Р Е Ш Е Н И Е

№ 56

София,10.09.2014 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 08.04.2014 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА

БОЯН БАЛЕВСКИ

при участието на секретаря Л.З

и в присъствието на прокурора

като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

т.дело № 3057/2013 година

за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 5 от 07.01.2013 год., по в.т.д.№ 1035/2012 год., в частта, с която е отменено решение № 60 от 29.02.2012 год., по т.д.№ 269/2011 год. на Кърджалийския окръжен съд относно определената начална дата на неплатежоспособността на длъжника [фирма] – 01.06.2011 год. и за такава е приетата датата 31.01.2007 година, както и в частта, с която е потвърдено горепосоченото решение на първостепенния съд за оставяне без уважение искането на настоящия касатор за откриване производството по несъстоятелност на основание чл. 630, ал.2 ТЗ.

С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт, в частта за определената от въззивния съд начална дата на неплатежоспособност на длъжника в производството по несъстоятелност. Соченият порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е обоснован с липсата на правен интерес от предприетото въззивно обжалване на първоинстанционния съдебен акт, в тази му част, за въззивниците: И. Т., М.Р.А., Б.И.К., В.Х.Ф. М. и „У.И.Л.”, със седалище [населено място], Република К.. Изложените аргументи са, че присъдените кредитори- въззивници, нито с молбите си за присъединяване, нито впоследствие до приключване на устните състезания в първата инстанция, са твърдяли конкретна първоначална датата на състоянието на неплатежоспособност в производството по несъстоятелност спрямо длъжника, образувано по молбата на кредитора [фирма], [населено място] по чл. 625 ТЗ, която е изцяло уважена с решението на първоинстанционния съд по чл.630, ал.1 ТЗ.

Следователно при липсата на подадени други въззивни жалби срещу решението на КОС относно определената начална дата на неплатежоспособността на длъжника [фирма], то според изложеното в касационната жалба, въззивният съд не е бил надлежно сезиран и е отсъствала процесуална възможност същият да приеме различна от посочената в първоинстанционния съдебен акт такава начална дата.

Алтернативно въведеното оплакване е за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.

Позовавайки се на момента на възникване на паричните задължения на длъжника към въззивниците, като негови кредитори, а именно - след 01. 06.2008 год. и непаричния характер на дълга му към последните преди тази дата, произтичащ от сключените помежду им предварителни договори за продажба на недвижими имоти, касаторът възразява и срещу процесуалната и материална законосъобразност на извода на въззивния съд, че финансово –икономическото състояние на ответното ТД подлежи на изследване още към началото на м.01.2007 год., а не в значително по- късен период, както и че същото към визираната дата е загубило финансовата си автономия и се е оказало в обективна невъзможност да обслужва тези си задължения по търговски сделки към всеки един от своите кредитори, каквото качество са имали и въззивниците към същия този момент.

С определение № 857 от 30.12.2013 год., по горепосоченото дело на ВКС е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по определените за значими въпроси на процесуалното и материално право, а именно: 1.” Приложими ли са към молбата за откриване на производство по несъстоятелност, основана на чл.625 ТЗ разпоредбите на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК и допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по искане за определяне на конкретна начална датата на неплатежоспособност, направено за първи път с въззивната жалба, ако жалбоподателят е бил надлежно конституиран като страна в първоинстанционното производство и не е направил такава искане нито с молбата си по чл.625 ТЗ, нито го е заявил до приключване на съдебното производство пред първата инстанция?”; 2. „Предоставянето на взискател за събиране на запорираното вземане от частен съдебен изпълнител по реда на чл.510 ГПК легитимира ли същият като кредитор, който може да подаде молба по чл.625 ТЗ срещу длъжника, респ. да се присъедини в производството, образувано по молба на друг кредитор по реда на чл.629, ал.4 ТЗ, да прави искане по чл.630, ал.2 ТЗ и да предприеме въззивно обжалване?”; 3. „Следва ли твърдяната от кредитор начална дата на неплатежоспособност, възприета за такава и от съда да е определена към момент, към който не е настъпила изискуемостта на задължението към този кредитор, нито е налице паричен дълг на длъжника?”.

Ответниците по касационната жалба Б.И.К., В.Х.Ф. М., М.Р.А., И.Тна, чрез надлежно упълномощените си процесуални представители – адв.В., А. и Н., са възрази по допустимостта и, като алтернативно са оспорили и основателността на касационните оплаквания, излагайки – подробни писмени съображения, поддържани и в проведеното по делото съдебно заседание.

В депозирана по делото писмена защита ответникът по касационната жалба [фирма], чрез синдика си Д.И., е изразил несъгласие с въведените от касатора касационни основания.

Останалите ответници не са заявили становище.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:

По отношение оспорената от ответниците допустимост на касационната жалба и въведеното от касатора касационно основание чл.281, т.2 ГПК за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение са изложени подробни правни съждения в определението за допускане на касационното обжалване, поради което същите тези въпроси не следва да бъдат отново обсъждани, поради настъпилата с произнасянето на ВКС преклузия по същите. Само за пълнота следва допълнително да се посочи, че преценката относно допустимостта на касационната жалба, с оглед надлежната легитимация на касатора се извършва спрямо производството пред въззивния съд, поради което в случая, с оглед конституирането на последния, като страна по делото пред Пловдивския апелативен съд липсва основание, съгласно чл.613а ТЗ, същата да бъде възприета за процесуално недопустима в производството по чл.288 ГПК, с оглед обсъждане на приложението на чл.510 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, с което вместо определената от Кърджалийски окръжен съд начална дата на неплатежоспособност на длъжника [фирма] – 01.06.2011 год. е приета датата 31.01.2007 год., въззивният съд е взел предвид заключението на допуснатата и изслушана във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза, обхващаща по- разширен, спрямо разгледания от КОС, период на изследване на цялостното финансово- икономическо състояние на търговеца - длъжник. Счетено е, че доколкото осъществяваната от последното търговска дейност се изразява в изграждане на комплекс от апартаменти, магазини и обслужващи помещения в к.к.”Слънчев бряг” и последваща продажба на изградените обекти, то с оглед спецификата на същата следва да се проследи и обсъди и начина на нейното финансиране – със собствени на ответника средства, или със заемен капитал, както от самото начало, така и за последващите периоди, вкл. и 2005-2006 год.. Допълнителен аргумент в подкрепа на приетия за изследване на икономическото състояние на ответника по- продължителен период от време, но обхващащ и този до датата на формиране на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, според решаващия състав на Пловдивския апелативен съд, е обстоятелството, че с оглед на извършваната търговска дейност – изграждане за продажба на строителни обекти, тяхната пазарна реализация, при която се генерират приходи, вкл. събиране на дължимите вземания от трети задължени лица, е времеви процес, настъпващ в един по - късен момент. Следователно обстоятелството, че още през 31. 01. 2007 год. [фирма] е натрупал задължения от банков кредит към „П.И.Б.”АД, възлизащи на сумата 31 358 млн. лева главница, които е погасил своевременно, но с друг кредит, предоставен му от [фирма], за обезпечаването на който на 02. 02.2007 год. е учредена договорна ипотека за всичките имоти на заемателя, в полза на първия кредитодател, при което собственият му капитал, към 31.01.2007 год., е придобил отрицателна стойност/ - 644 000 лв./ и пасивите му превишават със същата активите на дружеството, според въззивният съд, само по себе си е достатъчно, за да се изгради правен извод, че последното още към този момент е в състояние на свръхзадълженост.

Съобразявайки горното и като е отчел безспорното наличие на поети от ЮЛ- търговец нови задължения- получени аванси от клиенти – купувачи и останалите неиздължени вземания към отделни кредитори – за СМР на стойност 8 000лева, на служители в предприятието и за осигуровки и данъци в общ размер от 21 000 лева, при което към датата – 31.01.2007 год. коефициентът за обща ликвидност – основен икономически показател, е 0.06, към 31.01.2007 год. - 0.49, към 31.12.2007 год. и впоследствие, вкл. към 31.12.2008 год. със силно изразена тенденция на намаляване, продължила и към 31.12.2009 год. и сл. до 01.01.2011 год., въззивната инстанция е преценила като ирелевантен за определяне началната дата на неплатежоспособност на длъжника, фактът, че загубата за първия визиран период е била частично покрита с извършени авансови плащания.

Анализирайки приетите за установени фактически данни по делото, че във всеки един от така изследваните периоди от 01.01.2007 год. до 29.07.2011 год. дружеството - ответник е било в състояние на неплатежоспособност и свръхзадълженост по см. на чл.742, ал.1 ТЗ и липсват ангажирани доказателства, в съответствие с възложената на страните доказателствена тежест, които да ги опровергават, решаващият съд е определил за начална датата на неплатежоспособност 31.01.2007 год..

По съображения, че настоящият касатор, конституиран като страна в процеса по реда на чл.629, ал.4 ТЗ от КОС, няма качеството на кредитор на длъжника по см. на чл.630, ал.2 ТЗ, във вр. с чл.510 ГПК Пловдивският апелативен съд е оставил без уважение, като неоснователно, заявеното от същия искане за прекратяване дейността на дружеството- длъжник едновременно с откриване на производството по несъстоятелност по отношение на същото.

Допълнително, като основание за приетата неоснователност на искането, въззивната инстанция е посочила и отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.630, ал.2 ТЗ, предвид реалната възможност за довършване на започнатото от длъжника строителство и неговата пазарна реализация, гарантираща в известна степен събиране и вземанията на кредиторите.

І. По поставените правни въпроси:

1.По първия от тях, който по характера си е процесуален, настоящият съдебен състав намира:

Несъстоятелността, уредена по действащото законодателство като производство за универсално принудително изпълнение е преди всичко граждански процес, в частност –изпълнителен процес и по силата на изричната разпоредба на чл.621 ТЗ субсидиарно приложими в производството по несъстоятелност, при липса на специални правила, са нормите на ГПК.

Следователно, при отсъствието на специални разпоредби в гл.ІV „Несъстоятелност” относно необходимото съдържанието на молбата по чл. 625 ТЗ, извън въведените с чл. 628, ал.2 и ал.3 ТЗ задължителни изисквания, вкл. с оглед предвидените в специалната норма на чл.621а ТЗ, за съответно приложими следва да се приемат процесуалните разпоредби на общото исково производство, включващи и чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК на р.І, гл.ХІІІ ГПК.

Това означава, че преценката за редовността на молбата по чл.625 ТЗ, следва да се извърши с оглед на визираните реквизити по чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК, но при отчитане на особения и предмет и на обстоятелството, че начална дата на неплатежоспособността на длъжника е задължителен елемент от решението за откриване на производство по несъстоятелност. Поради това, при констатирано наличие на състояние на неплатежоспособност, респ. свръхзадълженост по см. на чл.742, ал.1 ТЗ, съдът всякога е задължен да определи същата въз основа на анализ на цялостното финансово и икономическо състояние на търговеца, независимо от заявената или твърдяната от страните в хода на производството дата. Съобразено обстоятелството, че именно върху определената от съда начална датата на неплатежоспособност, настъпват и правните последици на влязлото в сила решение, с което искането е уважено и формираната от него сила на пресъдено нещо се разпростира спрямо всички, вкл. неучаствалите в производството кредитори, дава основание да се приеме, че непосочването на конкретна начална датата на неплатежоспособността на търговеца - длъжник от страна на молителя не води до неяснота на претендираното искане. Затова и липсата му не се явява порок, релевантен за редовността на молбата по чл.625 ТЗ, нито сама по себе си се отразява на допустимостта на заявено за първи път с въззивната жалба искане на въззивник, като надлежна страна в процеса, за определяне на друга конкретна начална дата.

2.По отношение на втория правен въпрос, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:

Производството по несъстоятелност се открива по молба на изчерпателно посочени от законодателя групи лица и с оглед лимитивното им изброяване в чл. 625 ТЗ, само те са материалноправно легитимирани да искат откриване на производство по несъстоятелност. Горното от своя страна налага да се прави разлика между кредитор, оправомощен да иска откриване на производство по несъстоятелност и лице, които би могло да се удовлетвори от масата на несъстоятелността.

Не съществува и спор в съдебната практика и правна доктрина, че правните последици, произтичащи от произтичащите от предоставено на взискателя по реда на чл.510 ГПК, за събиране запорирано вземане на длъжника и възлагането му на същия вместо плащане не са равнозначни.

Първото не променя правното положение на третото задължено лице, което остава носител на вземането - негов титуляр, поради което взискателят на когото вземането е възложено с постановление на съдебен изпълнител по реда на чл.510 ГПК придобива единствено качеството на процесуален субституент и разполага само с право да упражни правата на длъжника от свое име, но за негова сметка.

Възлагането вместо плащане, като способ за принудително удовлетворяване на взискателя е своеобразна принудителна цесия и поражда присъщите и правни последици –превръща последния в титуляр на самото вземане и той може да се разпорежда с него, т.е. да го упражнява именно в качеството си на негов носител.

С оглед отговора на поставения правен въпрос следва да се приеме, че в случая касаторът, на когото по реда на чл.510 ГПК с постановление за възлагане на ЧСИ Д. Н., изх.№ 17738/02.09.2011 год. е възложено единствено събиране вземането на прекия длъжник [фирма], няма качеството на кредитор на ответника - трето задължено лице, поради което не разполага и с изискуемата се от на чл.625 ТЗ и чл.630, ал.2 ТЗ материалноправна легитимация, за наличието на която е ирелевантно конституирането му като страна в процеса по реда на чл.629, ал.4 ТЗ от КОС.

Затова, като е съобразил гореизложеното, макар и да е изложил в известен см.противоречиви в тази насока мотиви, въззивният съд правилно е приложил закона.

Що се касае до обстоятелство дали във въззивното производство е следвало да се разгледа по същество направеното от настоящия касатор искане, основано чл.630, ал.2 ТЗ, или да бъде оставено без разглеждане, то освен, че въпросът за материално правната легитимация е относим към основателността, а не към допустимостта на искането и поради това следва да бъде обсъден от решаващия съд по същество, в случая той е и ирелевантен за постановения краен правен резултат, поради което дори и при възприето в противен смисъл разрешение негово разрешене, правен извод за недопустимо произнасяне не би могъл да бъде обоснован.

С оглед изложените по- горе съображения, настоящият съдебен състав намира, че не дължи произнасяне по третия формулиран правен въпрос.

[фирма], гр.София не притежава качеството на кредитор на ответното ТД, поради което само на това основание искането и за определяне на посочената от нея дата, за начална датата на неплатежоспособността на длъжника, правилно е възприето от Пловдивския апелативен съд, подробно анализирал събраните по делото доказателства относно цялостното икономическото състояние на длъжника до датата на формирана на въззивното решение, за неоснователно и отказът му да допусне исканата тройна икономическа експертиза се явява процесуално законосъобразен.

Затова, съобразени данните по делото и задължителната практика на ВКС, изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 64 от 23.03.2010 год., по т.д.№ 959/2009 год. на ІІ т.о., № 115/ 25. 06.2010 год., по т.д.№ 169/2010 год. на ІІ т.о., № 90/20.07.2012 год., по т. д.№ 115/2011 год. на І т.о. и др., според която началната дата на неплатежоспособност се определя с оглед на цялото икономическо състояние на длъжника към момента на постановяване на съдебното решение, а не само с оглед на последното извършено плащане от същия към определен кредитор или кредитори, дават основание да се приеме, че въззивният съд правилно е приложил и материалния закон, поради което твърдението в касационната жалба за допуснато нарушение на чл.608 ТЗ е недоказано.

Изложените съображения позволяват да се обобщи, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Ответниците по касационната жалба не са заявили искане за присъждане на деловодни разноски за касационното производство, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по същите.

Водим от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1 ГПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 5 от 07.01.2013 год., по в.т.д.№ 1035/2012 год., по описа на с.с..

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.