За значението на фактическите обстоятелства на всеки конкретен случай при определяне кога деецът е открит.

чл. 45 ЗЗД чл. 114, ал. 3 ЗЗД 
При задължения от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана – вземането е изискуемо при възникването му, но пострадалият не може да упражни правото си, ако длъжникът е неизвестен. Затова за вземания, произтичащи от непозволено увреждане, законът определя погасителната давност да започва да тече от откриването на дееца, без да е уреден специален ред за установяване авторството на деянието. В случаите, в които според фактите по делото не може да се приеме, че извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, и при положение, че се претендират вреди, произтекли от престъпление, притежаващо и признаците на деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, като основание за граждански иск в Наказателен процес, датата на откриване на дееца не може да съвпада с датата на образуване на досъдебното производство – това производство се образува при наличието на законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. Наказателент закон (чл. 211, ал. 2 НК) отрича необходимостта образуването на досъдебното производство да зависи от данни, сочещи изводи относно извършителите на престъплението. С постановлението за привличане в качеството на обвиняем се сочи съпричастността на дееца към извършването на престъплението, за което досъдебното производство е образувано, поради което това е най-ранният момент, от който деецът следва да се счита за открит. По посочените съображения още по-неудържима е тезата, че погасителната давност започва да тече от извършването на противоправното деяние, доколкото липсва преценка за наличието на достатъчно данни не само за образуване на досъдебно производство, но и за привличането на обвиняем.

чл. 211, ал. 2 НПК чл. 114, ал. 3 ЗЗД чл. 45 ЗЗД 

№ 68

гр. София, 04.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и първата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВАпри участието на секретаря А. Д, като разгледа гр.д. № 1944 по описа за 2020 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Д.Г.И., с адрес в [населено място], представлявана от адв. М. Р., против решение № 210 от 13 декември 2019 г., постановено по в.гр.д. № 500/2019 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, с което е отменено решение № 217 от 13 юни 2019 г., постановено по гр.д. № 569/2018 г. по описа на окръжния съд в гр. Хасково в обжалваната му част, с която Н.Т.М., с адрес в [населено място], е осъден да заплати на И. сумата от 43610 лева обезщетение за имуществени вреди – цена на неправомерно продаден апартамент в [населено място], установени с присъда № 10 от 10 март 2016 г., постановена по н.о.х.д. № 594/2013 г. по описа на окръжния съд в гр. Хасково, ведно със законната лихва от 31.08.2015 г., и вместо това предявения от И. против М. иск за заплащане на имуществени вреди е отхвърлен, и в тежест на касаторката са присъдени разноски.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 2 от 5 януари 2021 г. по настоящото дело, за да се провери допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС според решение № 173 по гр.д. № 22/2018 г., ІІІ г.о. по въпроса за значението на фактическите обстоятелства на всеки конкретен случай при определяне кога деецът е открит.

Със соченото решение на ВКС се тълкува въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди доводите във въззивната жалба във връзка с оплаквания по възражение за изтекла погасителна давност при приети за разглеждане в наказателното производство граждански искове, по които производството не е прекратено. След даването на положителен отговор на поставения въпрос предвид разясненията на ВКС в ТР № 1/2013 г., ОСГТК и трайната съдебна практика, съдът основава изводите си на разясненията на ВКС в ТР № 5/2005 г., ОСГТК – ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ; ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент; въпросът е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е на пострадалия.

Касационната жалба е основателна.

При правилно заключение за наличие на предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника по иска, в нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че правото на кредитора не е било упражнено в определения от закона срок и така вземането на касаторката е било погасено по давност.

Установено е, че досъдебното производство е образувано на 29.03.2007 г. и ответникът М. е привлечен към наказателна отговорност с постановление за привличане на обвиняем на 17.11.2008 г.; въз основа на обвинителен акт против ответника М. е образувано н.о.х.д. № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд Хасково, за извършени престъпления по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 2, предл. първо, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 257, ал. 2, предл. първо отм. , вр. чл. 255, ал. 1, предл. първо отм. , вр. чл. 26, ал. 1 НК. В хода на образуваното съдебно производство касаторката е подала искова молба с вх. № 659 от 22.01.2010 г., и е приет за съвместно разглеждане гражданският иск за сумата 45000 лева имуществени вреди, причинени от деянието. С присъда № 238 от 09.11.0212 г. М. е признат за виновен в това, че в периода м. февруари 2000 г. – м. януари 2007 г. в [населено място] и [населено място], сам и в съучастие с друго лице в качеството на извършител без съответно разрешение е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, и с тази дейност е причинил значителни вреди на редица лица, включително на касаторката и родителите й в размер на 43610 лева, и получил значителни неправомерни доходи, поради което и на основание чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, предл. първо, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК е осъден на лишаване от свобода с отлагане изтърпяването на наказанието и глоба, като за разликата в размера на причинените вреди над предявения размер е оправдан; със същата присъда М. е осъден да заплати на касаторката сумата от 43610 лева, представляваща обезщетение за причинените й в резултат на деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, като гражданският иск за разликата до пълния предявен размер от 45000 лева, като неоснователен и недоказан е отхвърлен. След протестирането и обжалването на присъдата, по образуваното в.н.о.х.д. № 20/2013 г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с решение № 66 от 28.03.2013 г. делото е върнато на прокуратурата за изготвяне на нов обвинителен акт и за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. По новия обвинителен акт е образувано н.о.х.д. № 594/2013 г. на Окръжен съд Хасково; преди първото по делото съдебно заседание по делото е депозирана искова молба с вх. № 164/07.01.2014 г. на касаторката против подсъдимите М. и друго лице, с която е отправено искане двамата да бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищцата обезщетение за имуществени вреди, причинени й с извършеното от тях деяние, в размер на 45000 лева, ведно със законната лихва; сторено е и искане И. да бъде конституирана като частен обвинител. В съдебното заседание от 27.03.2014 г. по делото съдът е конституирал И. като частен обвинител, но е оставил без уважение искането за конституирането й като граждански ищец. С присъда № 10 от 10.03.2016 г., М. отново е признат за виновен в това, че в съответния период без разрешение е извършвал по занятие банкови сделки, за които такова разрешение се изисква, и е причинил на касаторката и родителите й значителни вреди в размер на 43610 лева, поради което съдът го е осъдил на лишаване от свобода с отлагане изпълнението на наказанието; с решение № 196 от 02.10.2017 г. по в.н.о.х.д. № 248/2016 г. на Апелативен съд Пловдив присъдата е потвърдена, а с решение № 44 от 09.03.2018 г. по к.н.д. № 1297/2017 г. на ВКС въззивното решение е оставено в сила. Родителите на касаторката са починали в хода на наказателното производство.

Съобразно задължителните разяснения на ВКС в ТР № 5/2005 г., ОСГК и ОСТК, бездействието на кредитора не се санкционира с неблагоприятната последица вземането му да се погаси по давност при висящ съдебен процес относно вземането, по отношение на което тече погасителна давност, но Наказателент процес относно престъпление, с което е осъществен и фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, не е съдебен процес относно вземането за вреди, което произтича от деликта; за спирането на давността е необходимо да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК, или на граждански иск в Наказателен процес, като този съдебен процес, а не висящото наказателно производство, е основание за спиране на погасителната давност докато съдебният процес трае. Когато в Наказателен процес се предяви граждански иск, погасителната давност за вземането спира да тече с предявяването му и давността се счита за прекъсната. При последващо отменяне на акта за приемане за съвместно разглеждане в наказателното производство на гражданския иск, или при постановяване на акт за прекратяване на производството по приетия граждански иск, искът следва да бъде счетен като отделен за разглеждане по реда на ГПК. Дори и изричен акт в този смисъл да не е постановен от Наказателен съд, то подаването на нова искова молба пред гражданския съд представлява молба за отделното разглеждане по реда на ГПК на вече предявения иск. Настъпилото с предявяването на гражданския иск спиране и прекъсване на давността може да отпадне с обратна сила само в случай, че гражданският съд прекрати производството по него поради пороци, свързани с предявяването му.

Поради предявяването на гражданския иск на касаторката в Наказателен процес на 22.01.2010 г., приет за съвместно разглеждане от съда и разгледан в първоинстанционната присъда, давност не тече от сочената дата докато съдебният процес трае. Прекратяване на производството по гражданския иск няма, нито пък актът за приемане за съвместно разглеждане на гражданския иск в наказателното производство е отменян от Наказателен съд. Повторното предявяване на граждански иск в наказателното производство по поправения обвинителен акт, както и действията на съда във връзка с неговото приемане или неприемане, не са годна основа за извод, че спирането на течението на погасителната давност е преустановено, тъй като съдебният процес за вземането не е прекратен. Настоящата искова молба следва да се счете като изявление на касаторката, при липсата на произнасяне на Наказателен съд по надлежно заявената претенция, за разглеждане на вече предявения иск по реда на ГПК.

При задължения от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана – вземането е изискуемо при възникването му, но пострадалият не може да упражни правото си, ако длъжникът е неизвестен. Затова за вземания, произтичащи от непозволено увреждане, законът определя погасителната давност да започва да тече от откриването на дееца, без да е уреден специален ред за установяване авторството на деянието. В случаите, в които според фактите по делото не може да се приеме, че извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, и при положение, че се претендират вреди, произтекли от престъпление, притежаващо и признаците на деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, като основание за граждански иск в Наказателен процес, датата на откриване на дееца не може да съвпада с датата на образуване на досъдебното производство – това производство се образува при наличието на законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. Наказателент закон (чл. 211, ал. 2 НК) отрича необходимостта образуването на досъдебното производство да зависи от данни, сочещи изводи относно извършителите на престъплението. С постановлението за привличане в качеството на обвиняем се сочи съпричастността на дееца към извършването на престъплението, за което досъдебното производство е образувано, поради което това е най-ранният момент, от който деецът следва да се счита за открит. По посочените съображения още по-неудържима е тезата, че погасителната давност започва да тече от извършването на противоправното деяние, доколкото липсва преценка за наличието на достатъчно данни не само за образуване на досъдебно производство, но и за привличането на обвиняем.

В процесния случай следва да се приеме, че деецът е открит към датата на постановлението за привличането на ответника в качеството на обвиняем – 17.11.2008 г., а датата на спиране на течението на давността, респективно – прекъсването, е датата на предявяване на гражданския иск в Наказателен процес по първото наказателно дело – 22.01.2010 г., т.е. от давността са изтекли само една година, два месеца и пет дена. Висящността на процеса относно вземането не е прекъсвана, а настоящото дело е образувано в резултат на изявлението на правоимащата за разглеждане на искането по реда на ГПК. Петгодишният давностен срок за предявяването на иска не е изтекъл и вземането на касаторката за обезщетяване на имуществени вреди не е погасено по давност. С възприетото от въззивния съд разрешение, че юридическият факт, от възникването на който касаторката претендира настъпването на вредата като част от фактическия състав на деликтната отговорност, е сключването на договора за покупко-продажба на процесния недвижим имот, чрез който ответникът е получил неговата продажна цена и с нея е намалил имуществото на собствениците му Г. и Т. Т., респективно – че от датата на сключването на договора (23.08.2004 г.) вземането на собствениците на имота, в чиито права и задължения след смъртта им е встъпила наследницата им И., да искат заплащане на обезщетение за нанесената им имуществена вреда, става изискуемо, и която дата съвпада с момента на откриване на дееца и от която започва да тече давностния срок по чл. 110 ЗЗД, е допуснато смешение между проявлението на вредата и откриването на дееца.

Предвид основателността на предявения иск, в тежест на ответника следва да бъдат присъдени сторените от касаторката за касационното производство разноски по договор за правна защита и съдействие в размер на 1200 лева, както и държавна такса от 30 лева за произнасяне по допускане на касационното обжалване, а за разглеждането на касационната жалба държавна такса от 872,20 лева – по сметката на ВКС.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 210 от 13 декември 2019 г., постановено по в.гр.д. № 500/2019 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Н.Т.М., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, да заплати на Д.Г.И., с адрес в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10, сумата от 43610,00 (четиридесет и три хиляди шестстотин и десет) лева обезщетение за имуществени вреди, установени с присъда № 10 от 10 март 2016 г., постановена по н.о.х.д. № 594/2013 г. по описа на Окръжен съд Хасково, ведно със законната лихва от 31.08.2015 г.

ОСЪЖДА Н.Т.М., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, да заплати на Д.Г.И., с адрес в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10, сумата от 1230 лева разноски за касационното производство.

ОСЪЖДА Н.Т.М., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, да заплати по сметка на ВКС сумата от 872,20 лева държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: