Допуснато касационно обжалване с оглед вероятната недопустимост на въззивното решение.

чл. 280, ал. 2 ГПК 
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 88/84 г. на ОСГК на ВС, гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, през който период гарантът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са спазени изискванията за правилното й съхраняване и надлежната й употреба. От своя страна разпоредбата на чл.163 ал.3 от ЗУТ предвижда, че строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, а разпоредбата на чл.21 от Наредба № 2/2003 г. постановява, че когато през време на гаранционните срокове след въвеждането в експлоатация на строителния обект се появят скрити дефекти, споровете при непостигане на съгласие се решават по съдебен ред. Посочените норми уреждат предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност на строителя за проявили се в гаранционните срокове дефекти при строителството. При гаранционната отговорност всяко уведомяване в рамките на гаранционния срок е релевантно и води до валидно възникване на гаранционното задължение за отстраняване на появилите се недостатъци, чието неизпълнение е основание за търсене на обезщетение /така - Решение № 140/08.03.2021 г. по т.д.№ 2601/2019 г. на ВКС, ТК, І т.о./.

чл. 79 ЗЗД чл. 163, ал. 3 ЗУТ 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60069

Гр. София, 03.08.2021 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесета и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при участието на секретаря С. Ш, като изслуша докладваното от съдия П. Х т.д. № 176/2020 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Етажната собственост на сградата, находяща се в [населено място], район Лозенец,[жк], [улица], с рег. № 0312/08.05.2010 г., представлявана от управителя И. Д., чрез процесуален пълномощник, против решение № 124 от 30.01.2019 г. по в. гр. д. № 532/2018 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 2708 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 3514/2012 г. по описа на Пловдивския районен съд, Х-ти граждански състав, в частта за отхвърляне на предявените от Етажната собственост срещу ДОРИНТ ООД [населено място] обективно съединени /частични/ искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцовата страна сумата 40 000 лв. – част от общо задължение към етажните собственици за неизпълнение и некачествено изпълнение на задълженията на ответника по сключени между тях договори за строителство в размер на 81 543.74 лв.

Оплакванията на касатора са, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Твърди се, че е предявен един иск по чл.163 ал.3 ЗУТ с цена 40 000 лв., поради което родово компетентен да разгледа същия като първа инстанция е бил Пловдивският окръжен, а не Пловдивският районен съд. На следващо място се излага, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за отговорност за вреди, а по делото се търси гаранционната отговорност на строителя на сградата.

В проведеното публично съдебно заседание жалбата се поддържа. Претендират се разноски, съгласно списък по чл.80 ГПК.

Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК и не заявява становище в хода на процеса.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато при условията на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК – поради вероятната му недопустимост.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, с оглед поддържаните от него основания за обжалване, приема следното:

За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е приел, че по делото са предявени обективно съединени искове за обезщетение на вреди от некачествено изпълнение на СМР в общите части на сградата, като спорът е относно наличието на некачествено изпълнени СМР, вкл. техните видове, размери и стойност. Намерил е, че при доказателствена тежест за ищеца, съгласно чл.154 ал.1 ГПК, по делото липсват доказателства, от които да се направи несъмнен положителен извод за изпълнените от ответника СМР, тяхното некачествено изпълнение - по видове, размери и стойност, а същевременно е приет протокол от 26.08.2010 г. за извършени от ответника ремонтно-възстановителни работи по покрива на сградата, рампата към подземните гаражи и мн. др. При тези данни съдът е извел извод, че някои от недостатъците при строителството все пак са били отстранени, докато в исковата молба се твърди, че такова отстраняване на недостатъци изцяло липсва, поради което е счел исковете за недоказани и неоснователни.

По проверката за допустимост на въззивното решение, съставът на Върховния касационен съд приема следното:

Исковата молба против ДОРИНТ ООД е била предявена пред Окръжен съд – Пловдив за ангажиране отговорността на ответника като строител на сградата да заплати обезщетение за вреди, представляващи проявени дефекти в общите части на същата в гаранционните срокове по чл.20 от Наредба № 2/2003 г., които той е отказал да отстрани. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, претенцията се основава на носената от строителя гаранционна отговорност по ЗУТ, която е намерила израз и в сключените от отделните етажни собственици договори за строителство на конкретни обекти в сградата. Като е намерил, че с исковата молба са съединени множество искове на участниците в етажната собственост на сградата, всеки от които е с цена под 25 000 лв., окръжният съд е приел, че по правилата на родовата подсъдност спорът следва да се разреши от Пловдивския районен съд, на който делото е изпратено по компетентност.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 88/84 г. на ОСГК на ВС, гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, през който период гарантът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са спазени изискванията за правилното й съхраняване и надлежната й употреба. От своя страна разпоредбата на чл.163 ал.3 от ЗУТ предвижда, че строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, а разпоредбата на чл.21 от Наредба № 2/2003 г. постановява, че когато през време на гаранционните срокове след въвеждането в експлоатация на строителния обект се появят скрити дефекти, споровете при непостигане на съгласие се решават по съдебен ред. Посочените норми уреждат предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност на строителя за проявили се в гаранционните срокове дефекти при строителството. При гаранционната отговорност всяко уведомяване в рамките на гаранционния срок е релевантно и води до валидно възникване на гаранционното задължение за отстраняване на появилите се недостатъци, чието неизпълнение е основание за търсене на обезщетение /така - Решение № 140/08.03.2021 г. по т.д.№ 2601/2019 г. на ВКС, ТК, І т.о./.

С оглед изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и предвид казаното по-горе досежно гаранционната отговорност на строителя, настоящият съдебен състав намира, че в случая не са предявени отделни - обективно и субективно съединени искове на етажните собственици за индивидуалното им обезщетяване по реда на чл.79 ал.2 ЗЗД, поради неизпълнение от страна на ответника на гаранционните му задължения по сключените с тях договори за строителство, съобразно участието им в общите части на сградата, а един иск, основан на неспазване на гаранционната отговорност на ответника, в качеството му на строител, която той носи по силата на закона. Т.е. не е налице сбор от правоотношения, съединени за общо разглеждане в едно производство, а едно правоотношение между ответника и собствениците на обекти в сградата, представлявани по делото, съгласно чл.23 ал.4 изр. посл. ЗУЕС, от управителя на етажната собственост. В подкрепа на формирания по-горе извод е и единността на дължимата от гаранта престация да поправи недостатъците по общите части на построената от него сграда в режим на етажна собственост, в рамките на гаранционния срок, неизпълнението на която е обусловило предявяването на иска.

Поради това, че частичният иск е предявен за сумата от 40 000 лв., по правилата за родовата подсъдност – чл.104 т.4 ГПК, компетентен да го разгледа като първа инстанция е съответният окръжен съд. Като не е констатирал порока на първоинстанционното решение, а именно липса на компетентност на районния съд да разреши спора, водеща до неговата недопустимост, въззивният съд също е постановил недопустимо решение, което подлежи на обезсилване.

Делото следва да бъде изпратено за ново разглеждане на надлежния окръжен съд като първа инстанция, а именно - Пловдивския окръжен съд, в чиито правомощия е да разреши всички останали спорни въпроси във връзка с предявения иск.

Относно разноските важи правилото на чл.294 ал.2 ГПК.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд Търговска колегия, второ отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 124 от 30.01.2019 г. по в. гр. д. № 532/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд и потвърденото с него решение № 2708 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 3514/2012 г. по описа на Пловдивския районен съд, Х-ти граждански състав, в обжалваната част.

ИЗПРАЩА делото за ново разглеждане на Пловдивски окръжен съд като първа инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: