Р Е Ш Е Н И Е

№ 295

гр. София, 15.09.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ГАЛИНА ЗАХАРОВА

при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 827/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор при АСпП и жалби на защитниците на подсъдимия И.Б.Ч. адв. В. и адв. К. срещу решение № 19 от 10.04.2014 г., постановено по ВНОХД № 29/2014 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, 3 състав.

С касационния протест прокурорът при АСпП възразява срещу атакуваното решение в частта, с която подсъдимият И. Ч. е бил частично оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК, като отправя към ВКС искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане в посочената част. Прокурорът изразява несъгласие със становището на съда, че нормата на чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК била по-обща в сравнение с разпоредбата на чл. 195, ал. 1, т. 9 от НК, поради което при конкуренция между тях последната се явявала единствено приложима. Двете цитирани разпоредби не били насочени само към личностните характеристики на субекта на престъплението (като длъжностно лице и, съответно, като лице от състава на МВР). Чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК предвиждал и допълнителна специфика на изпълнителното деяние – при кражбата деецът да се е възползвал от служебното си положение. Установената по делото фактическа обстановка разкривала именно такива характеристики на деянието – длъжностното качество на подсъдимия Ч. – експерт, член на личния състав на дежурна група към 07 РУП, гр. София, било съзнавано и целенасочено използвано от него при извършване на деянието, като създало благоприятни предпоставки за извършването му. С оглед на това престъплението следвало да бъде квалифицирано и по чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК.

В касационната жалба на адв. В. е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия изцяло по повдигнатото му обвинение. Твърди се, че решението било незаконосъобразно, тъй като подсъдимият Ч. бил осъден, без да са налице обективни и несъмнени доказателства за вината му. По делото бил установен по безспорен начин единствено фактът, че на 18.06.2011 г. от дома на св. И. С. била извършена кражба на пари и ценности. Изводите на АСпНС по отношение на доказателствения анализ на първата инстанция били декларативни и не отговаряли на действителното фактическо състояние при установяването на всички обстоятелства относно извършването на деянието. В саморъчните обяснения на пострадалия относно липсващите вещи били посочени като откраднати 20 гр. златни накити, две синджирчета и обеци. Впоследствие пострадалият променил версията си и започнал да твърди, че синджирчетата и обеците били налице към началото на огледа и изчезнали след това, като не могъл да обясни допуснатото противоречие. Той не разпознал вещите, които били снимани от неговия приятел св. Г. и му били показани. Същият свидетел в качеството на разследващ орган провел разпит на пострадалия, вписан в протокола за разпит, но се оказало, че показанията по отношение на вещите били снети от неговата съпруга. Според защитника, не били изяснени механизмът, мястото и времето на извършване на деянието. Обясненията на подсъдимия, че намерил накитите отвън пред блока и ги прибрал, кореспондирали с изявленията на пострадалия непосредствено след огледа, показанията на св. Г. и св. В.. От друга страна, показанията на пострадалия били в пълно противоречие с доказателствения материал. Местонахождението на вещите на бюрото на подсъдимия в кабинета му доказвали, че той не бил извършил нищо противозаконно. Много от вещите не отговаряли на описанието, дадено от подсъдимия. Имало съществени разминавания по отношение отделните предмети, предмет на кражбата. Перфектните характеристични данни на подсъдимия изключвали възможността той да е извършил инкриминираното му престъпление.

В касационната жалба на адв. К. се релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон е мотивирано със съображения за осъждането на подсъдимия без доказателства, че е извършил инкриминираното му престъпление. Твърди се, че в мотивите на въззивното решение АСпНС изложил предположения за случилото се на инкриминираната дата, по отношение на които нямало доказателства нито в показанията на пострадалия, нито в обясненията на подсъдимия деяние, като не било ясно въз основа на какви доказателствени материали били приети фактическите констатации на съда. Както и в жалбата на другия защитник, адв. К. е изтъкнал противоречията в показанията на пострадалия С., който първоначално заявил, че вещите липсват, а 20 часа след това се сетил, че вещите не липсвали преди огледа, че не знаел какви били вещите и не можел да ги опише. Като съществени процесуални пропуски са посочени нарушението на принципа за тълкуване на съмненията в полза на подсъдимия, липсата на мотиви защо са отхвърлени обясненията на подсъдимия, неяснотата на мотивите по отношение на субективното отношение на подсъдимия към инкриминираните вещи. Във връзка с изтъкнатото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК към ВКС е отправено алтернативно искане, в случай, че счете обвинението за доказано, да намали размера на наложеното на подсъдимия наказание.

В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП поддържа протеста на прокурора от АСпП, а по отношение на жалбите на защитниците на подсъдимия дава заключение, че са неоснователни.

Жалбоподателят И. Ч. и защитниците му адв. В. и адв. К. поддържат касационните си жалби по изложените в тях съображения, а протеста считат за неоснователен.

Частният обвинител И. С., редовно призован, не се явява и не взема становище по касационния протест на прокурора и касационните жалби на защитниците. Неговият повереник адв. Д. моли атакуваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 1 от 22.01.2014 г., постановена по НОХД № 1411/2013 г., СпНС, 4 състав е признал подсъдимия И.Б.Ч. за виновен в това, че на 18.06.2011 г. в гр.С. отнел чужди движими вещи на обща стойност 1 628.50 лева от владението на св. С. (собственост на съпругата му св. С.), без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като кражбата е извършена от подсъдимия като длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение – по време на оглед на местопроизшествие като експерт в екипа на дежурна група на 07 РУП на МВР – София, и като лице по чл. 142, ал. 2, т. 6, пр. 4 от НК от състава на МВР – назначен на длъжност младши експерт в група „Експерти” при 07 РУП – СДВР на МВР, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 6 и т. 9, вр. чл. 194, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години.

По жалби на защитниците на подсъдимия Ч. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 29/2014 г. по описа на АСпНС, като с решение № 19 от 10.04.2014 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 3 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на първата инстанция, като е оправдал частично подсъдимия Б. Ч. по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК, а в останалата част е потвърдил съдебния акт на СпНС.

Решението на АСпНС е било съобщено на АСпП по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 11.04.2014 г., а на защитниците адв. В. и адв. К. – на 14.04.2014 г. Протестът на АСпП е подаден на 23.04.2014 г., жалбата на адв. В. – на 28.04.2014 г., а на адв. К. – на 23.04.2014 г. С оглед на това ВКС намира, че протестът и жалбите са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1, респ. чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК.

Разгледани по същество, касационните жалби на защитниците на подсъдимия И. Ч. и протестът на АСпП са неоснователни.

Относно касационните жалби на защитниците на подсъдимия Ч.:

Макар в жалбата на адв. В. формално да е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, а в жалбата на адв. К. да са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, при внимателния прочит на съдържанието им се установява, че залегналите в тях оплаквания се свеждат до необоснованост на приетите от съдебните инстанции фактически положения и недоказаност на повдигнатото срещу подсъдимия Ч. обвинение. Основните възражения на защитниците са насочени към разколебаване на констатациите на двете съдебни инстанции досежно установените факти, обуславящи обективната и субективна съставомерност на деянието на подсъдимия Ч.. На практика се поддържа, че кредитираните от съдилищата по същество доказателствени материали не представляват достатъчна, достоверна и категорична основа за извод, че касаторът е извършил инкриминираното му деяние. Доводите за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание са мотивирани от защитниците като следствия от неправилното, според тях, осъждане на подсъдимия без доказателства. В тази насока в касационните жалби са залегнали пространни доводи в подкрепа на достоверността на неговите обяснения и, респективно, за недостоверността на показанията на св. И. С..

Във връзка с изложеното следва да се посочи, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не е изведена като самостоятелно касационно основание. ВКС не разполага с правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, включително досежно факта на извършване на деянието и участието на подсъдимия в него, които са важни компоненти на предмета на доказване по чл. 102 от НПК. От изложеното следва, че настоящият съдебен състав не може да промени, нито да пререши дадения от двете съдебни инстанции отговор на фактическите въпроси дали подсъдимият е отнел от дома на св. С. инкриминираните златни накити, техния вид, количество и стойност, както и относно представното му съдържание при извършване на деянието. Този извод предопределя неоснователността на отправеното с жалбите искане за оправдаване на подсъдимия, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. Касационният съд не разполага с процесуални възможности и за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма как автономно да прецени достоверността, респ. недостоверността, на обясненията на подсъдимия Ч. и показанията на св. С..

В светлината на изтъкнатите принципни постановки настоящият състав на ВКС обсъди възраженията на защитниците на жалбоподателя Ч. единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. При прегледа на решението по ВНОХД № 29/2014 г. по описа на АСпНС ВКС констатира, че не е постановено при допуснати процесуални нарушения. Атакуваният съдебен акт в пълна степен отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като в съдържанието му (стр. 7 – стр. 9 от решението на АСпНС) са изчерпателно изложени доводите, въз основа на които съдът е отхвърлил залегналите във въззивните жалби възражения на защитниците на подсъдимия за необоснованост на първоинстанционната присъда, идентични с наведените и пред настоящата инстанция. Във въззивното решение е изрично възпроизведена приетата от апелативния съд фактология (стр. 3 – стр. 6 от решението), кореспондираща с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации. В съдържанието на атакувания съдебен акт надлежно фигурира и юридическата му част със съответните правни изводи (стр. 9 – стр. 11 от решението). Обективното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Изготвеният акт гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда, и им осигурява възможност пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение в касационното производството.

Неоснователни са възраженията на защитниците на касатора срещу извършения от въззивния съдебен състав доказателствен анализ. Възприетите от въззивния съд фактически положения относно факта на извършване на деянието от страна на подсъдимия са установени в съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като при оценката им не са допуснати логически грешки, изопачаване на действителното съдържание на доказателствените източници или едностранчивата им интерпретация. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, съставът на АСпНС е проверил изцяло първоинстанционната присъда, като е провел и допълнително съдебно следствие – предявил е на страните на основание чл. 284 от НПК веществените доказателства и е провел допълнителни разпити на св. С. и на подсъдимия Ч.. Въззивният съд стриктно съобразно процесуалните си задължения е осъществил самостоятелен собствен анализ на всички доказателствени материали и подробно е обосновал съображенията си, въз основа на които е отхвърлил като недостоверни обясненията на подсъдимия и, съответно, е кредитирал показанията на св. С.. Мотивите на съдебния акт в никакъв случай не могат да бъдат окачествени като декларативни, както неоснователно се твърди в касационната жалба на адв. В.. Съдържанието на съдебния акт включва надлежна интерпретация на конкретни обстоятелства, които убедително аргументират изведените изводи.

Не може да бъде споделено възражението, че съдилищата по фактите, в частност въззивният съд, чийто акт е предмет на касационната проверка, са игнорирали противоречията в показанията на св. С. относно момента, когато установил отсъствието на златните бижута, несигурността му относно тяхното количество и вид, затруднението му да ги опише и разпознае. Сочените от защитниците съображения за колебливостта на показанията на свидетеля С. във връзка с описанието и конкретизацията на отнетите вещи поначало нямат особено значение за правилното решаване на делото. Това е така, защото самите вещи, предмет на престъплението, са били налице – намирали са се в кабинета на подсъдимия, били са доброволно предадени от него и приобщени към доказателствения материал като веществени доказателства. Въпреки това, доводите на защитниците за променливост и нестабилност на показанията на този свидетел не са били оставени без внимание от състава на АСпНС. Противоречието между съдържанието на първоначалното заявление на свидетеля за извършената от дома му кражба (че липсват 4 700 лева и златни накити около 20 гр.) и саморъчно написания от свидетеля протокол за разпит на свидетел (че липсват сумата от 4 700 лева, златни накити около 20 гр., две детски синджирчета и комплект обици) е било подробно изследвано в мотивите на първоинстанционния съдебен акт (л. 97 от НОХД № 1411/2013 г.), като АСпНС мотивирано се е съгласил с доводите на първата инстанция (стр. 8 от решението по ВНОХД № 29/2014 г.), че преди извършения експертен оглед на обраното жилище на св. С. синджирчетата са били на местата си, а след огледа е изчезнало мъжкото синджирче с кръстче на сина на св. С.. Отчетено е било, че грамажът на липсващите златни накити е бил посочен от свидетеля ориентировъчно и приблизително, а несигурността му при описанието на бижутата логично е била обяснена с обстоятелството, че украшенията не са били негови, а на съпругата му. Обективността налага да се изтъкне пропуснатият от защитниците факт, че в съдебно заседание на 10.12.2013 г. (л. 41, л. 46 – л. 47 от НОХД № 1411/2013 г.) по делото е била разпитана св. С., собственик на отнетите бижута, която детайлно ги е описала и изяснила произхода им, а при предявяването им безпогрешно ги е разпознала.

Въззивният съд е анализирал и обясненията на подсъдимия И. Ч., като на стр. 7 и стр. 8 от решението си е изложил ясни и убедителни аргументи защо приема лансираната от него версия за неистинна защитна теза. Двояката същност на обясненията на подсъдимия като средство за защита и важен източник на доказателства дефинитивно изисква от съдебните инстанции да преценяват внимателно и задълбочено това доказателствено средство в контекста на показанията на останалите свидетели, на другите обективни доказателства по делото, на собствената им логичност и вътрешна убедителност. Само такава преценка на съществуващите между доказателствените материали противоречия се явява дължимият от закон мотив, с който съдът може да обосновава защо кредитира едни, а отхвърля други доказателствени материали. Съставът на АСпНС стриктно е съобразил изтъкнатите по-горе критерии, поради което настоящата инстанция няма основания да се усъмни във верността на направените фактически констатации, включително и досежно факта на извършване на деянието и авторството му. Поддържаната от касатора позиция, че не е извършител на кражбата на бижутата, а ги е намерил в полиетиленово пликче извън жилището на свидетелите С., пред блока, като ги взел с намерение до изготви докладна записка и да ги предаде в РУП, мотивирано е била приета от съдилищата като неуспешно лансирана защитна версия, тъй като при извършената комплексна проверка на доказателствените материали се е установило, че е опровергана от други обективни доказателства, установени чрез останалите доказателствени източници. Въззивното решение съдържа подробен разбор и съпоставка на всички без изключение доказателствени материали, които са опровергали защитната теза на подсъдимия – показанията на свидетелите С., Ш., Г., В., П., П., писмените доказателствени материали, веществените доказателства.

Напълно законосъобразно в процесуален план съдебните инстанции са извели обстоятелствата, обуславящи заключението на съда, че подсъдимият Ч. е отнел златните предмети от дома на свидетелите С., докато е извършвал действията по изземване на отпечатъци от спалнята и детската стая на жилището. Той е бил сам в помещенията в течение на достатъчно продължителен период от време, като е разполагал с възможността незабелязано да отнеме бижутата. Не е уведомил никого от колегите си за „намирането” на бижутата, нито е съставил докладна записка за това. Впоследствие част от предметите – часовника „С.” и двете перли (черна и бяла) – са били оставени на бюрото му в неговия кабинет. Останалите накити са били поставени в руло тоалетна хартия в близост до находящо се в кабинета му походно легло, откъдето той ги е извадил и предал. Пред колежката си св. П. подсъдимият първоначално е отрекъл да е вземал процесните вещи, но впоследствие й обяснил, че ги отнел, защото се нуждаел от парични средства. Тези обстоятелства с основание са били преценени от съдилищата по фактите като опровергаващи защитната теза на касатора за случайно намиране на накитите пред блока на св. С.. При описания развой на събитията категорично се налага единствено възможният извод, че златните вещи са се озовали във фактическата власт на подсъдимия Ч., защото той ги е отнел от дома на свидетелите С. с намерение противозаконно да ги присвои. Актът на въззивния съд съдържа необходимите съображения (стр. 9 от решението) и във връзка с представното съдържание на дееца, което е установено въз основа на извършените от него обективни действия – прекъсването на фактическата власт на свидетелите С. върху вещите чрез изнасянето им от жилището, преместването им в кабинета на подсъдимия, укриването на по-голямата част от тях (с изключение на перлите) в руло тоалетна хартия. Тези заключения в съответствие с повелята на чл. 303, ал. 2 от НПК са основани на доказани по несъмнен начин факти, а не на предположения, както неоснователно твърдят защитниците на касатора. В приетата фактология на деянието не се констатират съмнения, които съдилищата да е следвало да тълкуват „в полза на подсъдимия”, както счита адв. К.. Такава теза е принципно незаконосъобразна, защото при липса на достатъчно доказателства в подкрепа на обвинението, съгласно чл. 304 от НПК съдът оправдава подсъдимия, защото не е установено по несъмнен начин, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено виновно, а не защото съмненията се тълкуват в негова полза. Не могат да се черпят аргументи в подкрепа на тезата за невинността на подсъдимия и от отличните му характеристични данни, които според адв. В. изключвали възможността той да е извършил инкриминираното му престъпление. Личността на дееца се включва в предмета на доказване, но не представлява доказателство за извършването на деянието, авторството и виновността на подсъдимия, като се отчита при индивидуализацията на отговорността му, ако бъде признат за виновен по указания от чл. 303, ал. 2 от НПК начин.

В заключение може да се обобщи, че с оглед направените от ВКС констатации относно изрядната процесуална дейност и на двете решаващи съдебни инстанции, релевираните в касационните жалби претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието се явяват неоснователни.

В пределите на установените и доказани фактически положения въззивният съд е приложил точно материалния закон в частта за осъждането на жалбоподателя И. Ч., тъй като са налице всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 9, вр. чл. 194, ал. 1 от НК. Извън вече обсъдените доводи за липса на доказателства за виновността на дееца, защитниците му не поддържат други оплаквания за нарушение или неправилно приложение на материалния закон.

Доколкото с касационните жалби е оспорено изцяло ангажирането на отговорността на подсъдимия, ВКС извърши проверка и на тежестта на тази отговорност в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, макар в жалбите да не са изложени конкретни доводи в тази насока, които касационната инстанция да обсъди. При индивидуализацията на наложеното на подсъдимия наказание (три години лишаване от свобода) съдебните инстанции са съобразили всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 от НК, като са го отмерили при превес на смекчаващите обстоятелства и са отложили изпълнението му на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години. Така определено по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанието на подсъдимия изпълнява целите по чл. 36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.

Относно касационния протест на прокурора при АСпП:

ВКС не установи твърдяното от представителя на обвинителната власт нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, допуснато с частичното оправдаване на подсъдимия Ч. за квалифициращото обстоятелство по чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК. На л. 10 – л. 11 от въззивното решение съставът на АСпНС е изложил правните си съображения относно невъзможността в конкретния случай извършеното от подсъдимия деяние да бъде квалифицирано едновременно и по т. 6, и по т. 9 на чл. 195, ал. 1 от НК, която теза няма причина да не бъде споделена. Съдът е съзрял конкуренция между двете квалифициращи обстоятелства с оглед служебните качества на субекта на престъплението – длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение, и лице от състава на МВР по чл. 142, ал. 2, т. 6 от НК – като е приел, че разпоредбата на чл. 195, ал. 1, т. 9 от НК конкретизира специфичните качества на субекта на престъплението в по-специален и по-тесен аспект, отколкото по-общото понятие „длъжностно лице” по смисъла на чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК. В протеста принципно правилно е възпроизведено разбирането на ТР № 54/89 г. на ОСНК, т. 6, че кражбата се квалифицира по-тежко наказуема по чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК, когато длъжностното лице е използвало служебните си функции, които го улесняват при отнемането на вещите, защото му осигуряват безпрепятствен достъп до тях и създават благоприятни предпоставки за извършване на деянието. За да се обсъжда обаче въпросът дали деецът се е възползвал от служебното си положение, първоначално следва да се изясни качеството му на длъжностно лице. В случая въззивният съд с основание е акцентирал върху обстоятелството, останало извън вниманието на прокурора, че подсъдимият Ч. е получил достъп до процесните вещи именно в качеството му на лице от състава на МВР – младши експерт в състава на дежурна оперативна група към 07 РУП – СДВР. При тези данни настоящият съдебен състав намира, че служебното качество на дееца не следва да се отчита двукратно при квалификацията на деянието му. Отделен е въпросът, че в нито един момент от развитието на настоящия наказателен процес представителите на прокуратурата не са изяснили и конкретизирали твърденията си във връзка с длъжностното качество на подсъдимия. (В обвинителния акт декларативно е посочено единствено, че като назначен на длъжност младши експерт в 07 РУП – СДВР, той е бил длъжностно лице, без да е уточнена съответната хипотеза на чл. 93, ал. 1 от НК). Не е бил дискутиран въпросът дали деецът не е служебно лице, което се възползва от това си положение, който случай не може да се квалифицира по чл. 195, ал. 1, т. 6 от НК (ППВС № 6/71 г., изм. с ППВС № 7/87 г.).

Тези доводи мотивираха настоящия съдебен състав да приеме за неоснователен протеста на прокурора при АСпП.

Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 19 от 10.04.2014 г., постановено по ВНОХД № 29/2014 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, 3 състав.

Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.