Р Е Ш Е Н И Е

№ 40

[населено място], 07.05.2021 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

В.К.С на Р. Б, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на осми април през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д.П.Ч: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 801 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Медигор“ЕООД срещу решение № 2533/18.11.2019г. по т.д. № 2553/2019г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 57/21.12.2016г. по т.д. № 817/2015г. на ОС-Перник в частта, с която е осъдено „Медимаг-МС“ ООД (сега „Медигор“ЕООД) да заплати на „Вилис” ЕООД, в несъстоятелност, сумата от 258 714,40лв.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск – предвид предмета на обуславящата сделка (опрощаване на задължение), липсва престация, която да подлежи на връщане по реда на чл. 649, ал.2 ТЗ. Освен това САС се е произнесъл по непредявен иск. Иска се обезсилване на обжалваното въззивно решение. Претендира присъждане на разноски.

В писмения си отговор Н.А.Г. в качеството си на синдик на „Вилис“ЕООД (н) оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел, че производството пред ОС-Перник е било образувано по искова молба на синдика на „Вилис“ЕООД (н), с която ищецът е предявил против „Медигор“ЕООД /с предишно наименование „Медимаг МС“ООД/ и „Вилис“ЕООД (н) искове за обявяване за недействителна по отношение кредиторите на масата на несъстоятелността извършената със Споразумение от 10.11.2013 г. сделка, а именно опрощаване на задължението на „Медимаг МС“ООД в размер на 417793,20 лв., както и за осъждане на последното да възстанови в масата на несъстоятелността посочената сума. Квалифицирал е исковете по чл.647, ал.1, т.2 ТЗ и по чл. 621, ал.2, т.2 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД. Намерил е за основателен главния иск по чл.647, ал.1, т.2 ТЗ, тъй като от доказателствата се установява безвъзмездният характер на процесното споразумение за опрощаване на задължение на касатора спрямо несъстоятелния длъжник. По отношение на обусловения иск САС е приел, че видно както от обстоятелствената част на исковата молба, така и от петитума на същата, ищецът е сезирал съда с искане за осъждане на ответника да му заплати сумата от 417 793, 20 лв., поради което правната квалификация на обусловения иск следва да се извлече от разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, а не като такъв по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Счел е, че между страните са сключени множество отделни договори за изработка, въз основа на които несъстоятелният длъжник, в качеството си на изпълнител, е доставял облекло за медицински персонал, а за възложителя е възникнало задължение за заплащане на уговорената цена. Последната, от своя страна, е посочена в представените от ищеца като писмени доказателства в производството пред окръжния съд фактури, а съгласно заключението на изслушаното по делото и приета от съда като неоспорено от страните заключение на съдебно – икономическа експертиза, общият размер на същата след приспадане на стореното от Изпълнителя частично плащане възлиза на 258 714, 40 лв. Поради което е заключил, че заявената от синдика претенция за заплащане на сумата, предмет на процесното Споразумение, се явява основателна, но до размера от 258 714, 40 лв.

С определение №28/13.01.2021г. по т.д. № 801/2020г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на САС за проверка на евентуална недопустимост на същото, на осн. чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Съгласно приетото в мотивите на ТР №2/29.02.12г. по тълк.д.№2/11г. на ОСГТК на ВКС, поддържано и в задължителната съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, обобщена в решение №157/30.10.13г. по т.д.№1091/12г. на първо т.о., произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице тогава, когато, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда единствено от обстоятелствата, посочени в исковата молба и формулирания с нея петитум. Само в случай, че съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон. В този смисъл са разясненията в т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979 г., както и приетото в постановените по реда на чл.290 ГПК : Решение № 51 от 07.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 623/2008 г. ТК, II т.о.; Решение № 164 от 14.01.2010 г. на ВКС по т.д.№ 764/2008 г. ТК, II т.о.; Решение № 176 от 03.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 118/2010 г.,ТК, II т. о.

