Неравноправни ли са клаузи в договорите за банков ипотечен кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.

чл. 144, ал. 3 ЗЗП 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60095

гр. София,16.08.2021 г.

В.К.С на Р. Б, ТК, II отделение, в открито заседание на осми юни, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№663 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С.М.Г. срещу решение №8764 от 19.12.2019 г, по гр.д.№16069/2018 г. на СГС в частта му, с която е потвърдено решение №458085 от 25.07.2018 г. по гр.д.№90606/2017 г. на СРС в частта, с която са отхвърлени предявените от С.М.Г. срещу „Банка ДСК“ ЕАД искове по чл.146 от ЗЗП, вр.чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД и по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на чл.7 от сключен между страните договор за ипотечен кредит от 28.01.2008 г. и на чл.9.1, чл.9.4, чл.20.3, чл.21, т.1, т.2, т.3, т.5 и т.7, и чл.25, т.3 от Общите условия към договора за ипотечен кредит от 28.01.2008 г. и за осъждане на банката да заплати на ищеца сумата от 18 042 лв., представляваща разликата между първоначално договорените анюитетни вноски и действително заплатените от ищеца за периода от 29.12.2012 г. до 28.10.2017 г., ведно със законната лихва от 29.12.2017 г. до окончателното изплащане.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа се, че в процесния договор за кредит и в Общите условия към него, обстоятелствата, въз основа на които банката може да извърши изменение на цената на заемните средства, са посочени абстрактно, като не е включена методика за изменение на договорната лихва, а това зависи изцяло от кредитора и от неговия субективен интерес, още повече, че промяната на лихвата не настъпва автоматично, а е следствие от решение на орган на банката. Посочва се, че въззивният съд не изложил каквито и да е било фактически и правни изводи относно релевираните доводи за нищожност поради неравноправност на клаузите на чл.9.1, чл.9.4, чл.20.3, чл.21, т.1, т.2, т.3, т.5 и т.7 от Общите условия.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ ЕАД заявява становище за неоснователност на жалбата.

С определение №113 от 08.03.2021 г., решението в посочената част е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: Неравноправни ли са клаузи в договорите за банков ипотечен кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че оспорените клаузи от сключения на 28.01.2008 г. договор за ипотечен кредит и Общите условия към него попадат в изключението, предвидено в чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, тъй като съгласно §13, т.12, б.„б от ДР на ЗЗП, договорът за банков кредит е от категорията банкови сделки, имащи за предмет именно предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитната институция и като такъв той попада в приложното поле на ЗЗП, включително и на нормите на чл.143-146 от ЗЗП, а за промените са взети мотивирани решения на компетентните органи на Банката, за което са представени доказателства. Посочил е, че в заключението по извършената съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице е отчело настъпването на обстоятелствата за реализиране на предвидената в т.25.3 от ОУ възможност, банката едностранно да увеличи договорения лихвен процент, съставляващ цената на предоставяната финансова услуга, като увеличенията на лихвения процент са обусловени от обективни факти на финансовия пазар, които са извън контрола на Банка ДСК и следва да се приеме за осъществено изключението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, поради което клаузата, предвиждаща подобно изменение не може да бъде определена за нищожна, респективно не може да бъде определена и като неравноправна на основание чл.143, т.7, т.10 и т.12 от ЗЗП. Изложил е съображения, че при договарянето страните са уточнили уговорката относно размера на лихвата по кредита, както и начина, по който отпуснатият кредит ще бъде олихвяван - клаузата на чл.7 от договора е ясно формулирана като определя, че: кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит и надбавка; стойностите на компонентите, участващи при формирането на лихвата са БЛП в размер на 4.19% и стандартна надбавка в размер на 3.10 процентни пункта; при изпълнение на условия по кредитна програма ДСК УЮТ, Банката прилага отстъпка от размера на надбавката /0.5 процентни пункта/, а размерът на лихвеният процент към датата на сключване на договора за кредит е 6.79 %. Намерил е за неоснователни твърденията, че клаузата е неравноправна, защото се касае за едностранна промяна на цената на отпуснатия кредит, а в договора не са предвидени и настъпили обстоятелства за увеличение на лихвения процент - оспорените клаузи, в частност чл.25, т.3 от ОУ, която е свързана с чл.7 от договора за кредит, дават възможност на Банката да извършва промени в условията по отпускането му, като всички възможности за такава промяна са подробно описани в тях, регламентиран е редът, по който могат да бъдат извършвани, критериите и основанията, които налагат това и които са изцяло обективни и независещи от свободната преценка на банката. Счел е, че твърденията за неравноправност на клаузи от договора за кредит и общите условия към него са неоснователни, но те са относими и се обсъждат единствено по отношение на едностранно извършените от банката две увеличения на лихвата от 02.04.2008 г. и 21.10.2008 г., тъй като останалите изменения извършени за периодите: 19.04.2011 г. - 28.10.2011 г.; 10.02.2012 г. - 27.04.2012 г. и 23.06.2014 г. - 29.08.2014 г., са резултат от постигната между страните по договора индивидуална договореност, а именно изпълнение/отпадане на преференциална лихвена отстъпка в размер на 0.5% съгласно условията на кредитна програма „ДСК Уют“, като предвид уговореното в договора, намаленията и съответно увеличенията с 0.5%, извършени съответно поради изпълнение или неизпълнение на условията по кредитната програма, не се отразяват на БЛП, а на стандартната надбавка. В мотивите към решението не са изложени фактически и правни изводи относно релевираните доводи за нищожност на клаузите на чл.9.1, чл.9.4, чл.20.3, чл.21, т.1, т.2, т.3, т.5 и т.7 от Общите условия.

По въпросът, по който е допуснато касационно обжалване е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д.№4452/2014 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, решение №424 от 02.12.2015 г. по гр.д.№1899/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение №51 от 04.04.2016 г. по т.д.№504/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №95 от 13.09.2016 г. по т.д.№240/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №205 от 07.11.2016 г. по т.д.№154/2016 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №165/02.12.2016 г. по т.д.№1777/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №201/02.03.2017 г. по т.д.№2780/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №299 от 15.02.2019 г. по т.д.№2023/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и мн.други. В обобщение, в посочените решения се приема, че една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Основният критерий за приложимост на изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор, тъй като само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143, ал.1 от ЗЗП, доколкото увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 от ЗЗП. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.Уорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е неприложимо. Посочената разпоредбата изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т.7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца, но когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по-слабата - потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението следователно е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144, ал.4 от ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147, ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.

Настоящият състав споделя напълно посочената практика и тъй като при постановяване на решението си въззивният съд, при преценка на нищожността на клаузите на чл.7 от договора и чл.25.3 от Общите условия, се е отклонил от дадените разрешения, а от друга страна е допуснал и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като не е изложил каквито и да е било мотиви по отношение на исковете за установяване на нищожността на клаузите на чл.9.1, чл.9.4, чл.20.3, чл.21, т.1, т.2, т.3, т.5 и т.7 от Общите условия, спорът, с оглед липсата на необходимост от повтарянето или извършване на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде решен по същество.

С чл.7, изр.1 от процесния договор за ипотечен кредит от 28.01.2008 г. кредитополучателят С.М.Г. е поел задължение да заплаща за предоставения от кредитора „Банка ДСК“ ЕАД кредит лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“ - приложение № 2 към договора. В чл.7, изр.2 е посочено, че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 4,19%, стандартната надбавка е в размер на 3,10 процентни пункта, намалена с отстъпка от 0,5 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 6,79 %. В чл.9.1, изр.1 от Общите условия към договора за кредит е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в договора, като в изр.2 е посочено, че кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин. Съгласно чл.9.4 от Общите условия, при промяна на базовия лихвен процент кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план, а с чл.25.3, страните са постигнали съгласие, че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин. В тази клауза е предвидено още, че промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните условия: 1. при изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIА, EURIBOR, LIBOR; 2. при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; 3. при изменение от поне 0,5 % за месец на индекса на потребителски цени за България; 4. въвеждане на рестрикции от страна на Централната Б.върху банковата система и/или върху Банка ДСК; 5. промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; 6. при изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на Централната банка; 7. съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите. неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално. С разпоредбата на чл.20.3 от Общите условия страните са предвидили, че в случай, че кредитополучателят ползва повече от един кредит, отпуснати от кредитора, при прилагане на лихва за просрочие по един кредит, кредиторът има право да прилага такава лихва и по другите кредити, независимо от тяхната редовност, в размера, предвиден за съответния кредит, а в чл.21.1, т.1, т.2, т.3, т.5 и т.7 са посочили случаите, при които кредиторът има право да превърне кредитът в предсрочно изискуем: при неплащане в срок на уговорени погашения, при предприемане от друг кредитор на действия за принудително изпълнение, вкл. когато ипотекираният имот бъде обявен за продан, при предоставяне на невярна информация от кредитополучателя, при неизпълнение на задължението за имуществено застраховане на обезпечението и при друго неизпълнение на договора и в предвидените от закона случаи.

Страните по процесния договор са потребител и доставчик на финансови услуги по смисъла на §13, т.1 и т.2 от ДР на ЗЗП, като в хода на производството ответникът „Банка ДСК“ ЕАД /чиято е доказателствената тежест с оглед чл.146, ал.4 от ЗЗП/ не е представил доказателства, че включването на оспорената клауза в договора, е в резултат на изричното й обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на нейното съдържание, а от друга страна е несъмнено, че като предварителни и едностранно формулирани от кредитора, клаузите на Общите условия за сключване на съответния вид кредитен договор, относими за неопределен период от време и неопределен кръг правни субекти, също не са индивидуално уговорени. Клаузите на чл.7 от договора за кредит, в частта, предвиждаща, че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора, на чл.9.1 от Общите условия, в частта /изр.2/, предвиждаща, че кредиторът има право да променя базовия лихвен процент /договорът за банков кредит е възмездна сделка, заплащането на лихва, чийто размер се определя на базата на два компонента, е престация, представляваща съществен и характерен елемент на този договор и която представлява дължимото на търговеца възнаграждение за предоставените от него услуги, поради което уговорките за заплащането й в чл.7 от договора и в чл.9.1, изр.1 от Общите условия, не водят изобщо до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя/, на чл.9.4 и на чл.25.3 от Общите условия, са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. С тези клаузи, промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му, с която да може да се аргументира основателна причина по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, поради което по отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими. Единствено в клаузата на т.25.3 от Общите условия е налице изброяване на обективни фактори като условия, при които банката може да извърши промяната, но не са предвидени каквито и да е било алгоритъм или правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за промяната. По изложените съображения следва да се приеме, че клаузите на чл.7 от договора за ипотечен кредит и на т.9.1. от Общите условия в посочените части, както и на чл.9.4 и чл.25.3 от Общите условия са нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Предвид изложеното искът по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 18 042 лв., недължимо платени суми за периода 29.12.2012 г. – 28.10.2017 г., представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за договорна лихва от договора за кредит и сбора на заплатената от ищеца сума поради едностранното увеличаване на приложимия базов лихвен процент от банката, се явява основателен - с оглед заключението на вещото лице по приетата от първоинстанционния съд ССЕ, заплатени при начална липса на основание са договорни лихви в общ размер на 18 122.89 лв., като се вземе предвид и обстоятелството, че при изчислението е съобразено обстоятелството, че кредитополучателят не е спазвал условията по програма „ДСК Уют“, поради което ГЛП е увеличен с 0.5%.

Нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП /предвидената в посочената разпоредба, вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП нищожност, се основава на противоречието с добрите нрави/ се явява и разпоредбата на чл.20.3 от Общите условия. С тази разпоредба е установено начисляване на неустойка за забава, без да са уредени каквито и да е било правила за изчисляването й с оглед размера на неизпълненото задължение от потребителя - във всеки случай на неизпълнено задължение /дори и в размер на 0.01 лв. по договора за кредит, по който е налице забава/, потребителят дължи заплащане освен на лихва за просрочие за неизпълненото задължение, така и на лихва за просрочие върху вноските по друг/и договор/и за кредит, които вноски обаче се погасяват точно и в срок и чийто размер може да надвишава многократно размера на неизпълненото задължение. Т.е. определената изцяло от банката методика на изчисляване на неустойка в размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, води до извод, че неустойката излиза извън присъщите с оглед разясненията, дадени в т.3 на ТР №1 от 15.06.2010 г., по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което като нарушаваща добрите нрави, създава и значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, като потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка.

Неоснователен е искът за установяване на нищожност на чл.21.1, т.1, т.2, т.3, т.5 и т.7. С посочените разпоредби по същество е предоставена възможност на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита, ако кредитополучателя не плати в срок на една или повече вноски по кредита или предоставя неверни сведения, или ако обезпечението стане недостатъчно и не бъде допълнено в срок, или не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние, каквато възможност действащото законодателство /чл.60, ал.2 от ЗКИ и чл.432 от ТЗ/ изрично предвижда и не попада в нито една от хипотезите на чл.143 от ЗЗП.

С оглед изложеното решението на въззивния съд следва да бъде отменено в частта му, с която е потвърдено решение №458085 от 25.07.2018 г. по гр.д.№90606/2017 г. на СРС в частта, отхвърляща предявените от С.М.Г. срещу „Банка ДСК“ ЕАД искове по чл.146 от ЗЗП, вр.чл.26, ал.1 от ЗЗД и по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на чл.7 от сключен между страните договор за ипотечен кредит от 28.01.2008 г., в частта, предвиждаща, че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора, на чл.9.1, изр.2, на чл.9.4, на чл.20.3 и на чл.25, т.3 от Общите условия към договора за ипотечен кредит от 28.01.2008 г. и за осъждане на банката да заплати на ищеца сумата от 18 042 лв., както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за разноските и е разпределена отговорността за разноските пред въззивния съд, а посочените искове следва да бъдат уважени.

В останалата обжалвана част /по исковете за установяване на нищожността на чл.7 в останалата му част, на чл.9.1, изр.1 и на чл.21.1, т.1, т.2, т.3, т.5 и т.7/, решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и представените доказателства, ответникът по касация дължи на касатора направени разноски пред първата инстанция в размер на 1432.65 лв., пред втората – в размер на 440.84 лв. и пред ВКС – в размер на 2007.76 лв.

Касаторът дължи на ответника по касация заплащане на разноски в размер на 151.13 лв. за първата инстанция /вкл. юрисконсултско възнаграждение/, 19 лв. – юрисконсултско възнаграждение за втората и 30 лв. – юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 и ал.2 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №8764 от 19.12.2019 г, по гр.д.№16069/2018 г. на СГС в частта му, с която е потвърдено решение №458085 от 25.07.2018 г. по гр.д.№90606/2017 г. на СРС в частта, отхвърляща предявените от С.М.Г. срещу „Банка ДСК“ ЕАД искове по чл.146 от ЗЗП, вр.чл.26, ал.1 от ЗЗД и по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на чл.7 от сключен между страните договор за ипотечен кредит от 28.01.2008 г., в частта, предвиждаща, че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора, на чл.9.1, изр.2, на чл.9.4, на чл.20.3 и на чл.25, т.3 от Общите условия към договора за ипотечен кредит от 28.01.2008 г. и за осъждане на банката да заплати на ищеца сумата от 18 042 лв., както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за разноските и е разпределена отговорността за разноските пред въззивния съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.146, ал.1 вр. чл.143, ал.1 от ЗЗП, вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД, че клаузата на чл.7 от договор за ипотечен кредит от 28.01.2008 г., сключен между С.М.Г. срещу „Банка ДСК“ ЕАД, в частта й, предвиждаща, че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора и клаузите на чл.9.1, изр.2, на чл.9.4, на чл.20.3 и на чл.25, т.3 от Общите условия към договора за ипотечен кредит от 28.01.2008 г. са нищожни.

ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да заплати на С.М.Г. ЕГН [ЕГН] на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, сумата от 18 042 лв., недължимо платени суми за периода 29.12.2012 г. – 28.10.2017 г. по договор за ипотечен кредит от 28.01.2008 г., представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за договорна лихва от договора за кредит и сбора на заплатената от ищеца сума, поради едностранното увеличаване на приложимия базов лихвен процент от банката.

ОСТАВЯ В СИЛА решение №8764 от 19.12.2019 г, по гр.д.№16069/2018 г. на СГС в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да заплати на С.М.Г. ЕГН [ЕГН] сумата от 1432.65 лв., разноски пред първата инстанция, сумата от 440.84 лв., разноски пред въззивния съд и сумата от 2007.76 лв., разноски пред ВКС.

ОСЪЖДА С.М.Г. ЕГН [ЕГН] да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] сумата от 151.13 лв., разноски за първата инстанция, сумата от 19 лв., юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд и сумата от 30 лв., юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.