Чия е тежестта за доказване на възражение за съпричиняване на вредоносен резултат при деликт и може ли то да бъде прието за основателно въз основа на предположения и вероятности, които не са установени по несъмнен начин с доказателствата в процеса? и Следва ли да бъдат посочени в съдебното решение конкретни критерии при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съгласно чл. 52 ЗЗД?.

чл. 51, ал. 2 ЗЗД чл. 52 ЗЗД 
Приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, което не е необходимо да е виновно или противоправно, и вредоносния резултат. Във всички случаи приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, направила възражение за съпричиняване, т.е. от ответника. Недопустимо е прилагане на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е само предполагаем. В нарушение на процесуалните правила досежно процеса на доказване в гражданския процес би било признаване на съпричиняване на вредоносния резултат при деликт от съда въз основа на предположения.

чл. 51, ал. 2 ЗЗД 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 107

[населено място], 06.08.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и девети април, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Р. И, като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 2019 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата Н.А.Г. срещу решение № 213 от 18.12.2019г. по в. гр. дело № 440/2019г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 50 ЗЗД срещу ответника „Център регион Груп“ ЕООД, за разликата над сумата 4 800 лв. до целия предявен размер от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от травма в областта на шията, довела до разкъсване на диска между прешленните тела на С3 и С4, причинена от движима вещ, собственост на ответника - топка, атракцион „Зорб“, използвана от ищцата на 26.06.2011г. за спускане по полегат терен край лифта на [населено място], поради нарушени качества на вещта при спукване на топката в процеса на използването й, ведно със законната лихва от 21.10.2015г. до окончателното изплащане, и за разликата над сумата 3 797.60 лв. до целия предявен размер от 9 494 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от горепосочения деликт, изразяващи се в разходи за закупен имплант, за лечение и за рехабилитация и в пропуснати ползи като разлика между трудовото възнаграждение на ищцата за периода: 26.06.2011г. – 23.12.2011г. и полученото за същия период обезщетение за временна нетрудоспособност от НОИ, ведно със законната лихва от 21.10.2015г. до окончателното изплащане.

Касаторката - ищца поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, и поради необоснованост, като моли то да бъде отменено и да й бъдат присъдени сторените съдебно - деловодни разноски пред трите инстанции. Счита, че неправилно въззивният съд е приел наличие на съпричиняване от нейна страна на вредоносния резултат чрез собственото й поведение по време на „зорбирането“ с атракционната топка „Зорб“, изразяващо се в нестягане на мускулатурата на тялото и в неправилно позициониране на главата по време на атракционното спускане, и в нарушение на предварително дадените й инстукции за безопасност от служители на ответника, както и в наличните й дегенеративни заболявания на гръбначния стълб и вестибуларния апарат. Твърди, че от една страна горепосочените съпричиняващи фактори не са доказани от ответника в процеса, а от друга страна, дори да бяха установени, те са неотносими към причиняването на процесните вреди, произтичащи от естеството на вещта (топката „Зорб“), която е надуваема и се е спукала при преминаване на препятствие на терена (дъсчената ограда). Поддържа също, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди не удовлетворява критерия на чл. 52 ЗЗД за справедливост, като не са съобразени всички относими конкретни обстоятелства, от значение за определянето му съгласно ППВС № 4/23.12.1968г., или не са взети в предвид в нужната им степен, при което то е занижено по размер.

Ответникът по касационната жалба - „Център регион Груп“ ЕООД подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност, като моли атакуваното въззивно решение да бъде потвърдено. Претендира заплащане на направените съдебно-деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

Ищцата Г. депозира по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и частна касационна жалба срещу определение № 101 от 16.03.2020г. по в.гр.д. № 440/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение като неоснователна молба на ищцата с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му досежно разноските. Поддържа, че то е неправилно, тъй като ответникът е осъден да заплати само част от сторените от нея разноски пред въззивната инстанция, като дължими са всички сторени съдебни разноски поради това, че инициатор на въззивното производство е единствено ответникът. Моли атакуваното определение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата всички съдебно-деловодни разноски пред втората съдебна инстанция.

Ответникът по частната касационна жалба - „Център регион Груп“ ЕООД не подава отговор на същата.

С определение № 4 от 06.01.2021г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение в обжалваната му от ищцата част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните правни въпроси: Чия е тежестта за доказване на възражение за съпричиняване на вредоносен резултат при деликт и може ли то да бъде прието за основателно въз основа на предположения и вероятности, които не са установени по несъмнен начин с доказателствата в процеса? и Следва ли да бъдат посочени в съдебното решение конкретни критерии при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съгласно чл. 52 ЗЗД?.

По тях е формирана безпротиворечива практика на ВКС, която следва да намери приложение и по настоящия правен спор. По горепосочения първи правен въпрос по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 151/12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г. на ІІ т.о.; в решение № 18/17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ІV г.о.; в решение № 169/02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ІІ т.о. и др., според която приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, което не е необходимо да е виновно или противоправно, и вредоносния резултат. Във всички случаи приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, направила възражение за съпричиняване, т.е. от ответника. Недопустимо е прилагане на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е само предполагаем. В нарушение на процесуалните правила досежно процеса на доказване в гражданския процес би било признаване на съпричиняване на вредоносния резултат при деликт от съда въз основа на предположения.

По втория правен въпрос следва да бъдат съобразени постановките на ППВС № 4/23.12.1968г. и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, вкл. цитираната от касаторката, според които размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото и относими към неимуществените вреди. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат на непозволеното увреждане. Затова съдът има задължение в мотивите на съдебното решение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.

По съществото на касационната жалба:

Въззивниът съд е приел по предявените искове с правно основание чл. 50 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от деликт, причинен от движима вещ –атракционна топка „Зорб“, за безспорни следните факти: на 26.06.2011г. ищцата Г., заедно със съпруга си и сина си, са посетили атракцион в близост до лифта в [населено място], стопанисван от ответното дружество като негов собственик; ищцата е предприела спускане с атракционна топка „Зорб“, която е прехвърлила при спускането оградната стена на атракционния терен, пресякла е асфалтовия път и е спряла на зелена поляна до част от скала, където е констатирано, че е спукана; в резултат на спускането с атракционната топка и нейното спукване, ищцата е претърпяла травматични увреждания – разкъсване на диска между прешленни тела С3 и С4 в шийната област, разместване между тях и образуване на дискова херния, наложили извършване на 01.07.2011г. на операция за поставяне на ригиден кейдж.

След анализ на приетите писмени доказателства, множество свидетелски показания и заключения на съдебни експертизи, Пловдивски апелативен съд е заключил, че ищцата е влязла в атракционната топка, надлежно обезопасена с колани във вътрешната й сфера в зоната на краката, гръдния кош и ръцете, след като е била инструктирана от служители на ответника да бъде със стегната мускулатура през времетраенето на спускането, а раменете и главата й да са облегнати възможно най – назад вътре в сферата, тъй като ще се върти през глава. Въз основа на заключението на техническата експертиза с вещо лице Д. С. е счел за най-вероятно и логично топката „Зорб“ да се е спукала при преминаването й през оградата на атракционния парк, която е дъсчена, и за по-малко вероятно това да е станало при падането й върху затревената поляна след пресичане на асфалтовия път, като независимо дали атракционната топка е била спряна от инструкторите на ответника преди оградата или не е била спряна с оглед противоречивите показания на свидетелите на ищцата и ответника досежно този факт, разликата в стойността на претоварването в крайната точка на падане на топката зад оградата би била незначителна в двата случая, т.е. позоваването на ответника на непреодолима сила – случаен порив на вятъра, издигнал топката след спирането й преди оградата, е неоснователно. Въззивният съд е възприел заключението на медицинската експертиза на вещото лице д-р С. С., прието във въззивното производство в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, според което шийните травми при ищцата са произтекли от свръхмерно движение на главата, като при „камшичен удар“, осъществимо вследствие изначалната невъзможност тя да бъде фиксирана с колан към топката поради опасност от животозастрашаваща увреда, и извършено в неустановен момент нарушение на дадените инструкции за опиране на главата плътно назад към стената на топката и стягане на мускулатурата през цялото време на движението на топката. В заключение решаващият съд е счел, че към настъпване на вредоносния резултат са причастни както вътрешните свойства на топката, така и поведението на пострадалата. Възражението на ответника за изключителна вина на последната е намерил за неоснователно, тъй като собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира тя, носят отговорност за вреди и когато не съществува техническа възможност за нейното обезопасяване. Възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД Пловдивски апелативен съд е приел за основателно, тъй като ищцата Г. в значителна степен с поведението си е допринесла за настъпване на травматичното процесно увреждане: 1. била е наясно, че се подлага на екстремно спускане, което само по себе си крие рискове от травми; 2. знаела е за наличните си заболявания на опорно-двигателния и вестибуларен апарат, диагностицирани съобразно приетите медицински документи по делото преди процесния деликт, чийто характер е свързан с опасността да провокира усещания, влияещи на физическата й кондиция, с оглед начина на функциониране на атракционното устройство чрез непрекъснати въртеливи движения на тялото, и 3. следвало е стриктно да изпълнява дадените й инструкции за положение и поведение по време на спускането чрез непрекъснато поддържане на мускулатурата в стегнато състояние, държейки главата си плътно до стената на топката. Въззивният съд е заключил, без да се обоснове въз основа на кои приети по делото доказателства извежда тези свои решаващи изводи, че неизпълнението на тези инструкции, независимо дали се дължи на съзнателно поведение или такова, повлияно от наличните заболявания, които инструктурите не биха могли да знаят, в по-голяма степен е допринесло за конкретния вредоносен резултат, като е оценил съпричиняването на ищцата на 60%, с който процент е намалил определените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

Обезщетението за процесните неимуществени вреди решаващият съд е определил в размер на 12 000 лв., при съобразяване на следните конкретни обстоятелства: възрастта и професията на ищцата; вида и тежестта на травматичното увреждане; продължителността на лечебно-възстановителния процес с извършената оперативна интервенция; увреденото психическо състояние на пострадалата, установено с психологична експертиза, както и неустановяването на причинно-следствена връзка между процесния деликт и част от твърдяните болки и страдания, дължащи се на дегенеративни костни изменения у ищцата, диагностицирани преди деликта и нормални за възрастта й. При намаляването на обезщетението за неимуществени вреди с приетия процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, искът с правно основание чл. 50 ЗЗД е уважен за сумата 4 800 лв., а за разликата до 50 000 лв. е отхвърлен като неоснователен. Обезщетението за установените имуществени вреди от процесния деликт на стойност 9 494 лв. е редуцирано съобразно приетия процент на съпричиняване до сумата 3 797.60 лв..

Въззивното решение в частта му, с която предявените искове с правно основание чл. 50 ЗЗД са уважени, е влязло в сила, при което със сила на пресъдено нещо между страните е установено осъществяването на процесния деликт по чл. 50 ЗЗД с всички елементи от фактическия му състав. Поради това възраженията на ответника – собственик и надзорник на процесната движима вещ за наличието на непреодолима сила и за изключителна вина на пострадалата, изключващи отговорността на ответника не може да бъде обсъждано като преклудирано от силата на пресъдено нещо. Спорен в настоящия процес е въпросът за размера на претендираните обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от деликта по чл. 50 ЗЗД, предпоставен от разглеждането на предявеното от ответника възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и съответното приложение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението с правно основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ответникът навежда като съпричиняващо поведението на ищцата, изразяващо се в неспазване на дадените преди използване на атракциона инструкции да мобилизира мускулите на тялото си и да държи главата си в правилно положение между поставените за целта опори в сферата, както и в наличието на заболяване, отразило се на вестибуларния апарат и довело до загуба на контрол над физиката. Както беше посочено по-горе при обсъждане на първия правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, приносът на пострадалия следва да бъде доказан чрез пълно и главно доказване от страната, направила възражението за съпричиняване, което доказване ответникът не е провел успешно. От факта на даване на инструкции от служителите на „Център регион Груп“ ЕООД за правилното положение на тялото по време на атракционното спускане с топката „Зорб“ и от факта на настъпване на процесния вредоносен резултат не може да бъде направен несъмнен извод, че ищцата не е изпълнила дадените й инструкции. Тези два факта са единствено установени по несъмнен начин. Изводът на вещото лице С. С. по допуснатата от въззивния съд съдебно-медицинска експертиза за характеристиките на травматичното увреждане у ищцата, което е получено по индиректен механизъм, подобен на „камшичест“ механизъм при свръхмерно и рязко изнасяне на главата напред, също не може да обуслови извод за съпричиняващо поведение на ищцата. Това е така от една страна, защото самата констатация на вещо лице е хипотетична, с оглед посочването от него, че е малко вероятно при плътно прилепнало към стената на кълбото тяло и стегната мускулатура на главата и шията да се получи конкретната травма. От друга страна съдебният експерт и в заключението си, и в разпита пред въззивния съд в о.с.з., е градил изводите си въз основа на обичайното атракционно спускане с топката „Зорб“, в които случаи не е имало травми или инциденти, но не е съобразил, че конкретното спускане на Г. е чрезвичайно, тъй като атракционната топка е напуснала обичайната си траектория на движение, прескочила е дъсчената ограда, ограничаваща атракционния терен, пукнала се е при допира си с тази ограда, след което е изминала разстояние през асфалтиран път и равнинен затревен терен, спирайки в скала. Следователно изводите му в приетото от Пловдиски апелативен съд заключение за механизма на травматичното увреждане са неотносими към процесното правоотношение. Вероятностно е и съждението на вещото лице С., че предхождащите процесния деликт заболявания на пострадалата – отосклероза, с претърпяна операция, и наличен вертибрален синдром, и съпътстващите възрастта й увреждания на гръбначния стълб, биха могли да повлияят на усещанията по време на спускането с известна дезориентация и трудно контролиране на главата и шията при въртенията на топката. Изрично съдебният експерт С. е посочил, че това е само хипотеза, без наличен обективен начин за доказване.

Въпреки, че ответникът не е доказал съпричиняващо поведение на ищцата при процесния деликт, дори твърдяното съпричиняващо деяние да беше установено по делото, то последното не би било относимо към причинно-следствения процес по конкретното непозволено увреждане. Единствената причина за процесния деликт според настоящия състав са свойствата на самата вещ – атракционната топка „Зорб“, която е надуваема, с две сфери, позволяващи спукването й в процеса на движението й, при изпълнение на атракционното спускане. Наличието на предходни заболявания на опорно-двигателния и вестибуларния апарат, доколкото въобще такива са установени в процеса, са ирелевантни към настъпилите поради спукването на топката „Зорб“ и по-продължителното й и по-ускорено въртене от обичайните спускания по атракционния терен, завършващ с дъсчена ограда, шийни увреждания на ищцата. Липсва изискуемото от чл. 51, ал. 2 ЗЗД каквото и да било поведение (активно или пасивно) на пострадалата към момента на извършването на процесния деликт, съпричиняващо вредоносния резултат. Каквито и да са наличните предходни заболявания на увредения, те сами по себе си като настъпили в предходен момент не могат да причинят или съпричинят вредоносния резултат от процесната вещ, а е възможно да имат отношение единствено към интензитета на неимуществените вреди, като направят по-силни или по-продължителни болките и страданията. По отношение на изискването за стягане на мускулатурата на тялото и за определена негова позиция при атракционното спускане с топка „Зорб“, доколкото е имало такива дадени инструкции, при обичайно спускане, е възможна аналогия с „информираното съгласие“ при лекарските манипулации, доколкото все пак при такива екстремни забавления забавляващият се поема и рискове. Обичайното атракционно забавление в случая обаче изключва въртенето на атракционната топка извън атракционния ограден терен, предизвикващо по-ускорено въртене в сравнение с движението й в рамките на терена, както изключва и спукването на надуваемата топка. Поради това, че по процесното правоотношение се е случило нещо необичайно – атракционната топка прескача оградата на аткракционния терен, спуква се, пада от по-голяма височина от обичайната при спускане (като при излитане на самолет и по-голямо е натоварването й при окончателното й падане според заключението на техническата експертиза на вещото лице Д. С.), търкаля се още няколко метра и спира до скала, е невъзможно изпълнението на дадените инструкции за стегната мускулатурата на тялото, както е невъзможно например при едно пътно-транспортно произшествие с причинен „камшичен удар“ шофьорът да си стяга мускулите на врата, за да не го получи и това негово „бездействие“ да се квалифицира като съпричиняващо по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Съобразно гореизложеното не са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди по процесния деликт, причинен от вещ. Изводът на въззивния съд в обратния смисъл е неправилен, несъобразен с материалния закон и с процесуалните правила за носената тежест на доказване от страна на ответника на факта на съпричиняване.

От приетите по делото доказателства се установява, че ищцата е претърпяла имуществени вреди в причинно – следствена връзка с процесния деликт в размер на 9 494 лв. (разходи за поставен имплант за шийна стабилизация в размер на 2 400 лв., разходи за лекарства, лечение и рехабилитация и пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за процесния период, през който ищцата е била в отпуск по болест и е получавала по-ниско обезщетение за временна неработоспособност, последните вреди в размер на 1 581. 04 лв.), които следва да й бъдат присъдени изцяло на основание чл. 50 ЗЗД.

Въззивният съд е определил обезщетение за процесните неимуществени вреди в размер на 12 000 лв., при съобразяване на следните конкретни обстоятелства: възрастта и професията на ищцата; вида и тежестта на травматичното увреждане; продължителността на лечебно-възстановителния процес с извършената оперативна интервенция; увреденото психическо състояние на пострадалата, установено с психологична експертиза, както и неустановяването на причинно-следствена връзка между процесния деликт и част от твърдяните болки и страдания, дължащи се на дегенеративни костни изменения у ищцата, диагностицирани преди деликта и нормални за възрастта й. Настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд не е посочил всички относими към размера на обезщетението за неимуществени вреди обективни обстоятелства, а повечето е оценил в недостатъчна степен, в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД.

От приетите в процеса медицински документи и заключенията на тройната съдебно-медицинска експертиза на вещите лица П., Д. и К. и на единичната медицинска експертиза на вещото лице С. се установява, че в причинно-следствена връзка с процесния деликт от вещ ищцата е получила травматично увреждане в областта на шията – разкъсване на диска между прешленните тела на С3 и С4 и разместване между С3 и С4 с оформена травматична дискова херния, наложило оперативна декомпремираща и стабилизираща интервенция с фиксиране на сегмента С3-С4 с ригиден кейдж, при 12-дневен болничен престой. В проведените в следващите години 3 независими ЕМГ изследвания липсват данни за увреда на С4 нервни коренчета, от ЯМР от 2016г. се установява много добра позиция на травмирания и оперативно стабилизиран сегмент С3-С4, без данни за компресия на нервни структури, поради което от увредения при непозволеното увреждане шиен дял на гръбначния стълб не могат да произтичат изпитваните от ищцата ограничени движения във врата, болка в лявото рамо, изтръпване на горните крайници, световъртежи и изпускане на предмети. Последните според съдебните експерти – медици са причинени от съществувалите преди атракционното спускане с топката „Зорб“ възрастови изменения в други сегменти на гръбначния стълб – С5-6-7, които също са понесли натоварване при процесния деликт, но при съществуващите изменения, „малко по-напреднали при ищцата“ за възрастта й (според заключението на вещото лице – неврохирург Б. К.). На основание чл. 202 ГПК, обсъждайки заключенията на медицинските експерти в съпоставката им с гласните доказателства (показанията на свидетелите С. Г., И. Г., Ц. К. и Д. П.), съдът приема, че в една по-малка част горепосочените субективни усещания, дължащи се на установени с ЯМР от 2012г. изменения на сегмент С5-6-7, също са причинени от процесното непозволено увреждане, а в по-голямата си част са резултат на дегенеративни възрастови изменения. Ищцата е носила 3 месеца след увреждането, денонощно, шийна яка, причиняваща значителни неудобства; през първите 2 месеца не е могла да се самообслужва заради силни болки по гръбнака, изтръпване и слабост на горните крайници; трудно е преглъщала първоначално и е могла да се храни само с течни храни; била е в отпуск по болест 6 месеца, заради усложненията във възстановителния й период, свързани с индивидуалните особености на психиката и физиката й; провеждала е и продължава да провежда рехабилитация в Павел баня, Наречен, П. и др.; преживяла е силен стрес по време на инцидента и страх след това, че няма да се възстанови напълно и да бъде пълноценна майка и съпруга; затворила се е и предпочита да не общува с други хора заради здравословното си състояние, спряла е пътуванията; трудно й е все още да шофира извън града, тъй като е болезнено да се обърне назад; притеснявала се е изключително много какво е щяло да се случи, ако вместо нея първо се е спуснал с топката „Зорб“ синът й, както първоначално е смятало семейството. Горепосочените обстоятелства са установени от показанията на свидетелите на ищцата С. Г., И. Г., Ц. К. и Д. П., които съответстват на приетите по делото писмени медицински документи. Според заключението на повторната психологическа експертиза на вещото лице Т., към момента на деликта пострадалата е преживяла силен психичен шок, след което е развила посттравматично стресово разстройство, което има хроничен характер, но е без задълбочаване, влошаване и патологични изменения и постепенно отзвучава. Съобразявайки горепосочените установени факти по делото, както и възрастта на ищцата към момента на увреждането (40г.), която е активна и предизвиква по-силни негативни преживявания при по-продължително принудително откъсване от типичните й социални и професионални функции, професията й – „инженер по електротехника и автоматика“, както и възстановяването на увреденото здраве към момента на приключване на съдебното дирене, настоящият съдебен състав намира за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата 20 000 лв.. За тази сума е основателен искът с правно основание чл. 50 ЗЗД, а за разликата до предявения размер от 50 000 лв., като неоснователен, правилно е отхвърлен от въззивния съд.

Съобразно изложеното обжалваното въззивно решение е неправилно в горепосочената част като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и вместо него постановено ново решение по съществото на спора, с което предявените искове с правни основания чл. 50 ЗЗД да бъдат уважени за разликата над сумата 4 800 лв. до сумата 20 000 лв. по иска за обезщетение за неимуществени вреди, и за разликата над сумата 3 797. 60 лв. до сумата 9 494 лв. по иска за обезщетение за имуществени вреди. В останалата обжалвана част, в която е отхвърлен като неоснователен иска по чл. 50 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди, въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 5 149. 72 лв. – съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции, пропорционално на уважената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 4 412. 94 лв. – съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции, пропорционално на отхвърлената част от исковете. Приложението на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК досежно отговорността на страните за съдебно-деловодни разноски, с оглед променения изход на настоящия спор от касационната инстанция, изчерпва предмета и на частната касационна жалба на ищцата, която е срещу определение на въззивния съд по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 213 от 18.12.2019г. по в. гр. дело № 440/2019г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 50 ЗЗД за разликата над сумата 4 800 лв. до сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от травма в областта на шията, довела до разкъсване на диска между прешленните тела на С3 и С4 и дискова херния, причинена от движима вещ, атракционна топка „Зорб“, използвана от ищцата на 26.06.2011г. за спускане по полегат терен край лифта на [населено място], поради нарушени качества на вещта при спукване на топката в процеса на използването й, ведно със законната лихва от 21.10.2015г. до окончателното изплащане, и за разликата над сумата 3 797.60 лв. до сумата 9 494 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от горепосочения деликт, изразяващи се в разходи за закупен имплант, за лечение и за рехабилитация и в пропуснати ползи като разлика между трудовото възнаграждение на ищцата за периода: 26.06.2011г. – 23.12.2011г. и полученото за същия период обезщетение за временна нетрудоспособност от НОИ, ведно със законната лихва от 21.10.2015г. до окончателното изплащане, както и в частта му досежно отговорността на страните за съдебно-деловодни разноски - изцяло, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Ц.Р.Г“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], да заплати на Н.А.ГУЩЕРОВА, ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 50 ЗЗД, сумата 15 200 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинено от атракционна топка „Зорб“, използвана на 26.06.2011г. за спускане по атракционен терен край лифта на [населено място]; сумата 5 696. 40 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от горепосочения деликт: разходи за закупен имплант, за лечение и рехабилитация и пропуснати ползи, изразяващи се в разлика между трудовото възнаграждение, което ищцата би получила за периода: 26.06.2011г. – 23.12.2011г. и полученото за същия период обезщетение за временна неработоспособност, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 21.10.2015г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 736.78 лв. – съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции, по компенсация.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 213 от 18.12.2019г. по в. гр. дело № 440/2019г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, в останалата обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.