Видно от мотивите и диспозитива на решението на първоинстанционния съд същият е разгледал иск с правно основание по чл.55, ал.1 ЗЗД. Не е обсъждал елементи от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд не само е дал нова правна квалификация на претенцията, като се е позовал на обстоятелствената част и петитума на иска, но и е разгледал факти, отнасящи се до сключването между страните на договори за изработка; поетите по тях задължения, в това число задължението за касатора да заплати определено възнаграждение на изпълнителя; дали това задължение е било изпълнено.

В случая, изложените в исковата молба фактически основания, от които ищецът черпи правата си, сочат на претенция по чл.649, ал.2 ТЗ вр. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Твърди се, че със споразумение от 10.11.2013г. „Вилис“ЕООД е опростило вземане спрямо „Медимаг – МС“ООД в размер на 417 793,20лв. Същото е сключено след началната дата на неплатежоспособността на „Вилис“ЕООД/н/ - 28.03.2012г. и до две години преди датата на подаване на молбата по чл.625 ТЗ, като представлява безвъзмездна разпоредителна сделка, която е довела до намаляване имуществото на „Вилис“ЕООД/н/. Поради което и се явява недействителна по отношение кредиторите на несъстоятелността, на осн. чл.647, ал.1, т.2 ТЗ. Иска се обявяване на недействителността на атакуваната сделка по отношение на кредиторите на несъстоятелността и заплащане от лицето, с което е бил сключен договорът за опрощаване на задължението, на сумата, която е била опростена. Следователно ищецът не е основал иска си за заплащане на определена парична сума въз основа на договори за изработка и неизпълнено задължение по тях за заплащане на възнаграждение.

Така с Решение № 93/10.07.2014г. по т.д. № 2907/2013г. на ВКС, II т.о. относно характера на обусловения от отменителния иск по чл.647 ТЗ иск е прието, че отменителните искове по чл. 647 ТЗ са средство за обявяване за относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелни длъжник на определени правни сделки с имуществени права от масата на несъстоятелността, които увреждат тези кредитори при наличие на съответните специфични за отделните фактически състави хипотези. С тези, конститутивни по своя характер искове, правното положение, настъпило като последица от атакуваните сделки, се възстановява по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността в състоянието, което е било преди тяхното извършване и следователно всяка от страните дължи връщане на полученото на отпаднало основание- аргумент от чл.55, ал.1,предложение трето от ЗЗД.

Квалифицирайки погрешно иска като претенция за заплащане на дълижмо по договори за изработка възнаграждение, въззивният съд едновременно с това е обсъдил относимите към хипотезата на чл.79, ал.1 ЗЗД факти, но не и тези касаещи предявеното основание за възникване на задължение за плащане – връщане на дадено по относително недействителната сделка. В тази връзка не се е произнесъл и по основното възражение на касатора, че предвид предмета на обуславящата сделка (опрощаване на задължение), липсва престация, която да подлежи на връщане чрез предявения по реда на чл. 649, ал.2 ТЗ обусловен от отменителния иск осъдителен иск за попълване масата на несъстоятелността. С оглед принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е длъжен да даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца, което в случая не е направено. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и следва да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора.

Поради изложеното настоящият състав намира, че като се е произнесъл по непредявен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили на основание чл. 293, ал. 4 ГПК в посочената част на въззивното решение, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд за произнасяне по предявения иск - за дължимостта на претендираното вземане на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.

С оглед изхода от спора въззивният съд ще следва да присъди и направените по делото разноски за всички инстанции.

Предвид така изложените съображения, Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 2533/18.11.2019г. по т.д. № 2553/2019г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 57/21.12.2016г. по т.д. № 817/2015г. на ОС-Перник в частта, с която е осъдено „Медимаг-МС“ ООД (сега „Медигор“ЕООД) да заплати на „Вилис” ЕООД, в несъстоятелност, сумата от 258 714,40лв., на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд за произнасяне по предявения иск.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: