволнен е дисциплинарно или по други причини, които зависят от неговото поведение, както и ако получава възнаграждение в намален размер или не получава възнаграждение по причини, за които отговарят трети лица (напр. новият работодател – поради престой, незаконно уволнение и др.), пропуснатото възнаграждение се добавя, тъй като в първия случай последиците са за дееца, а във втория случай обезщетението се дължи от трето лице.

В случая, по делото е безспорно установено, че ищцата е била регистрирана като безработна в Дирекция „Бюро по труда” – Ботевград, филиал [населено място] на 04.03.2015 г., но не е установено същата да е отказала да започне работа при работодатели, към които е насочвана от БТ и на длъжност, подходяща за здравословното й състояние по смисъла на чл.314 КТ. Този извод следва от представената по делото служебна бележка от 09.05.2017 г. на БТ – Ботевград, удостоверяваща, че от 04.03.2015 г. до момента на издаване на документа регистрацията на Х. не е прекратена по причините, уредени в чл.20, ал.4, т.1 и т.4 от ЗНЗ (ЗАКОН ЗА НАСЪРЧАВАНЕ НА ЗАЕТОСТТА), или след уведомяване от страна на работодатели, обявили работни места в БТ, че насоченото лице е отказало да заеме предложената му подходяща работа - чл.22, ал.4, т.3 ЗНЗ. В същата насока са и предходните писма от 04.11.2016 г. и от 23.01.2017 г. на БТ - Ботевград, в които е посочено, че Х. не е била одобрявана за работа на нито едно от местата, където е била насочена, както и че към съответните дати в БТ няма обявени свободни работни места за трудоустроени лица. По изложените съображения съдът счита за неоснователно възражението на ответното дружество, че липсата на трудови доходи се дължи на виновно поведение на работничката – на отказ да приеме предложена й подходяща работа, предвид официално удостоверените данни от Дирекция „Бюро по труда” – Ботевград, опровергаващи тези твърдения. По посочените причини съдът не кредитира представените от ответника частни документи - писма, изходящи от трети лица, тъй като информацията в тях противоречи на официално удостовереното по този въпрос от БТ.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за периода от 24.02.2015 г. до 01.06.2016 г. пропуснатият от ищцата доход се формира като разлика между трудовото възнаграждение, което би получавала на длъжността „шлайфист”, ако не беше заболяла – 540 лв. и получаваната пенсия за инвалидност – 228 лв., като общо възлиза на сумата 4 742.40 лв. (15 мес. х 312 лв. + 62.40 лв. за м.02.2015 г. – л.136 от делото на РС). До този размер претенцията за имуществени вреди е основателна и следва да се уважи. Без значение е, че към момента на прекратяване на трудовия договор Х. е заемала друга длъжност. Съгласно чл.200, ал.3 КТ на обезщетяване подлежат всички имуществени вреди вследствие на професионалното заболяване, като базата е получаваното възнаграждение за длъжността, на която работникът или служителят би могъл да продължи да работи, ако беше здрав – в случая на ищцата това е длъжността „шлайфист”. Искът е неоснователен и следва да се отхвърли за разликата над сумата 4 742.40 лв. до размера на сумата 13 616 лв. и за претендирания период от 01.06.2016 г. до 21.11.2018 г., тъй като за този период към момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство липсва влязло в сила решение на ТЕЛК/НЕЛК, установяващо наличие на професионално заболяване.

Предвид изложеното, въззивното решение следва да се касира като неправилно в частта, с която искът за имуществени вреди е отхвърлен за сумата 4 742.40 лв. и за тази сума искът следва да се уважи, ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.08.2016 г. – датата на подаване на исковата молба. Въззивното решение следва да се потвърди като правилно в останалата обжалвана част, с която претенцията е отхвърлена за разликата до предявения размер на сумата 13 616 лв.

При този изход на делото, като съобрази исканията на страните за присъждане на разноски, представените списъци по чл.80 ГПК и доказателства за действително направени разходи, съдът констатира следното:

Ищцата е представила доказателства за действително направени разходи за производството във всички инстанции общо в размер на сумата 550 лв., а за сумите – 600 лв. адвокатско възнаграждение в първата инстанция и 500 лв. адвокатско възнаграждение за първото въззивно производство в договорите за правна защита и процесуално представителство липсва отбелязване за заплащането им от страната, поради което присъждането им не се дължи. Съобразно уважената част от иска, на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищцата се дължат разноски в размер на 191.55 лв.

Ответното дружество е представило списъци и доказателства за заплатени разноски общо в размер на сумата 7 595 лв., от която адвокатските възнаграждения за всяка инстанция са: 1 500 лв. пред РС; по 1 250 лв. за двете въззивни производства; 1 250 лв. за първото касационно дело; и 1 300 лв. за второто касационно дело. Ищцата е поддържала възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения, което настоящият състав намира за основателно. Съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ, минималното възнаграждение за защита по настоящото дело (при иск с материален интерес над 10 000 лв.) възлиза общо на сумата 950 лв. (830 лв. + 3% за горницата). Отчитайки действителната фактическа и правна сложност на делото, която за конкретния спор не е висока, вкл. характера на делото (трудов спор), съдът намира, че размерите на адвокатското възнаграждение са прекомерно завишени и следва да се намалят, както следва: до сумата 950 лв. за първата инстанция; по 500 лв. за двете въззивни производства; 700 лв. за първото касационно производство и 600 лв. за второто касационно дело, при съобразяване и на правилата по чл. 9, ал.1, ал.2 и ал.3 от Наредбата. Съразмерно на отхвърлената част от иска, след намаляването на адвокатските възнаграждения, на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника се дължат разноски общо в размер на сумата 2 743.80 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 19 от 13.01.2019 г., поправено с решение № 60 от 14.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 488/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд в частта, с която след отмяна на решение от 16.06.2017 г., поправено с решение от 29.12.2017 г. по гр.д. №211/2016 г. на РС – Етрополе, е отхвърлен предявеният от Д.Р.Х. от [населено място], ул. „М. И” №67 срещу „ММоторс” АД, ЕИК – 122013752, иск по чл.200, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение в размер на сумата 4 742. 40 лв. - имуществени вреди от професионално заболяване, представляващи разликата между получаваното от ищцата трудово възнаграждение за длъжността „шлайфист” и пенсията за инвалидност за периода 24.02.2015 г. до 01.06.2016 г.; както и в частта за присъдените разноски за страните и такси и разноски в полза на съда.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „ММоторс” АД, ЕИК – 122013752, на основание чл.200, ал.1 КТ да заплати на Д.Р.Х. с ЕГН – [ЕГН], обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване, представляващи разликата между получаваното от ищцата трудово възнаграждение за длъжността „шлайфист” и пенсията за инвалидност за периода от 24.02.2015 г. до 01.06.2016 г. в размер на сумата 4 742. 40 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.08.2016 г. до окончателното й изплащане; както и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски, съразмерно на уважената част от иска, в размер на сумата 191.55 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 19 от 13.01.2019 г., поправено с решение № 60 от 14.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 488/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд в останалата обжалвана част, с която искът по чл.200, ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над сумата 4 742.40 лв. до размера на сумата 13 616 лв. – обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване, представляващи разликата между получаваното от ищцата трудово възнаграждение за длъжността „шлайфист” и пенсията за инвалидност за периода от 01.06.2016 г. до 21.11.2018 г.

ОСЪЖДА „ММоторс” АД, на основание чл. 78, ал.6 ГПК да заплати в полза на бюджета на съда държавна такса за производството в размер на сумата 189.68 лв. и разноски 235.02 лв.

ОСЪЖДА Д.Р.Х., на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на „ММоторс” АД разноски за производството, съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на сумата 2 743.80 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.