Р Е Ш Е Н И Е

№ 233

Гр.София 11 септември 2014 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на единадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав,

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА

КАПКА КОСТОВА

при секретар ДАНИЕЛА ОКОЛИЙСКА

и в присъствието на прокурор ТОМА КОМОВ

изслуша докладваното

от съдията /председател/ ПЛАМЕН ТОМОВ

наказателно дело № 557/2014 г.

Х. гражданин М. Б. (M. B.) чрез своя защитник в предходната (въззивна) съдебна инстанция е обжалвал по касационен ред като подсъдим потвърждаването от Софийския апелативен съд на осъдителната присъда спрямо него, която издал първоинстанционният Софийски градски съд, както и намаляването на наказанието му не в размера, който е поискал.

СГС с присъда № 193/4.VІ.2013 г. по нохд 304/13 е наказал М.Б. с 12 г. лишаване от свобода при строг режим в затвор, както и със съответното лишаване от права за същия срок за длъжностното присвояване на чуждия за него товарен автомобил, който управлявал, (влекач и ремарке на обща стойност 35 000 лв.) и на транспортирания с него на 2.ІІ.2012 г. чужд товар (повече от 21 тона меден проводник на стойност 369 600 лв) – престъпление по чл. 203, ал.1, във връзка с чл.201 и с чл.20, ал. 2 НК (още защото престъплението е в „особено големи размери” – общо 404 600 лв., „представляващо особено тежък случай”, а подсъдимият е само негов извършител – съучастник с други, установени лица – П.Д.А. и гражданинът на Б. и Х.М.В. или неустановени, които са го подпомагали). В гражданско-осъдителната част на присъдата е уважен искът на собственика на товарния автомобил – друг хърватски гражданин Д. Б. (D. B.), за равностойността на превозното средство. Присъдата има и оправдателна част относно обвинението на кого точно е бил собственост товарът (на търговско дружество в Република Х.).

САС с решение № 463/13 от 20.І.2014 г. по внохд 839/2013 е потвърдил отговорността за длъжностно присвояване, но намалил срока на наложеното наказание на 10 г. л.св., както и съответно на лишаването от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 НК.

Касационната жалба съдържа позоваване на всички основания по чл. 348 НПК за проверка на решението на САС, както и доводите, за които е сметнато, че ги подкрепят, но без изрично уточняване на предпочитания изход от делото след отмяната на обжалваната част на съдебния акт.

В съдебното заседание на ВКС жалбата е поддържана, а от страна на гражданския ищец и на прокурора са за нейното отхвърляне в съответните части.

ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение.

Съдилищата (доколкото между тях е налице съвпадение в актовете им, иначе, пряко – САС) не са оставили без внимание и без в общи линии правилно решение нито един от поставяните досега – поставени и в касационната жалба – въпроси относно:

-качеството на подсъдимия на „длъжностно лице”. Изтъкнатата с жалбата необходимост от съществуването на „трудово правоотношение” между дееца и работодателя му не се основава нито на закона, нито на задължителната практика по неговото прилагане;

-качеството на лицето, претърпяло имуществени вреди от присвояването на превозното средство. Отричането на неговата правосубектност, включително на функцията му на работодател на подсъдимия, неубедително се обсъжда с оглед буквалното приложение на чл.93, т.1 НК, без да се държи сметка, че все пак става дума за лице от друга държава. Може би на същото неправилно разбиране на жалбоподателката се дължат и претенциите по такъв несъществен за делото според ВКС въпрос като свързания с гражданския иск, в кое точно качество на Др. Б. е присъдено дължимото му обезщетение;

-наличието на „особено тежък случай” (чл. 93, т.8 НК) и на умисъл за разпореждането с чуждите вещи (товарния автомобил и товара му). В тази насока, както и в ред други – особено когато е изразено съгласие с приетото от съдилищата - например с извършените корекции от САС, въпросите са само маркирани, при това не винаги след спазване на някаква строга последователност;

-достоверността на свидетелите Р.П. и Д.С.. Тук се налага ВКС да допълни само мотивите за допустимостта на техните показания, тъй като ги смята за най-важни и в преценката за достоверността на двамата свидетели.

Трябва да се подчертае, че Р. П. изобщо не е участвал „в същото наказателно производство в друго процесуално качество” (чл.118, ал.1 НПК), което да е пречка за свидетелстването му (даже въобще не става ясно на какво се основава този извод). Другояче стои въпросът с Д.С., която наистина е участвала в наказателното производство като преводач, но само докато в един момент М.Б. направил опит да я подбуди да скрие носените от него пари, получени от присвояването на камиона и товара му (на практика подбуждане към вещно укривателство по чл.215 НК). С. веднага преустановила участието си на преводач, след като решила да свидетелства за случилото се и да предаде дадените й от Б. пари. Според ВКС да се вижда в тази особеност на делото компрометиране на С. като свидетел не е друго освен неправилно, буквално тълкуване на чл.118 НПК. Формалното придържане към текста на разпоредбата няма как да стане за сметка на смисъла й, който е подчинен на основния принцип (чл.13 НПК) да бъде осигурено разкриването на обективната истина (за друго подобно и погрешно тълкуване вж.р.470/08-І, Бюл. 5/09). По същата причина и в теорията се застъпва разбирането, че въпреки изричната забрана частният тъжител да бъда свидетел, той все пак би могъл да даде показания като пострадал от престъплението, когато се наложи да трансформира участието си в такова на частен обвинител по собственото му дело от частен характер, в което прокурорът е встъпил като обвинител по силата на чл. 48 НПК.

-достоверността на подсъдимия. За нея ВКС отбелязва противоречиво отношение в касационната жалба: за едни обстоятелства да се изхожда от това, че в обясненията на Б. се съдържа цялата истина за случилото се с него, а за други – че съдът бил длъжен да се усъмни в неговите думи и да ги подложи на проверка. Касационната жалба всъщност следва противоречивостта в личната защитна позиция на Б., но според ВКС именно тя е породила основните доказателствени проблеми по делото. И след като съдилищата досега са ги преодоляли успешно, ако ВКС трябва да се придържа към претендирания в касационната жалба подход, би трябвало да се върне отново в първоначалната неяснота на делото, разположена между версии за митническа измама и за водене на симулативен наказателен процес за създаване на нечие алиби;

-други страни на доказаността на обвинението: оценката на присвоеното имущество, размерът на причинените вреди от престъплението и др. подобни. И в тази насока в жалбата е налице по-скоро маркиране на недоволство, което при подробното обсъждане на въпросите от този характер от съдилищата прави достатъчно и само отбелязването им тук.

Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал.1, т. 1 НПК, ВКС – І н.о.

Р Е Ш И :

Оставя в сила решение № 463/13 от 20 януари 2014 г. по внохд № 839/13 на Софийския апелативен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: