По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи.

чл. 20 ЗЗД 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60077

Гр.София, 15.07.2021г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

В.К.С на Р. Б, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К

ЧЛЕНОВЕ: В. Н

В. Х

при секретаря В. М, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1243 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД, гр. София, срещу решение № 633/11.03.2020г., постановено по т.д.№ 4784/2019г. от Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1123/19.06.2019г. по т.д.№ 1516/2018г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора против „Д.Ю.Б“ ООД, гр. София, иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 294173,42 лв. – неустойка за забава по чл.10.3 от договор, сключен на 16.06.2014г., за периода от 16.07.2015г. до 17.02.2016г.

Касаторът „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД, гр. София, поддържа, че решението е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост. Моли въззивният акт да се отмени и да се постанови ново решение, с което предявеният иск да се уважи и да му се присъдят разноските по делото.

Ответникът „Д.Ю.Б“ ООД, [населено място], оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, констатира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 16.06.2014г. между страните по спора е сключен договор, с който ищецът – настоящ касатор се е задължил да продаде и предаде, а ответникът да заплати цена и да получи стоки по вид, количество и единични цени, описани в приложение към договора. Решаващият състав е изложил съображения, че задължението на купувача за заплащане на цената е възникнало на 21.06.2014г., а до 16.09.2014г. същият е следвало да изтегли стоката от складовете на продавача. Уговореният с допълнително споразумение от 20.06.2014г. срок за заплащане на цената – 5 дни след сбъдване на условието „отваряне на „КТБ“ АД“, не е настъпил, поради което определеният тримесечен срок за изпълнение на задължението на купувача да освободи стоките, е започнал да тече от датата, на която е изпълнено първото задължение - за заплащане на цената. Окончателно уговореният размер на цената е платен на 15.12.2014г. и съответно срокът за изтегляне на стоките е започнал да тече на 16.12.2014г. и е изтекъл на 16.03.2015г. Апелативният съд е основал изводите си на уговорка в договора относно момента на преминаване на собствеността от продавача на купувача – с плащането на цената. Според въззивната инстанция срокът на действие на договора от три месеца, посочен в т.10.1, следва да се тълкува в смисъл, че с изтичане на срока за изпълнение, договорът се прекратява, независимо дали изпълнението е осъществено или не. С прекратяване на договора се преклудира правото на купувача да може да иска да получи закупените стоки, поради което той не е в забава за изпълнение на това задължение и не дължи уговорената в т.10.3 неустойка за забава за периода след 16.03.2015г. В мотивите на решението са разгледани и последиците при прекратяване на договора с оглед възможността на продавача да продаде стоките на друго лице, да задържи част от цената за свои вземания във връзка с извършени разходи и да върне на купувача остатъка.

С определение № 195/24.03.2021г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС.

Становището на състава произтича от следното:

Съгласно практиката на ВКС, като например решение № 129/12.07.2013г. по т.д.№ 558/2012г. на ІІ т.о и решение № 4/04.02.2014г. по т.д.№ 23/2013г. на ІІ т.о., прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. Даденото разрешение, основано на законовата норма, се споделя от настоящия състав на ВКС.

По същество на касационната жалба.

Касационните основания по чл.281 ГПК за неправилност на обжалваното решение се изведени като оплакване, че въззивният съд не е разгледал възраженията на страните относно това коя от тях е изправна и неизправна страна, а е приел, че договорът автоматично се е прекратил с изтичане на тримесечен срок от сключването му. Касаторът е въвел довод, че аргументацията на апелативния съд за обратно действие на развалянето на договора, не съответства на материалния закон, а тя е обуславяща за отричане на правото му да претендира мораторна неустойка и съответно за основателността на иска. Изразено е принципно становище, че задължението за обезщетяване на вредите е вторично спрямо първичните права и задължения по договора и то не се погасява с обратна сила, включително, че задължението за обезщетяване е периодично, което имало за последица превръщането на договора в такъв с продължително изпълнение. Касаторът не е съгласен с изводите на въззивния съд, че с прекратяването на договора продавачът е получил обратно собствеността върху стоките, а купувачът е загубил правото си да иска да получи стоките. Изразената теза на касатора е, че договорът не е прекратен и не е развален, а уговореният тримесечен срок е за изпълнение на задължението на купувача да получи стоките.

Възраженията на ответника са, че следва да се прави разграничение между прекратяване на договора с изтичане на срока и разваляне на договора поради неизпълнение, като само в последния случай действието е обратно; въззивният съд не е приел, че с прекратяване на договора собствеността преминава в продавача, а тълкуването на договора следва да е, че страните само са уговорили правото на продавача да продаде стоките, но не като свои вещи, а като чужди такива на риск на купувача. Изразено е становище за правилност на изводите на въззивния съд, че предвидената неустойка за забава, след като срокът на договора е изтекъл, води до създаване на предпоставки за неоснователно обогатяване, както и че е без значение дали договорът е прекратен или развален с оглед действието на клаузата за мораторна неустойка. Според ответника касаторът неточно твърди, че въззивният съд е приел, че собствеността е преминала отново в продавача, тъй като той само се е позовал на евентуалното право на продавача да продаде стоките, което изрично е уговорено в договора.

Настоящият състав на ВКС намира, че част от касационните основания за неправилност на обжалваното решение не са налице, тъй касаторът вменява изводи на въззивния съд, каквито не са направени. Решаващият състав не е отрекъл правото на продавача по договора да претендира неустойка за забава с оглед на прието за настъпило обратно действие на развалянето на договора. Мотиви, че договорът е развален не са изложени от съда и съответно правилно не са обсъждани твърденията и възраженията на страните по въпроса коя от тях е изправна и коя неизправна. Решаващият извод е за прекратяване на действието на договора с изтичане на уговорения в него срок и с оглед на това прекратяване е счетено, че неустойка за забава не се дължи. Разрешенията по ТР № 7/2013г. на ОСТК на ВКС са дадени единствено като пример за аналогия при хипотези на претендирани мораторни неустойки при разваляне на договора с обратно действие и прекратяване на договора с изтичане на уговорения в него срок.

Софийският апелативен съд не е изложил съображения, че с изтичане на срока на договора продавачът е придобил обратно собствеността. Посочването, че купувачът е лишен от възможността да иска връщане на платената от него цена, следва да се съобразява с цялостната теза на въззивния съд, че купувачът има право на остатъка от цената, на която продавачът би продал стоките, след като си задържи сумите, необходими за покриване на направените от него разходи за съхраняване на стоките през срока на действие на договора. Законосъобразността на изводите на въззивния съд в тази част не може да се прецени самостоятелно, извън основния формиран извод за действието на договора след изтичане на уговорения в т.10.1 от договора срок, който е определящ за крайния резултат от спора.

Неоснователно е касационното основание за отмяна на въззивното решение поради неправилно тълкуване на закона, свързано с поддържаната от касатора теза за сключен договор с продължително изпълнение. Уговорките относно изпълнението на главните и определящи престации са съществени за преценката дали договорът е с еднократно или с продължително изпълнение. Клаузата за неустойка, изчислявана за периода на забавата, няма за последица превръщане на договора от такъв с еднократно в договор за продължително изпълнение и свързаните с това последици относно действието на развалянето му поради неизпълнение, поради което развитите от касатора доводи не съответстват на материалния закон.

Касационният довод за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон при тълкуване в нарушение на чл.20 ЗЗД на клаузите на договора е налице, който обуслови и допускането на обжалването на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При тълкуването на уговорката в т.10.1 относно срока на договора въззивният съд не е приложил точно критериите по чл.20 ЗЗД, като не е съпоставил тази клауза с останалите уговорки между страните и смисъла и целта, които произтичат от целия договор. При тълкуването решаващият състав е обсъдил поддържаните от страните доводи и представените относими доказателства, поради което не се налага извършването нови съдопроизводствени действия и ВКС следва да се произнесе по съществото на спора.

По делото не се спори, че на 16.06.2014г. между „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД като продавач и „Д.Ю.Б“ ООД като купувач е сключен договор, по силата на който продавачът се е задължил да предаде, а купувачът – да заплати и получи стоката /описана като видове и количество в приложение към договора/ при уговорена цена. Според клаузите на договора собствеността върху стоката преминава в момента на заплащане на цялата стойност на договора - т.4.1, а се доставя при условие франко ненатоварено превозно средство в складовете на МО или военното формирование, където същата се съхранява. В т.10.1 е посочен срок на действие на договора – три месеца, считано от датата на подписването му, като купувачът се е задължил да изтегли стоката в рамките на срока на действие на договора – т.10.2. За времето от заплащане на стойността на стоката до изтичане на срока на договора, продавачът приема стоката за безвъзмездно съхранение – т.4.2., а след това купувачът заплаща разходите за ползване на склада и за съхранение на стоката – т.4.3. Съответно, срокът за заплащане на цената, след приспадане на направения депозит, е 5 дни от датата на подписване на договора – т.2.2. Претендираната по делото неустойка е уговорена в т.10.3.1 в размер на 3% от стойността с ДДС и се дължи при неизпълнение на задължението на купувача да изтегли стоката в рамките на срока на договора, като същата се начислява върху неизтеглените количества за всеки започнат просрочен месец в срок от 7 работни дни след началната дата на забавата. Според договора купувачът е следвало да заплати цената на стоката до 21.06.2014г. и да я изтегли до 16.09.2014г.

На 20.06.2014г. с допълнително споразумение е изменен срокът за заплащане на цената, като 5 дни „след отваряне на Корпоративна търговска банка. Безспорно е по делото, че цената е платена от купувача на 15.12.2014г., както и че той не е изтеглил стоката, включително през исковия период от 18.02.2015г. до 17.02.2016г. Представена е кореспонденция, разменена между страните, установяваща опити за доброволно уреждане на спора, както и изявления за разваляне на договора, като последните следват по време датата 17.02.2016г., до която се претендира неустойката.

Съгласно клаузата по т.10.5 след изтичане на срока по т.10.1, без купувачът да изпълни задължението си за получаване на стоката, договорът се прекратява поради виновно поведение на купувача, а продавачът има право да продаде стоката по пазарни цени или на публичен търг в съответствие с изискванията на чл.328, ал.1, т.2 ТЗ, като с получената цена продавачът ще удовлетвори вземанията си, а остатъкът ще вложи в банка на името на купувача – т.10.5.1.

Изводите, които се налагат от постигнатите между страните уговорки са, че с допълнителното споразумение от 20.06.2014г. е определен нов срок за изпълнение на задължението на купувача за заплащането на цената - 5 дни „след отваряне на Корпоративна търговска банка. Независимо, че е формулиран като срок, същият съдържа в себе си и условие, което безспорно не е настъпило. Волята на страните за продължаване на действието на договора, тълкувана и във връзка с невъзможността да се изпълни задължението, е изразена безспорно с водените между тях разговори, завършили с изпълнение на задължението на продавача на 15.12.2014г. Следователно, тълкуването на срока по чл.10.1 от договора като срок на действие на договора, след изтичането на който същият прекратява действието си, е лишено от смисъл, тъй като според първоначалните уговорки към момента на плащането срокът е бил изтекъл на 16.09.2014г., а ненастъпването на условието по допълнителното споразумение няма прекратителен характер.

В посочения срок купувачът е следвало да изпълни задължението си да изтегли стоката, като предпоставка за това е плащането на цената. Уговорката за изтегляне на стоката след плащане на цената, както и задължението на продавача да съхранява стоката безвъзмездно в период от три месеца след плащане на цената /т.4.2/, сочи на постигнато съгласие изпълнението на задължението за изтегляне – получаване на стоката да е с уговорен срок от три месеца. В подкрепа на този извод е и уговорката в т.4.3, според която след този срок купувачът заплаща разходите за ползване на склада и за съхранение на стоката, както и определеният начален момент, от който се начислява неустойката - за всеки започнат просрочен месец в срок от 7 работни дни след началната дата на забавата.

Да се приеме, че с изтичане на тримесечен срок от плащане на цената и неизпълнение на задължението за изтегляне на стоката, договорът се прекратява, това би означавало всяко неизпълнение да има за последица прекратяване на договорната връзка между страните. Такъв извод противоречи на основен принцип на облигационното право, прогласен в чл.20а ЗЗД, изключенията от който при забава са изрично уредени в чл.87, ал.2 ЗЗД. В случая от уговорките в договора не произтича извод, че на забавата в изпълнение на задължението за изтегляне на стоките е придадено значението по чл.87, ал.2 ЗЗД – разваляне на договора без даване от кредитора на срок за изпълнение. Напротив, изтичането на срока и неизпълнението на задължението е скрепено с две санкции – заплащане на разходите за ползване на склада и за съхранение, представляващо обезщетение за вредите на кредитора и неустойка за забавата, която в случая е кумулативна и има наказателна функция, доколкото се дължи и друго обезщетение.

Уговорката в т.10.5 за прекратяване на договора следва да се тълкува и с оглед последиците от изтичане на тримесечния срок – правото на продавача да продаде стоката на трето лице, а не да прави разходи за съхранение, или следователно изтичането на срока за изпълнение за задължението за изтегляне на стоката прекратява и срока на безвъзмездното й съхранение от продавача. Страните изрично са се позовали в договора на изискванията по чл.328, ал.1, т.2 ТЗ, която разпоредба е приложима при забава за получаване на стоката по договори за търговска продажба.

По изложените съображения съставът на ВКС приема, че с изтичане на срока по т.10.1 договорът не се прекратява, поради което се дължи уговорената неустойка за забава. С плащането на цената на 15.12.2014г. започва да тече срокът за изтегляне на стоката по т.10.2, който изтича на 16.03.2015г. Евентуалното изявление за прекратяване на договора е направено след тази дата, поради което съдът не обсъжда събраните по делото доказателства за установяване на това обстоятелство. Следователно неустойка се дължи за периода от изтичане на 7 дни след тримесечния срок по т.10.2 - 16.03.2015г., или от 24.03.2015г. до 17.02.2016г., а искът е неоснователен за периода от 18.02.2015г. до 23.03.2015г.

Ответникът по иска е заявил възражение за погасяване на вземането по давност. Искът е предявен на 16.07.2018г., а вземането се погасява с изтичането на тригодишна давност съгласно чл.111, б.“б“ ЗЗД, или за периода три години преди предявяване на иска вземането е погасено по давност – за времето от 24.03.2015г. до 15.07.2015г. За периода от 16.07.2015г. до 17.02.2016г. искът е основателен и следва да се уважи. Изчислен според уговорката в договора искът за неустойка е основателен в размер на 294173,42 лв. за периода от 16.07.2015г. до 17.02.2016г.

По изложените съображения въззивното решение, с която е отхвърлен искът за неустойка в размер на 294173,42 лв., следва да се отмени и в тази част претенцията да се уважи, ведно със законната лихва от предявяване на иска. В частта за отхвърляне на иска до предявения размер първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано с въззивна жалба.

По разноските. С оглед на изхода от спора ответникът следва да заплати направените от касатора разноски в размер на 39468,85 лв. (за производството пред СГС - 19520,38 лв., за производството пред САС – 7413 лв. адвокатско възнаграждение и за производството пред ВКС –5863,47 лв. държавни такси и 6672 лв. – адвокатско възнаграждение).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 633/11.03.2020г., постановено по т.д.№ 4784/2019г. от Софийски апелативен съд, като ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД, гр. София, [улица], да заплати на „Д.Ю.Б“ ООД, гр. София, [улица], ет.1, ап.1, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, сумата от 294173,42 лв.(двеста деветдесет и четири хиляди сто седемдесет и три лева и четиридесет и две стотинки), представляваща неустойка за забава по чл.10.3 от договор, сключен на 16.06.2014г., за периода от 16.07.2015г. до 17.02.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.07.2018г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 39468,85 лв. (тридесет и девет хиляди четиристотин шестдесет и осем лева и осемдесет и пет стотинки) – разноски за трите съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.