Р Е Ш Е Н И Е

№ 180

гр. София, 07 декември 2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

МАРИЯ МИТЕВА

при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 674/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от частния обвинител Б.Р.Й. срещу въззивно решение № 214/ 06.07.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 382/2020 год., по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се излагат твърдения за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, като се прави искане за увеличаване на размера на санкцията „лишаване от свобода“ и постановяване на ефективното й изтърпяване.

В съдебно заседание пред ВКС частният обвинител и неговият повереник поддържат касационната жалба и пледират за уважаването й по изложените в нея съображения.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане за оставяне в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно.

Защитникът на подсъдимия Ж.И.М. намира наложеното наказание за справедливо, поради което претендира за оставяне на жалбата без уважение.

Подсъдимият моли съда да остави в сила обжалвания въззивен съдебен акт.

В.К.С, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда № 18/ 02.12. 2019 г., постановена по н. о. х. д. № 257/2019 г., по описа на Окръжен съд – Перник, подсъдимият Ж.И.М. е признат за виновен в това, че на 22.03.2019 г. на ПП – 1- 6, км. 55 + 231, в участъка между селата А. Д. и Извор, общ. Р., при управление на МПС - л. а. „Х.“, модел „ А.“, с рег. [рег.номер на МПС], с посока на движение от [населено място] към [населено място], нарушил чл.16, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на З.Б.Р., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 373, ал.2 от НПК, вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и четири месеца, чието изтърпяване е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 343г, вр. с чл. 37, т. 7 от НК на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила.

Частният обвинител останал недоволен от първоинстанционната присъда и я обжалвал пред Софийски апелативен съд, който с решение № 214/ 06.07.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 382/2020 год., я потвърдил изцяло.

Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е депозирана от лице, което има право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 1 от НПК.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

В касационната жалба частният обвинител сочи същите аргументи, които е изложил и пред въззивния съдебен състав в подкрепа на твърдението за несправедливост на наложените санкции. Според него както първостепенният, така и контролираният съд не са отдали необходимото значение на обстоятелството, че в резултат на деянието частният обвинител е претърпял мъка и страдание от „жестокото убийство“ на неговата майка, която въпреки възрастта си, била изключително внимателен, образован, възпитан и деен човек, опора за цялото му семейство. Неправилно не била разисквана фактологията по инцидента, не били взети предвид заключенията на СМЕ и АТЕ, подсъдимият не бил разпитан, като по този начин бил пощаден от въззивния съд. След деянието не му било отнето свидетелството за управление на МПС и той продължил да шофира, въпреки „тежкото си здравословно състояние“. Неправилно и недопустимо престъплението било оценено от въззивния съд като инцидентна проява, въпреки данните за допуснати от подсъдимия множество нарушения на правилата за движение, за които е санкциониран по административен ред. Не бил взет предвид и фактът, че в резултат на деянието частният обвинител и съпругата му също претърпели физически травми и психически страдания, непреодолени и към този момент, довели до непредвидени финансови тежести – разходи за погребение, панахиди, медицински прегледи, лекарства и други. В подкрепа на тези твърдения към касационната жалба са представени писмени документи - медицински направления, изследвания, касови бонове, фактури и рецепти. В заключение се иска увеличаване размера на наказанието „лишаване от свобода“ и постановяване на ефективното му изтърпяване

На първо място следва да се отбележи, че първоинстанционното производство е протекло по предвидената в чл. 372, ал. 4, вр. с чл. 371, т. 2 от НПК процедура, при която не се провежда стандартно съдебно следствие. При съкратеното съдебно следствие, осъществено по посочения ред, подсъдимият изрично признава фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и дава съгласието си при постановяване на присъдата да се ползват всички доказателства, събрани в хода на проведеното досъдебно производство. Това обуславя отсъствието на задължение за разпит на подсъдимия и за събиране на доказателства от съдилищата по фактите. Последните при постановяване на своите актове ползват всички доказателствени източници от досъдебното производство, без да е необходимо да ги събират повторно. Това не ги освобождава от задължението да обсъдят всички факти, включени в предмета на доказване, като посочат в съответния съдебен акт доказателствата, които ги установяват. Предходните инстанции са изпълнили отговорно и добросъвестно това свое задължение, като подробно и задълбочено са анализирали доказателствената съвкупност, включително и изготвените експертизи, посочвайки по ясен и несъмнен начин фактическите и правните изводи, до които са достигнали. Изложеното обуславя неоснователността на твърдението на касатора за това, че не са преценени всички доказателства. Всъщност, посоченото оплакване се прави в контекста на твърдението за несъответствие на определените санкции на тежестта на престъплението, което настоящият съдебен състав намира за неоснователно.

Съдилищата по фактите при определяне на вида и размера на наказанията са се съобразили с изискванията на чл. 373, ал.2 от НПК и чл. 58а, ал. 1 от НК, като първоинстанционният съд е определил на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ в минималния предвиден за престъплението размер от две години, редуцирал го е с една трета до една година и четири месеца и е отложил изтърпяването му за изпитателен срок от три години. Едновременно с това е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от две години. На свой ред въззивният съд е утвърдил като справедливи наложените на подсъдимия санкции и е оставил без уважение искането на частния обвинител за увеличаване на техния срок и постановяване на ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“. При това контролираната инстанция е съобразила наличието на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, като анализът на същите изцяло се споделя от настоящия съдебен състав.

Не отговаря на действителното положение възражението, че въззивният съд не е взел предвид претърпените от частния обвинител и съпругата му физически и психически страдания, в резултат на деянието. В своя съдебен акт /л. 5 от възз. реш./ контролираният съд изрично е отчел пропуска на първоинстанционния съдебен състав да отчете като отегчаващо отговорността обстоятелство изпитаният психически стрес от останалите лица в автомобила, пътуващи заедно с пострадалата Р.. Въззивният съд не е поставил под съмнение претърпените лично от частния обвинител и съпругата му физически и психически болки и финансови вреди, както и мъки от загубата на родственицата им /въпреки че е констатирал липсата на доказателства в тази насока/, като в същото време правилно и законосъобразно е преценил, че редът за тяхното обезщетяване е чрез предявяване и съответно уважаване на граждански иск, а не чрез завишаване размера на наложените с присъдата санкции. Изцяло в съответствие с разпоредбата на чл. 54 от НК е и преценката на контролирания съд, че наличието на посоченото утежняващо обстоятелство – претърпените вреди и от другите участници в инцидента, не е достатъчно, за да преодолее съществуващия значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства като необремененото съдебно минало на дееца, изразеното му съжаление за извършеното и даването на подробни обяснения, изясняващи причината за произшествието, напредналата му възраст и влошеното му здравословно състояние, удостоверено чрез приложените по делото епикризи и решение на ТЕЛК.

Неоснователно е и твърдението на касатора, че въззивната инстанция е дала неправилна оценка на деянието като „изолирна проява“, игнорирайки данните за допуснати от подсъдимия нарушения на правилата за движение по пътищата. Сведенията за наложените на дееца административни санкции са анализирани изключително подробно от контролирания съд, като изводите му за това, че те не се отнасят за груби нарушения, свързани с причиняване на произшествия са верни. Последните и най - близки по време до деянието наказателни постановления /НП № 16 -0328-000746/ 2016 г. и НП № 17-0328-001204/2017 г./ са издадени за това, че не е извършен годишен технически преглед на автомобила и че шофьорът не носи контролния талон към СУМПС. С оглед на това, заключението на предходната инстанция, че наложените санкции не характеризират дееца като крайно недисциплиниран водач на МПС, са правилни и се споделят от настоящия съдебен състав. Касационният съд се солидаризира изцяло и със становището на предходната инстанция, че данните за личността на подсъдимия, при отчитане на характера и естеството на осъщественото от него престъпно деяние, не налага промяна както на размера, така и на начина на изтърпяване на определената от първостепенния съд санкция „лишаване от свобода“. Не се нуждае от корекция и срока на наказанието „лишаване от право на управление на МПС“, като определеният от ОС – Перник - две години, е достатъчен, за да превъзпита и дисциплинира подсъдимия в посока спазване и съобразяване с всички правила за движение по пътищата.

Изложеното налага извода, че не е налице заявеното от жалбоподателя касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Воден от посочените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 214/06.07.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 382/2020 год., по описа на Софийски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.