- 2 -

РЕШЕНИЕ

№ 143

гр. София 29.03.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 23.09.2020 (двадесет и трети септември две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател: Б. Б

Членове: Б. И

Д. Д

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 3662 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като

е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 10 846/31.05.2019 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б и насрещна такава с вх. № 13 991/15.07.2019 година, подадена от Б.Ц.Б., двете против решение № 1159/16.05.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти, постановено по гр. д. № 611/2019 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил частично първоинстанционното решение № 7061/12.11.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-12 състав, постановено по гр. д. № 4465/2016 година, като Прокуратурата на Р. Б е осъдена да заплати на Б.Ц.Б., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 25 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него от незаконно обвинение, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда, постановена по н. о. х. д. № 780/2014 година по описа на СГС, наказателно отделение, 35-ти състав неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2016 година до окончателното плащане, както и сумата от 41 300.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от същото обвинение имуществени вреди-заплатено адвокатско възнаграждение, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2016 година до окончателното плащане. За разликата над уважения до пълния претендиран размер от 60 000.00 лева искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен.

С касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б е обжалвано в частта му, с която предявените от Б. искове са уважени за сумата над 12 000.00 лева обезщетение за неимуществени вреди и над сумата от 14 800.00 обезщетение за имуществени вреди-разходи за адвокатско възнаграждение. Посочено е, че в тези части решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Д. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Неправилно бил определен и размера на обезщетението за имуществени вреди. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в тези части и да се постанови ново такова, с което исковете да бъдат отхвърлени.

Ответникът по тази касационната жалба Б.Ц.Б. е подал отговор на същата, с който твърди, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да се остави без уважение, а решението на Софийския апелативен съд трябва да се потвърди в атакуваната с нея част.

В подадената от Б.Ц.Б. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Р. Б е изразила становище, че същата е неоснователна и като такава трябва да се остави без уважение, а решението на Софийския апелативен съд да се потвърди в атакуваната с нея част.

Прокуратурата на Р. Б е била уведомена за обжалваното решение на 20.05.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 10 846/31.05.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Б.Ц.Б. е получил препис от касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б на 14.06.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 13 991/15.07.2019 година, като 14.07.2019 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 287, ал.. 2 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е допустима.

С постановеното по делото определение № 378/15.05.2020 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и свързания с него процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, а също така и по материалноправния за изискването на наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди и по процесуално правния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства.

По отношение на първите два правни въпроса следва да се посочи, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.

Отговорът на третия от правните въпроси е даден с ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС в т. 11 от което е посочено, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Затова държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина, съответно отговорността й се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Преценката за това се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда; тежестта на извършените дейния, за които е осъден дееца съпоставени с тези, за които е оправдан; причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените вреди-болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. В тези случаи обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко деяние, за което обвиняемият е бил оправдан като обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи.

По отношение на четвъртия въпрос настоящия съдебен състав намира, че въззивният съд трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство, като в решението си посочи какво е становището му по тях и въз основа на какви доказателства са изградени изводите му. Съгласно чл. 269 от ГПК в предмета на въззивното производство се включва проверка на валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, на допустимостта на същото в обжалваната му част и на правилността му, съобразно посоченото във въззивната жалба. Проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение предхожда произнасянето на въззивния съд по съществото на материалноправния спор. Съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, която съгласно ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, е запазила действието си при новата нормативна уредба, дейността на въззивният съд по проверка на правилността на първоинстанционното решение не е контролно отменителна, а е аналогична на дейността на първата инстанция, като без да представлява нейно повторение я продължава. Целта на въззивното производство е да бъде дадено разрешение на конкретния материален спор, като предмет на производството е спорното материално право. Въззивният съд дължи разрешаването на спора по същество, като преценката за правилността на първоинстанционното решение е само косвен резултат от това разрешаване. При разрешаването на спора въззивният съд трябва да извърши същите дейности както и първоинстанционния такъв, а именно чрез преценка на събраните по делото доказателства да установи кои от твърдените от страните факти и обстоятелства са доказани и кои не, като подведе установените такива под приложимата правна норма. В тази връзка основанията за обжалване по чл. 260, т. 3 от ГПК не представляват основания за отмяна на първоинстанционното решение, а очертават обхвата на извършваната от въззивния съд дейност по разрешаването на материалноправния спор. По този спор въззивният съд трябва да се произнесе с решението си, като изложи собствените си мотиви относно спорното право, като поради това, че направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение очертават предмета на въззивното производство съдът е длъжен да ги вземе предвид и да се произнесе по допустимостта и основателността им, като оглед на тези си изводи формира и крайния си извод относно спорното материално право, предмет на производството. Тъй като не се предвижда произнасянето по направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение да става с отделен акт, становището на въззивния съд по отношение на тях следва да намери отражение в постановеното от него решение по съществото на спора. Затова мотивите към въззивното решение трябва да съдържат и изводите на въззивния съд относно тези доводи. Те задължително трябва да бъдат взети предвид от съда и липсата на произнасяне по тях представлява съществено процесуално нарушение. Задължението на въззивния съд да мотивира решението си може да бъде изпълнено и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин съдът превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност обаче не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с постановление от 27.11.2008 година, постановено по сл. д. № 80/2008 година по описа на НСлС на Б. било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 203, ал. 1, във връзка с чл. 201, във връзка с чл. 20, ал. 4, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като му е било определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3500.00 лева. На 28.11.2008 година на Б. била наложена забрана за напускане на пределите на Р. Б без разрешението на прокурора. С присъда № 26/26.01.2011 година, постановена по н. о. х. д. № 485/2009 година по описа на Софийски градски съд Б. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. С решение № 341/31.10.2013 година, постановено по в. н. о. х. д. № 288/2013 година по описа на САС, оправдателната присъда била отменена по протест на Прокуратурата на Р. Б, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. Последният с разпореждане от 18.12.2013 година прекратил ново образуваното н. о. х. д. № 5043/2013 година и е върнал делото на Софийска градска прокуратура за отстраняване на допуснати в досъдебната фаза съществени процесуални нарушения. След отстраняването на същите било образувано н. о. х. д. № 780/2014 година по описа на СГС, по което била постановена присъда от 17.02.2015 година, с която Б. отново бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Тази присъда е била потвърдена с решение № 367/11.11.2015 година, постановено по в. н. о. х. д. № 562/2015 година по описа на Софийския апелативен съд, което пък било оставено в сила с решение № 49/28.07.2016 година, постановено по н. д. № 97/2016 година по описа на ВКС.

С оглед на горното са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Р. Б за претърпените от Б.Ц.Б. вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 от ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата. За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно:

1) повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и

2) наказателното производство да е приключило като лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение.

Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност може да отпадне или на бъде намалена само в случаите по чл. 5 от ЗОДОВ, при които обаче е предвидено определено субективно отношение на пострадалото лице към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Поради това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязлата в сила оправдателна присъда. Именно с нея се констатира незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението е основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата са упражнявани мерки на процесуална принуда и са създавани допълнително стресиращи фактори. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Субективното отношение на служителите на прокуратурата към извършените от тях действия е от значение за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗОДОВ, но не и за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от закона. Единствената възможност за намаляване на отговорността на държавата за вреди е тази по чл. 5 от ЗОДОВ. Като основание за намаляване или изключване на отговорността за вреди не е посочено действие или събитие на длъжностни лица от прокуратурата, като за тях не се предвижда санкция. Поради това отговорността на прокуратурата не може да се изключи поради евентуалната законосъобразност на неговите действия.

Законът предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което означава, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, а това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.Сременно не е въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от Б.Ц.Б., извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. В случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

В решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. С оглед на приетото в решението съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1 107/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1 568/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл са и посочените по-горе други две решения на ВКС.

Като свидетел по делото е разпитан Х.Б.В. според който Б.Ц.Б. първоначално е бил финансов директор в „Кремиковци АД [населено място], а впоследствие е бил прокурист на свързани с посоченото дружество търговски дружества. Като такъв той контактувал с много хора, тъй като това се налагало от самата му работа. Повдигнатото срещу него обвинение му се е отразило като той се е затворил в себе си и е ограничил контактите си. Според свидетеля воденото срещу Б. наказателно производство е обсъждано в дружеството, тъй като това бил въпрос който касаел и работещите в него. Поради това Б. ограничил контактите си, не отговарял на позвънявания по телефона и се затварял в стаята си. При смяната на собственика на активите на „Кремиковци АД [населено място] той не бил включен в екипа за възстановяване на производството, тъй като имал проблеми със съда и не било добре да участва. Широката медийна разгласа на производството дразнела Б.Ц.Б., като той не обичал да говори за това. Освен този свидетел по делото е разпитан и свидетеля Ч.Н.С., който също като първия сочи, че Б. първоначално е бил финансов директор в „Кремиковци АД [населено място], а впоследствие е бил прокурист на свързани с това дружество търговски дружества. През 2007 година гръмнал скандала и навсякъде започнало да се говори, че А. Т. със съдействието на И. И. и на Б.Ц.Б. са присвоили милиони. Случаят е бил обсъждан широко в административната част на дружеството, като всички са изказвали мнения, независимо дали са знаели или не за какво става дума. След като са започнали делата Б. се променил и много се е затворил в себе си. Доколкото свидетелят можел да прецени Б. станал силно раздразнителен, а оттам започнали и семейните му неприятности, като се стигнало до прекратяване на брака. Бившата съпруга на Б. споделила със съпругата на свидетеля, че след като му било повдигнато обвинение той променил характера си и вече не можело да се живее с него. Б. станал избухлив, неконтактен и много затворен. Много хора от обкръжението му започнали да странят от него. Самият Б.Ц.Б. бил изненадан и от наложената му административна мярка „забрана за напускане на пределите на страната“, тъй като бил върнат от границата при предприето от него пътуване.

Тези доказателства са взети предвид от състава на Софийския апелативен съд при определяне на размера на обезщетението дължимо се от Прокуратурата на Р.Б.В съд е посочил, че на първо място от значение за определяне на размера на обезщетението било естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице. На Б. било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което съгласно чл. 93, т. 7 от НК съставлявало тежко умишлено престъпление. За същото освен наказание „лишаване от свобода“ от десет до двадесет години било предвидено задължително постановяване на конфискация на част или цялото имущество, както и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК. Следвало да се съобрази и обстоятелството, че въпреки тежестта на повдигнатото обвинение по отношение на Б. била взета една от най-леките мерки за неотклонение „парична гаранция“, която била в размер едва на 3500.00 лева. Същата не била свързана с ограничаване на личността на привлеченото към наказателна отговорност лице. От момента на привличането като обвиняем на Б. била наложена ограничителна мярка, която не му позволявала да напуска пределите на страната без разрешение на прокурор. Тази мярка ограничавала правото на свободно придвижване и трябвало да се съобрази при определяне на размера на обезщетението. При това обаче от значение било дали Б. е имал намерението да пътува извън страната и дали мярката е препятствала тази му възможност. В случая мярката била наложена за период от около шест месеца, през който на Б. било разрешено да напусне страната и да посети Република С. и К..

Освен това въззивният съд е посочил, че от голямо значение за определяне на размера на обезщетението бил периодът, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт на съда, който в случая бил около дванадесет години. Независимо от сложността на обвинението, касаело е до извършване на престъпление в съучастие с четири лица, поради което не можело да се приеме, наказателното производство е приключило в разумен срок по смисъла на чл. 6 от КЗПЧОС. В този период Б. понасял всички негативи на това бъде обвиняем, съответно подсъдим за извършване на престъпление от общ характер. Следвало да се съобрази и обстоятелството, че с оглед тежестта на повдигнатото обвинение участието на подсъдимия в съдебната фаза на производството било задължително. Били проведени повече от двадесет съдебни заседания, от които шестнадесет заседания, в производството пред първоинстанционния съд. Неоснователни били оплакванията на Б., че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди било без значение обстоятелството, че както при първоначалното, така и при повторното разглеждане на делото били постановявани само оправдателни присъди, последната, от които била потвърдена по реда на инстанционния контрол. Различен бил интензитетът на търпените вреди в случая, в който подсъдимият бил признат за виновен в извършването на тежко наказуемо умишлено престъпление, в която хипотеза вероятността да бъде постановено ефективно изтърпяване на наказанието е голяма.

При определяне размера на обезщетението следвало да се вземе предвид и личността на пострадалия и начина, по който му се е отразило наказателното производство. Към момента на повдигане на обвинението Б. заемал длъжността „финансов директор“ на голямо промишлено предприятие, което имало национално значение и бил известна личност в сферата на металургията. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че след повдигането на обвинението Б. се променил коренно. Станал затворен и раздразнителен. Отбягвал публични събирания с колеги и приятели. Обвинението било рефлектирало и върху възможността на Б. да започне работа. Въззивният съд не кредитирал показанията на свидетелите в частта, в която заявявали, че вследствие на обвинението се влошило здравословното състояние на Б. и се стигнало до разрив с бившата му съпруга, вследствие на което се развели. В тази час показанията имали оценъчен характер. От събраните по делото доказателства било установено, че воденото против Б. наказателно производство придобило широка публичност и било отразено във всички медии.

При определяне на размера на дължимото се от Прокуратурата на Р. Б съставът на Софийския апелативен съд правилно е отчел обстоятелството, че повдигнатото на Б.Ц.Б. обвинение за престъпление по чл. 203, ал. 1, във връзка с чл. 201, във връзка с чл. 20, ал. 4, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет до двадесет години, като може да бъде постановена конфискация на цялото или на част от имуществото, както и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК. Правилно е отчетена и продължителността на воденото срещу Б.Ц.Б. наказателно производство, макар и неправилно да е посочено, че същото е продължило около дванадесет години, тъй като от момента на привличането като обвиняем до влизането в сила на оправдателната присъда е изминал период от около седем години и осем месеца. Този срок, както и този приет от въззивния съд, също е продължителен, като от значение е и обстоятелството, че повдигнатото обвинение е изисквало задължителното присъствие на Б.Ц.Б. в провежданите съдебни заседания. Същевременно по отношение на Б. не са били взети най-тежките мерки за неотклонение, а именно „домашен арест“ и „задържане под стража“, а е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3500.00 лева. Освен това е наложена и административна мярка „забрана за напускане на пределите на страната“, която е продължила за срок от около шест месеца. През цялото това време мярката е ограничавала правата на Б.Ц.Б., поради което целия този срок трябва да се вземе предвид при определяне на размера на обезщетението, независимо дали е имало намерение за пътуване извън страната или не. Самото наличие на мярката и трудностите пред отпадането и могат да мотивират лицето да се откаже да планира пътуване извън страната, което освен това може и да не му бъде разрешено. Затова само по себе си обстоятелството, че на Б. е било разрешено напускането на страната за период от четири дни, не води до по-малка тежест на този мярка в обстоятелствата, които са от значение за определяне на размера на обезщетението. Наказателното производство е дало негативно отражение върху живота и психиката на Б.Ц.Б., като не може да бъде изключено обстоятелството това да е засилило проблемите в семейството му, които са довели до прекратяването на брака, като обаче следва да бъде отчетено, че липсват доказателства това прекратяване да се дължи единствено на наказателното производство. Това негативно отражение е значително засилено с оглед широкото разгласяване на наказателното производство и свързаните с него факти в средствата за масова информация през цялото време на провеждането му. В случая обстоятелството, че по време на наказателното производство по отношение на Б.Ц.Б. са били постановявани единствено оправдателни присъди, не е основание за намаляване на обезщетението, доколкото вероятността от постановяването на осъдителна присъда, съществува винаги и отпада едва в момента на влизането в сила на оправдателната такава. Отчитайки тези обстоятелства съдът намира, че сумата от 25 000.00 лева справедливо ще обезщети Б.Ц.Б. за претърпените от него неимуществени вреди, поради което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ в тази му част трябва да бъде уважен, като за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 60 000.00 лева искът следва да бъде отхвърлен. Предвид на това обжалваното решение на Софийския апелативен съд следва да бъде потвърдено в частта му за неимуществените вреди.

Размерът на предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ от 41 549.58 лева е формиран от сумата от 249.58 лева, представляваща пропуснати ползи (лихва) върху внесената гаранция от 3500.00 лева за периода от 27.11.20008 година до 27.05.2009 и сумата от 41 300.00 лева, представляваща заплатено от Б. възнаграждение на адвокати в наказателното производство. Първоинстанционният съд е уважил този иск за сумата от 15 037.37 лева, като е приел, че се дължи сумата от 237.34 лева за пропуснати ползи и сумата от 14 800.00 лева за адвокатско възнаграждение. Съставът на Софийския апелативен съд е присъдил на Б.Ц.Б. сумата от още 26 500.00 лева, като по този начин изцяло е уважил претенцията от 41 300.00 лева.

Във връзка с претенцията си за претърпени имуществени вреди Б.Ц.Б. е представил договор за правна помощ от 28.11.2008 година, сключен с адвокат П. Г. за представителство по следственото дело, по който е уговорено възнаграждение от 1300.00 лева, платено с платежно нареждане от 30.03.2009 година; договор за правна помощ № 736/20.03.2009 година за представителство по н. о. х. д. № 485/2009 година по описа на Софийски градски съд с уговорено възнаграждение от 15 000.00 лева и доказателства за плащането му на 20.03.2009 година; договор за правна защита и съдействие от 11.06.2013 година за представителство по в. н. о. х. д. № 288/2013 година по описа на САС, съгласно който заплатеното възнаграждение е 10 000.00 лева; договор за правна защита и съдействие от 16.06.2014 година за представителство по н. о. х. д. № 780/2014 година по описа на Софийски градски съд, съгласно който заплатеното възнаграждение е 7000.00 лева; договор за правна защита и съдействие от 30.09.2015 година за представителство по в. н. о. х. д. № 562/2015 година по описа на Софийския апелативен съд, съгласно който заплатеното възнаграждение е 5000.00 лева; както и договор № 3285/17.02.2016 година за представителство по н. д. № 97/2016 година по описа на ВКС.Уореното в последния договор възнаграждение е в 3000.00 лева, като е посочено, че се заплаща в брой в касата на дружеството или по банковата му сметка в „Райфайзенбанк България“ АД [населено място]. Последното налага освен договора да бъдат представени и доказателства за извършеното плащане и начина, по който то е направено. Това не е направено с оглед на което по делото е доказан общ размер на договореното адвокатско възнаграждение от 41 300.00 лева, но общия размер на реално заплатеното такова, който представлява действителната имуществена щета, е 38 300.00 лева. Именно за последната сума е основателен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ в частта му относно имуществените вреди. Така уговорените и заплатени адвокатски възнаграждения не следва да бъдат намалявани. В случая престъплението, за което Б.Ц.Б. е привлечен като обвиняем е такова по чл. 203, ал. 1, във връзка с чл. 201, във връзка с чл. 20, ал. 4, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и е наказуемо с лишаване от свобода до двадесет години. Минималния размер на адвокатското възнаграждение по такива дела е уреден в разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2001 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За времето на наказателното производство тази разпоредба е претърпяла три редакции-ДВ бр. 64/2004 година-1000.00 лева; ДВ бр. 2/2009 година-1200.00 лева и действащата и към момента такава-2000.00 лева. Наредбата определя минимално допустимия размер на адвокатското възнаграждение за съответния вид дело с незначителна правна и фактическа сложност. Под страх от дисциплинарна отговорност адвокатът не може да уговори възнаграждение за съответния вид дело в размер по-нисък от установения в Наредба № 1/09.07.2001 година да минималните размери на адвокатските възнаграждения. Той може обаче, съобразявайки се с действителната фактическа и правна сложност на делото, да уговори по-висок размер на възнаграждение. В този случай от обвиняемия се изисква да положи дължимата се грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. Не може да се изисква обвиняемия да уговори адвокатско възнаграждение, което да е точно съразмерно. Затова той може да уговори адвокатско възнаграждение, което да надвишава фактическата и правна сложност на делото, като в този случай намаляването ще се извърши само ако превишаването е прекомерно, т. е. уговореното възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение. В случая за всяка една съдебна инстанция е уговаряно и заплатено адвокатско възнаграждение, което надвишава установения в чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2001 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер, но не е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото, за което са уговаряни възнагражденията.

С оглед на горното решението на Софийския апелативен съд следва да бъде отменено за сумата от 3000.00 лева (разликата между присъдените 41 537.34 лева и действително дължимите се 38 537.34 лева) обезщетение за претърпени от Б.Ц.Б. имуществени вреди и да се постанови ново, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ бъде отхвърлен. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото на страните не следва да се присъждат разноски и те трябва да останат в тежест на страните така както са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1159/16.05.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти, постановено по гр. д. № 611/2019 година в частта му, с която предявеният от Б.Ц.Б. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Н. А. против ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е уважен за сумата от 3000.00 лева (разликата между присъдените 41 537.34 лева и действително дължимите се 38 537.34 лева), представляваща обезщетение за претърпени от него от незаконно обвинение, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда, постановена по н. о. х. д. № 780/2014 година по описа на СГС, наказателно отделение, 35-ти състав имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2016 година до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.Ц.Б. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Н. А. против ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 3000.00 лева (разликата между присъдените 41 537.34 лева и действително дължимите се 38 537.34 лева), представляваща обезщетение за претърпени от него от незаконно обвинение, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда, постановена по н. о. х. д. № 780/2014 година по описа на СГС, наказателно отделение, 35-ти състав имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2016 година до окончателното плащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1159/16.05.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти, постановено по гр. д. № 611/2019 година в останалата му обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.