Р Е Ш Е Н И Е

№ 150

гр. Софи, 15 септември 2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

В.К.С НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА

ГАЛИНА ЗАХАРОВА

при секретар ..……………….…. НАДЯ ЦЕКОВА ……...……… и с участието на прокурор …………… ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 344/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалби на подсъдимия И.Н.И. чрез защитника му адв. А. и на частния обвинител и граждански ищец Н.Г.Д. чрез повереника му адв. Х. срещу присъда № 309 от 06.12.2013 г. на Бургаския окръжен съд, НО, постановена по ВНОХД № 660/2013 г. по описа на същия съд.

В касационната жалба на подсъдимия И. И. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на постановената от въззивния съд присъда, прекратяване на производството в частта относно произнасянето по обвинението за престъпление по чл. 287 от НК и отхвърляне на предявения против жалбоподателя граждански иск, а алтернативно – отмяна на присъдата в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В допълнение към касационната жалба са развити съображения, че подадената от частния обвинител и граждански ищец въззивна жалба против първоинстанционната оправдателна присъда в частта й относно обвинението по чл. 287 от НПК била недопустима. Жалбоподателят Н. Д. нямал качеството на пострадало лице от това престъпление, тъй като то било против правосъдието, а не против личността, поради което подалият въззивна жалба Д. не бил страна в наказателното производството, като името му дори не фигурирало в диспозитива на внесения обвинителен акт. Този довод за допуснато съществено процесуално нарушение бил развит в защитната реч пред БОС, но съдът не го обсъдил в мотивите на присъдата си, което съставлявало самостоятелно процесуално нарушение. Жалбоподателят твърди, че правото му на защита било ограничено, тъй като бил лишен от възможността да ангажира доказателства за пълното, всестранно и обективно изясняване на истината по делото. При наличието на противоположни заключения на съдебномедицинските експертизи БОС отказал да уважи искането на защитата за назначаване на повторна петорна СМЕ по съображения, че компетентността на изслушаната пред въззивната инстанция била неоспорима. По делото имало противоположни гласни доказателства, при анализа на които съдът изложил неправилни изводи, мотивирани единствено в полза на частния обвинител и граждански ищец, без да бъдат обсъдени обективните данни по делото – неговото първоначално медицинско освидетелстване. Съдът неоправдано кредитирал показанията на близките на частния обвинител и граждански ищец свидетелите Х. и Н., негови защитници, и Зл. Д. и С., негови братовчед и работодател, а отхвърлил показанията на полицейските служители и на прокурора св. Б., който пръв имал контакт с пострадалия. Съдът не отчел крайната заинтересованост на показанията на св. Д., поради воденото срещу него наказателно производство с обвинение за извършено убийство, което той целял да бъде осуетено, както и нелогичността на поведението му – защо съобщил за упражненото спрямо него насилие не на прокурора св. Б., а на защитниците си. Налице били сериозни противоречия между показанията на последните – свидетелите Х. и Н.. Без конкретни съображения било възприето заключението на петорната съдебномедицинска експертиза, като съдът се позовал само на разясненията на участващите в нея вещи лица, че уврежданията от електрошокова палка били изключително редки, а медицинските лица, изготвили предишните заключения, нямали богат опит с подобни увреждания, поради което дали некоректни описания и изводи. В мотивите на обжалваната присъда неправилно било коментирано заключението на първоначалната тройна съдебномедицинска експертиза относно механизма на констатираните увреждания по ръцете на св. Д., които можели да бъдат получени и по друг механичен начин. Не било обсъдено медицинското удостоверение, издадено от д-р Д., първи освидетелствал пострадалия, и отразените в него обективни находки, заедно с показанията на присъствалите при освидетелстването свидетели Д., Д., М. и Н.. БОС неправилно се позовал на показанията на свидетелите Б., Д. и С., които конвоирали пострадалия на 31.08.2008 г., като от вниманието на съда убягнали показанията на св. Н., според когото в този момент пострадалият бил със спуснати ръкави, поради което свидетелите не са могли да видят ръцете му. С оглед наличието на противоречиви обективни данни по делото обвинението против подсъдимия не било доказано по безспорен и категоричен начин, а постановената осъдителна присъда почивала на предположения.

С касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Н. Д. се претендира наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Развити са доводи за незаконосъобразност на постановената от БОС присъда в частта относно наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 287 от НК. Касаторът счита, че съдът неправилно определил наказанието при условията на чл. 55 от НК и не приложил кумулативно предвиденото по чл. 37 от НК наказание лишаване от права. Това довело до налагане на явно несправедливо наказание, като не били съобразени обстоятелствата, че престъплението било извършено от лице, заемащо ръководна длъжност в органите на МВР, както и цинизма на деянието, осъществено от полицейски служител, призван да защитава и спазва законите и правата на гражданите. Изложени са съображения за несъответствие на наложеното наказание по размер и приложението на условното осъждане с високата обществена опасност на деянието.

Частният обвинител твърди, че атакуваната присъда била неправилна и незаконосъобразна в частта, с която на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК БОС прекратил наказателното производство по делото относно повдигнатото срещу подсъдимия обвинение за извършеното на 31.08.2008 г. престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК поради изтичане на предвидената в закона абсолютна давност.

В качеството си на граждански ищец, жалбоподателят Д. е останал недоволен и от гражданската част на присъдата, като счита, че присъденото му обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5 000 лева било занижено и не репарирало в пълен обем понесените от него болки и страдания.

В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият И. и защитникът му адв.. А поддържат касационната си жалба и молят да бъде уважена. Адв. Анадолска представя писмени бележки с подробно мотивирани доводи в подкрепа на релевираните касационни основания. По отношение на жалбата на частния обвинител и граждански ищец защитата на жалбоподателя И. излага съображения, че е неоснователна.

Частният обвинител и граждански ищец Н. Д. не се явява в съдебно заседание, редовно призован. Повереникът му адв. Х. поддържа касационната му жалба и отправените с нея искания, а жалбата на подсъдимия И. счита за неоснователна.

Представителят на ВКП дава заключение, че постановената от въззивния съд присъда следва да бъде оставена в сила.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 767 от 01.08.2010 г., постановена по НОХД № 992/2009 г., Ямболският районен съд оправдал подсъдимия И.Н.И. по повдигнатите му обвинения по чл. 287 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК и отхвърлил изцяло предявения от гражданския ищец Н. Д. против подсъдимия И. И. граждански иск за сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.

По въззивна жалба на частния обвинител и граждански ищец Д. против първоинстанционната присъда било образувано ВНОХД № 456/2010 г. по описа на Ямболския окръжен съд, като с решение № 163 от 02.11.2010 г. присъдата била отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд.

При новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд било образувано НОХД № 1718/2010 г., като с присъда № 1159 от 30.11.2011 г. ЯРС отново оправдал подсъдимия И. И. по обвиненията за извършени престъпления по чл. 287 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК и отхвърлил изцяло предявения от гражданския ищец Н. Д. против подсъдимия И. И. граждански иск.

По въззивна жалба на частния обвинител и граждански ищец Д. било образувано ВНОХД № 10/2012 г. по описа на ЯОС, като с решение № 38 от 13.03.2012 г. първоинстанционната присъда била потвърдена.

По искане на главния прокурор за възобновяване на ВНОХД № 10/2012 г. по описа на ЯОС било образувано н. д. № 1754/2012 г. по описа на ВКС, НК, І н.о., като с решение № 610 от 04.04.2013 г. решението на ЯОС по ВНОХД № 10/2012 г. било отменено по реда на възобновяването и делото било върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция.

Образуваното производство по ВНОХД № 149/2013 г. по описа на ЯОС било прекратено на основание чл. 43, т. 3 от НПК и било изпратено на ВКС за определяне на друг, еднакъв по степен съд, който да го разгледа. С определение № 129 от 05.07.2013 г. по ЧНД № 1348/2013 г. ВКС, І н.о., изпратил делото за разглеждане на Бургаския окръжен съд, където било образувано ВНОХД № 660/2013 г.

С присъда № 309 от 06.12.2013 г., постановена по ВНОХД № 660/2013 г., предмет на проверка в настоящото касационно производство, БОС отменил присъдата на ЯРС № 1159 от 30.11.2011 г. по НОХД № 1718/2010 г. по описа на същия съд, като признал подсъдимия И.Н.И. за виновен в това, че на 31.08.2008 г. в сградата на ОД на МВР – гр.Ямбол в качеството си на длъжностно лице от състава на полицията – началник на група „Престъпления против личността” в сектор „Криминална полиция” при ОД на МВР – гр.Ямбол – по повод изпълнение на службата си извършил противозаконни принудителни действия спрямо обвиняемия по дознание № 130/2008 г. по описа на ОД на МВР – гр.Ямбол, за да изтръгне от него признание, че е извършил убийството на И.М.Г. от [населено място], поради което и на основание чл. 287 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, изпълнението на което наказание отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК съдът прекратил наказателното производство в частта относно повдигнатото против подсъдимия И.Н.И. обвинение за извършеното на 31.08.2008 г. престъпление по чл.131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК поради изтичане на предвидената в закона абсолютна давност.

С присъдата си съдът осъдил подсъдимия И.Н.И. да заплати на гражданския ищец Н.Г.Д. сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 31.08.2008 г. до окончателното изплащане, като отхвърлил предявения граждански иск до пълния му размер от 20 000 лева.

Касационната жалба на подсъдимия И. против въззивната присъда е подадена на 11.12.2013 г., а на частния обвинител и граждански ищец Д. – на 20.12.2013 г. (видно от приложения отрязък от талон на куриерска фирма), поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, респ. т. 3 и т. 4, от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 2 от НПК.

С оглед посочените в жалбите касационни основания, настоящият съдебен състав разгледа първоначално възраженията на подсъдимия и защитника му, тъй като те съдържат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, чиято евентуална основателност би предрешила отмяната на атакуваната присъда, докато претенциите на частния обвинител касаят основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК във връзка с определянето на наказанието на подсъдимия.

І. По касационната жалба на подсъдимия И.Н.И.:

Разгледана по същество, касационната му жалба е неоснователна.

Макар в нея да са формално релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, с възраженията си касаторът акцентира изключително върху допуснати от съдебните инстанции съществени процесуални нарушения, които оплаквания следва да се подведат под хипотезата на чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК.

Подсъдимият и защитникът му неоснователно претендират, че въззивното производство е било неправилно образувано по недопустима въззивна жалба на частния обвинител Н. Д. против първоинстанционната оправдателна присъда, тъй като той не бил пострадало лице и нямал надлежно качество на страна – частен обвинител – по отношение на обвинението за престъпление по чл. 287 от НК, а по отношение на престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, за което той могъл да бъде частен обвинител, воденото срещу подсъдимия наказателно производство е било прекратено поради изтичане на предвидената в закона абсолютна давност.

В касационната жалба на подсъдимия некоректно се твърди, че контролираната инстанция е оставила без отговор отправените в тази насока възражения на защитата. На л. 21 – л. 22 от мотивите въззивният съд е изложил съображенията си относно допустимостта на подадената от частния обвинител Д. въззивна жалба, като е приел, че на св. Н. Д. не може да бъде отречено качеството на пострадал от престъплението по чл. 287 от НК и правото му да бъде конституиран като частен обвинител относно това престъпление, тъй като то е било извършено в условията на идеална съвкупност с другото инкриминирано по отношение на подсъдимия престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, като предвидените в състава на чл. 287 от НК противозаконни принудителни действия са се изразили в нанесената на пострадалия лека телесна повреда.

Крайният извод на БОС за наличието на процесуална правоспособност на пострадалия Н. Д. да бъде допуснат като страна в съдебното производство е правилен, макар да съществува необходимост от корекция на мотивировката му. Правото на пострадалия Д. да бъде конституиран като частен обвинител не произтича от обстоятелството, че престъпленията по чл. 287 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, предмет на разглеждане в наказателното производство, са в условията на идеална съвкупност помежду си. При наличието на определените от закона (чл. 76 и чл. 84, ал. 1 от НПК) предпоставки пострадалият може да се включи в съдебната фаза на Наказателен процес и активно да участва в наказателнопроцесуалната дейност. Съгласно разпоредбата на чл. 76, изр. 1 от НПК процесуална правоспособност да се включи в съдебното производство като частен обвинител има физическо лице, претърпяло имуществени или неимуществени вреди от конкретно престъпление, което се преследва по общия ред. От анализа на цитираната норма следва, че за да се установи като частен обвинител, пострадалият трябва е понесъл вреди от съответното престъпно деяние, по повод на което е образувано наказателното дело.

Касаторът И. и защитникът му неправилно считат, че Н. Д. недопустимо е бил допуснат до участие в съдебното производство като частен обвинител, тъй като не е имал качеството на пострадало лице от престъплението по чл. 287 от НК, което било против правосъдието, а не против личността. Действително възведеното по отношение на подсъдимия И. обвинение е за престъпление по чл. 287 от НК, систематичното място на което е в глава осма, раздел ІІІ „Престъпления против правосъдието” от НК. Това не означава, че по делата за тези престъпления изначално е невъзможно да има конкретно пострадало физическо лице. Защитната теза, че „пострадал” може да бъде само жертвата от престъпления против личността недопустимо ограничава правата на гражданите на лична защита. При определянето на процесуалната правоспособност на конкретния пострадал не се изхожда механично единствено от защитения обект, визиран в наименованията на съответните глави и раздели на НК. Решаващо е обстоятелството дали на жертвата са причинени вреди като пряка и непосредствена последица от инкриминираното престъпление, а този въпрос е фактически и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Когато с престъплението, което се преследва по реда на публичното обвинение, е накърнен или застрашен съставомерен интерес на пострадалия, той във всички случаи има право да встъпи в наказателното производство като частен обвинител. Не е необходимо накърненият интерес всякога да е съставомерен. П. Ст., Наказателен процес на НРБ. С., 1989, с. 196 – 197 Не следва да се отрича възможността да има пострадал и от престъпление, което не предвижда в своя състав причиняването на вреди за някого (т.н. съставомерни вреди) Решение № 346 от 23.12.2011 г. по н. д. № 1787/2011 г., ВКС, I н. о., ако следствие престъпната деятелност пряко и непосредствено са били нарушени негови правнозащитени права и интереси.

В разглеждания случай не подлежи на съмнение, че извършването на „противозаконни принудителни действия” спрямо обвиняем, каквото качество е имал частният обвинител Н. Д. по дознание № 130/2008 г. по описа на ОД на МВР – гр.Ямбол, съставлява поведение, пряко и непосредствено увреждащо негови защитени от закона права и интереси. Не е юридически прецизен доводът на въззивния съд, че като обективен съставомерен елемент на престъплението по чл. 287 от НК противозаконните принудителни действия се отъждествявали с нанасянето на телесното увреждане на пострадалия. Последиците от реализираните спрямо св. Н. Д. принудителни действия имат по-широк обхват и не се изчерпват само с причинената му телесна повреда, квалифицирана като самостоятелно престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Освен физическото увреждане, спрямо личността на св. Д. е било осъществено противоправно въздействие върху волята му, като е била накърнена свободата му на независимо формирано „волепроявление” Н. И., Наказателно право на НРБ. Особена част, том І. С., 1956, с. 423

. Поради това на самостоятелно основание, освен от престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, той се явява и пострадало лице от престъплението по чл. 287 от НК, от което също пряко и непосредствено е претърпял неимуществени вреди. Следователно, с конституирането му в качеството на частен обвинител в настоящото наказателно производство не е допуснато процесуално нарушение на чл. 76 от НПК, а подадената от него въззивна жалба против оправдателната първоинстанционна присъда в частта относно престъплението по чл. 287 от НПК е годно процесуално средство да предизвика въззивна проверка на съдебния акт на ЯРС в посочената част. Обстоятелството, че името на частния обвинител не е било изписано в диспозитива на обвинителния акт досежно престъплението по чл. 287 от НК няма значението, придадено му от жалбоподателя И., тъй като е категорично ясно, че именно пострадалият Н. Д. е бил обвиняемият по дознание № 130/2008 г. по описа на ОД на МВР – гр.Ямбол, по отношение на когото са били осъществени противозаконните принудителни действия с цел изтръгване на самопризнания, че е извършил убийството на И. Г. от [населено място].

Останалите възражения на подсъдимия И. са насочени към разколебаване на констатациите на въззивната инстанция досежно произхода и механизма на получаване на уврежданията по тялото на пострадалия Д. и авторството на деянието, квалифицирано по чл. 287 от НК. С отправените доводи за неоправдано кредитиране на заключението на назначената от БОС петорна съдебномедицинска експертиза, както и на показанията на свидетелите от групата, подкрепяща твърденията на св. Н. Д., касаторът на практика поддържа, че събраните по делото доказателствени материали не представляват достатъчна, достоверна и категорична основа за осъдителните изводи на въззивния съдебен акт.

Фактическата необоснованост на атакуваната нова присъда обаче не е изведена като самостоятелно касационно основание. ВКС не разполага с правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Касационната инстанция не може да пререши дадените от БОС отговори на фактическите въпроси за участието и ролята на подсъдимия И. в упражнените над пострадалия Н. Д. принудителни действия, нито разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали, с които са обосновани фактическите констатации на въззивния съд. Извършеният от БОС доказателствен анализ може да бъде проверен само от гледна точка на изискванията за процесуална законосъобразност на конкретните действия по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган.

Настоящият съдебен състав констатира, че в процесуален план не са допуснати нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Съставът на БОС е оценил доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на постановената нова присъда. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, окръжният съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на ЯРС, като в изпълнение на указанията, дадени с решение № 610 от 04.04.2013 г. на ВКС, НК, І н.о., по н. д. № 1754/2012 г., е провел и допълнително съдебно следствие – назначил е и е изслушал повторна разширена (5-членна) съдебномедицинска експертиза и е разпитал свидетеля С. Х.. Показанията на свидетелите Н. Д., М. Х., Д. Н., З. Д., С. С., Д. С., Г. Д., Т. Б., Д. Д., Г. М., М. Д., С. Д., И. Д., К. К., Т. Ч., И. Ц. в комплекс с писмените доказателствени материали – медицински документи, правилно са интерпретирани като достоверни източници на обвинителни доказателства, опровергаващи защитната версия на подсъдимия И. и обслужващите я показания на свидетелите А. А. и Д. Д.. Възприетите от БОС основни фактически положения, очертаващи обективната и субективна съставомерност на извършеното от подсъдимия И. И. деяние по чл. 287 от НК, са изведени в резултат на правилна логическа дейност. При разкриването на фактическата обстановка не са допуснати съществени непълноти, нито се констатират основания, които да опорочават приетите от въззивния съд факти. Задълженията на втората инстанция по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянието е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото.

Съставът на БОС не е игнорирал обстоятелството, че извън показанията на пострадалия, по делото няма преки доказателства, които непосредствено да установят действията на подсъдимия по малтретирането на св. Д. с електрошокова палка и двукратното нанасяне на ритници по корема и десния хълбок на задържания пострадал. От една страна, процесуалният закон допуска съдът да изгражда своето вътрешно убеждение относно фактите и само въз основа на косвени доказателства, щом логическата връзка между тях поотделно и в съвкупността им води до един единствен несъмнен извод относно подлежащия на доказване факт – в случая относно авторството на деянието и осъществените от подсъдимия противозаконни принудителни действия спрямо св. Д., за да бъде изтръгнато от него самопризнание за извършено убийство. От друга страна, в случая относно тези основни фактически положения по делото са събрани и преки доказателства чрез показанията на самия пострадал Д., които не могат да бъдат отхвърлени единствено на основание качеството на свидетеля на страна в процеса. Това доказателствено средство не е безкритично кредитирано, както неоснователно твърдят касаторът и защитникът му. Достоверността на съдържащата се в него информация е била внимателно проверена чрез щателна съпоставка с останалите доказателствени източници, едва след което съдът му е гласувал вяра. Така, от показанията на свидетелите М., Д. (медицински лица), М. Х. (защитник на св. Д.), Д., Б., Ст. С. (служители на ОЗ „Охрана” –гр. Я.) въззивният съд с основание е приел за установено по несъмнен начин, че към момента на задържането на св. Д. около 18 ч. на 27.08.2008 г. и до 17:30 ч. на 31.08.2008 г. по ръцете и тялото му не е имало следи от увреждания. В тази насока от особено значение са показанията на д-р М., дежурен лекар в спешния център на МБАЛ – [населено място], и на медицинския фелдшер при ОЗ „Следствени арести” – гр.Ямбол Ст. С., които трикратно са преглеждали пострадалия чрез събличането му, измерване на кръвното му налягане и извършването на визуален оглед и палпаторна проверка, като не са констатирали увреждания по крайниците и тялото му. Нараняванията по ръцете и торса на св. Д. за първи път са били възприети от защитниците му св. М. Х. и Н. на 31.08./01.09.2008 г. непосредствено преди депозиране на обясненията му пред дежурен съдия от ЯОС, като той съобщил, че е бил физически малтретиран от подсъдимия, за да признае за съпричастността си към извършеното убийство на И. Г.. Впоследствие, на 01.09.2008 г. и на 04.09.2008 г. св. Д. е бил освидетелстван от св. д-р Д. и св. д-р Ч. (в присъствието на свидетелите М., Д., Д. С.), като за констатираните по ръцете и тялото му наранявания и давността на получаването им са били изготвени съответните съдебномедицински удостоверения. За периода от 18 ч. на 31.08.2008 г. до разговора на св. Д. със защитниците му и пристигането на дежурния съдия пострадалият, със закопчани с белезници зад гърба ръце, е бил подложен от подсъдимия на продължително третиране с електрошокова палка по предмишниците, като при падането му на земята са му били нанесени и два удара с крак.

От друга страна, въззивният съд е анализирал и показанията на колегите на подсъдимия И. – свидетелите Д. Д. и А. А., обслужващи лансираната от него защитна версия. На л. 11 и л. 12 от мотивите на присъдата са залегнали подробни и убедителни аргументи защо техните показания са отхвърлени като недостоверни, като липсват обективни основания задълбочената преценка на решаващия съдебен състав да бъде преосмислена. Следва да се подчертае, че БОС не се е задоволил само да констатира заинтересуваността на цитираните свидетели, логично произтичаща от факта, че са били единствените служители на МВР, присъствали при провеждането на т.н. „беседа” между подсъдимия и пострадалия. В изпълнение на процесуалните си задължения съдът умело е използвал единственият законосъобразен подход, който принципно следва да бъде прилаган при анализа на гласните доказателствени средства – внимателна съпоставка между твърденията на отделните свидетели и съзвучието им в контекста на общата съвкупност на доказателствените материали. След като е констатирал, че разкритите от свидетелите Д. Д. и А. А. фактически данни по съдържание не кореспондират на останалите събрани по делото доказателства и се опровергават от тях, съдът с основание ги е отхвърлил и не ги е използвал за достоверен източник на информация за деянието.

Неоснователни са отправените от касатора И. възражения към заключението на назначената от БОС петорна съдебномедицинска експертиза, от което детайлно и авторитетно се изяснява, че уврежданията, констатирани по ръцете на св. Д. могат да бъдат получени и кореспондират по време и механогенеза на посочените от пострадалия данни. С подробна мотивировка (л. 17 – л. 18 от мотивите) въззивният съд законосъобразно в процесуален план е кредитирал заключението на вещите лица, като не е допуснал нарушения при интерпретацията на действителното му съдържание. Правото на съда по вътрешно убеждение да възприема (или да елиминира) определени доказателствени материали е суверенно, щом като вид логическа дейност се основава на всестранното и пълно изследване на обективните обстоятелства по делото. В разглеждания случай вещите лица са отговорили на поставените им въпроси, като са взели предвид комплексно всички налични данни от значение за поставените им задачи, поради което не съществува основание за изключване на заключението им. Съответно на л. 15 – л. 16 от мотивите са изложени детайлни и верни съображения, въз основа на които съставът на БОС не се е доверил на кредитираното от първоинстанционния съд заключение на повторната тройна експертиза, което аргументирано е приел за необосновано.

Касационната инстанция не приема отправения към въззивния съд упрек, че е ограничил правото на защита на подсъдимия, като при наличието на две експертни заключения с противоположни изводи – кредитираната от ЯРС повторна тройна съдебномедицинска експертиза и възприетата от БОС петорна съдебномедицинска експертиза – не е назначил друга такава. Решаващият съдебен орган няма задължение да допуска доказателствени материали за установяване на факти и обстоятелства, за които вече са събрани доказателства. Съдът е обвързан от задължение за събиране на доказателства, единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина. Когато обстоятелствата, за които са били искани отказаните доказателства, са изяснени, съдът не пренебрегва задължението си за пълноценно разкриване на обективната истина, а напротив – следва законосъобразен подход при допускането и събирането на доказателствени материали, като предотвратява прекомерно и ненужно разрастване на дейността по осъществяване на предмета на доказване.

Настоящият съдебен състав не споделя възражението на защитника на подсъдимия, че експертът от състава на петорната съдебномедицинска експертиза проф. д-р С. Х., началник и ръководител КСМД УМБАЛ [фирма] и МФ-МУ – София, не можел да участва като вещо лице в наказателно производство предвид осъждането му за извършено престъпление от общ характер. Вярно е, че с присъда № 9 от 21.01.2011 г. по НОХД № 57/2010 г. по описа на РС – гр.Сливен, потвърдена с решение от 08.10.2012 г. по ВНОХД № 171/2012 т. по описа на СОС, д-р Х. е бил осъден на пробация за срок от 10 месеца и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. Този факт обаче не е пречка за участието му като вещо лице, тъй като неговото осъждане не е свързано с лишаване от професионална правоспособност и липсват основания за отвод по чл. 148, ал. 1 от НПК, респ. по чл. 397 от ЗСВ. Защитникът неоснователно се позовава на чл. 13, т. 3 от Наредба № 3 от 30 ноември 2012 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, издадена от Министерство на правосъдието, обн. ДВ, бр. 98 от 11.12.2012 г., съгласно която разпоредба едно от изискванията за утвърждаване на дееспособно лице за вещо лице е да не е осъждано за престъпление от общ характер. Съгласно чл. 403, ал. 1 от ЗСВ и чл. 1 от Наредба № 3 от 30 ноември 2012 г. на МП с последната се уреждат: редът и сроковете за предложения за включване и промени на списъците на специалистите, утвърдени за вещи лица; условията, на които трябва да отговарят специалистите, утвърдени за вещи лица; условията и редът за определяне възнагражденията на вещите лица. Визираните в чл. 13, т. 3 от Наредбата предпоставки се отнасят до изискванията за утвърждаване на съответните специалисти за вещи лица и включването им в списъците от утвърдени вещи лица за съответните съдебни райони. Изготвянето на тези списъци цели да създаде ред и гаранции за ефективност на експертната дейност, както и съответствие на възнагражденията. С тях не се въвеждат други забрани във връзка с назначаването и възможността за участие на вещите лица в наказателното производство, по-широки по обхват от предвидените в НПК и ЗСВ. Чл. 396, ал. 1 от ЗСВ регламентира общото положение, че вещото лице се назначава „на принципа на случайния подбор от съответния списък на специалисти, утвърдени за вещи лица”. Това принципно правило не е абсолютно, тъй като съгласно ал. 2 на същия законов текст при необходимост за вещо лице може да се назначи и специалист, който не е включен в съответния списък. Поради това назначаването на вещо лице извън списъка или от списъка на друг съдебен район не води до процесуално нарушение, ако експертът отговаря на условията за назначаване съгласно правилата на НПК. Аргумент в подкрепа на такъв извод може да се почерпи и от разпоредбите на Наредба № 2 от 26 октомври 2011 г. за условията и реда за извършване на съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи, включително и за заплащането на разходите на лечебните заведения, издадена на основание чл. 403а от ЗСВ от Министерството на правосъдието, Министерството на вътрешните работи и Министерството на здравеопазването, обн., ДВ, бр.91 от 18 ноември 2011 г., чл. 2 от който подзаконов нормативен акт изрично предвижда, че съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи се назначават по реда на НПК, респ. ГПК и АПК, и се възлагат на специалисти от съответната област. НПК не съдържа забрана за назначаване и участие на вещи лица в наказателното производство, аналогична на посоченото в чл. 13, т. 3 от Наредба № 3 от 30 ноември 2012 г. на МП изискване за утвърждаване на вещите лица и включването им в съответните списъци – лицето да не е осъждано за престъпление от общ характер. Пречка по чл. 148, ал. 1, т. 5 от НПК за участието на вещото лице д-р Х. в състава на експертизата би съществувала, ако той е бил осъден на лишаване от професионални лекарски права по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НПК, какъвто не е разглежданият случай.

Въз основа на изложеното дотук може да се обобщи, че настоящият състав на ВКС не констатира съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването на въззивното дело. Обективно липсват нарушения от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 – т. 4 от НПК, както и такива по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Дори само косвените доказателства, подробно изброени в мотивите на атакуваната присъда, извън показанията на пострадалия Д., формират хармонична верига от факти, свързани помежду си и с основния факт, като водят до единствено възможен извод за авторството на деянието в лицето на подсъдимия, изведен в съгласие с императивните изисквания на чл. 303 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 287 от НК.

ІІ. По касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Н. Д..

Оплакването на жалбоподателя Д. за явна несправедливост на отмереното по отношение на подсъдимия наказание неоснователно. Претенциите в тази насока са декларативно и схематично формулирани, като в касационната жалба не са изтъкнати конкретни отегчаващи обстоятелства, които въззивният съд да е игнорирал или недооценил, нито смекчаващи такива, чиято относителна тежест и значение да са били необосновано преувеличени. Вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав по въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 3 и т. 5 от НПК е правилно формирано въз основа на събраните по делото доказателства. Наложеното на подсъдимия И. при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК наказание за извършеното от него престъпление по чл. 287 от НК – една година и шест месеца лишаване от свобода при приложение на института на условното осъждане – е справедливо и съответства на обществената опасност на дееца и деянието му. В мотивите на присъдата си БОС (л. 20 – л. 21) е изложил аргументирани съображения относно наличието на значителен брой смекчаващи обстоятелства, включително и изключително такова – прекомерната продължителност на наказателното производство по причини, недължащи се на процесуалното поведение на подсъдимия, които законосъобразно са обусловили приложението на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Като смекчаващи обстоятелства по отношение на дееца, наред с неразумната продължителност на Наказателен процес, с основание са изтъкнати чистото му съдебно минало, положителните характеристични данни за неговата личност, трудовата му ангажираност, показаните добри резултати в професионалната му дейност. Броят и значението на тези факти в пълна степен подкрепят изводите на БОС във връзка с конкретния отмерен размер на наказанието лишаване от свобода, становището му относно възможността за успешно постигане на целите по чл. 36 НК с приложение института на условното осъждане спрямо подсъдимия, както и липсата на необходимост от налагане на кумулативно предвиденото наказание лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НПК. Касационната инстанция не намира основания за преоценка на тези изводи. Не може да се приеме, че отмереното в конкретния размер наказание не би допринесло за възпитателното и предупредително въздействие върху другите членове на обществото. Високата обществена опасност на престъпленията против правосъдието е безспорен факт, но за постигане на целите на чл. 36 НК отговорността на дееца следва прецизно да съответства на степента на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец, като съдът е длъжен да отчете всички индивидуализиращи особености на случая. При разрешаването на въпроса за наказанието съдът е длъжен да постигне баланс между посочените в чл. 36 цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Щом е налице обоснован извод, че извършеното деяние представлява изключение в живота на подсъдимия и не представлява трайна тенденция в професионалната му дейност, недопустимо е само по съображения за генералната превенция да се завишава наказанието на подсъдимия, нито може да се откаже приложението на разпоредбата на чл. 66 от НК.

С оглед на изложеното ВКС приема, че атакуваният съдебен акт не страда от наведените от частния обвинител пороци. Наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия И. И., е законосъобразно определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК и справедливо индивидуализирано по размер, като са налице и условията на чл. 66, ал. 1 НК за отлагане на изпълнението му за конкретно определения изпитателен срок от три години.

При приетата квалификация на второто, инкриминирано по отношение на подсъдимия И., престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, извършено на 31.08.2008 г., БОС законосъобразно е констатирал наличието на обстоятелство, съществено рефлектиращо върху наказателноправното му положение – основание, погасяващо наказателната му отговорност за извършеното престъпление и обуславящо необходимостта от прекратяване на воденото спрямо него наказателно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, вр. чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК. Въззивният съд законосъобразно е упражнил правомощията си по чл. 334, т. 4 от НПК, като в жалбата на частния обвинител не са изложени никакви конкретни доводи във връзка с претендираната неправилност на присъдата в тази й част, които настоящата инстанция да обсъди.

Жалбата на Н. Д. в качеството му на граждански ищец срещу гражданската част на въззивното решение е частично основателна.

По делото е безспорно установено, че спрямо него са били осъществени противозаконни принудителни действия чрез третиране с електрошокова палка и нанасяне на два ритника от страна на подсъдимия И., следствие на които му е било причинено временно разстройство на здравето, неопасно за живота. С оглед на това Н. Д. законосъобразно е бил установен като граждански ищец, а гражданската му претенция срещу подсъдимия И. – приета за съвместно разглеждане в Наказателен процес. Правилно е отчетено и обстоятелството, че деянието на подсъдимия съставлява непозволено увреждане, като е налице причинна връзка между противоправното поведение на дееца и претърпените от пострадалия неимуществени вреди. По въпроса за основателността на гражданския иск БОС законосъобразно е приел, че в разглеждания казус са налице условията за ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимия И. на основание чл. 45 от ЗЗД.

Съдът обаче е счел гражданския иск за доказан по размер само за сумата от 5 000 лева, като е отхвърлил претенцията на жалбоподателя Д. до пълния й предявен размер от 20 000 лева. Този извод съдът е обосновал със съображения (л. 22 от мотивите), че следствие действията на подсъдимия на гражданския ищец е била причинена телесна повреда от категорията на леките, както и че оздравителният период е продължил сравнително кратко време. Обезщетение обаче се дължи за всички реално понесени от гражданския ищец морални болки и страдания. Съдържанието на причинените на пострадалия морални вреди е с много по-широк обхват, отколкото е приел въззивният съд. Неимуществените вреди включват не само причинените телесни наранявания на гражданския ищец, но и преживяното от него чувство на страх и безпомощност при малтретирането му. Той е бил обездвижен – закопчан с белезници, напълно беззащитен и лишен от каквато и да е възможност за съпротива срещу действията на полицейския служител И.. Интензитетът на претърпените от св. Д. физически и морални болки и страдания е бил значително увеличен от използваното от подсъдимия особено средство за въздействие –електрошокова палка, причиняваща остри и мъчителни болкови усещания от изгаряне. С оглед на характеристиките на използваното оръдие не е пресилено да се приеме, че пострадалият е бил подложен на изтезание. За размера на претенцията на гражданския ищец е релевантно и обстоятелството, че следствие упражненото физическо насилие е била пречупена и свободната му воля самостоятелно да избира и определя собственото си поведение, тъй като е бил принуден да направи пред полицейските служители признание за съпричастност към убийство. Предприемането по необходимост на такова поведение допълнително е изострило усещането на жертвата за безсилие и унижение. С оглед на тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че действително понесените от гражданския ищец Н. Д. морални страдания според принципа на справедливостта биха били репарирани от сума в размер на 8 000 лева, в какъвто смисъл следва да бъде изменена атакуваната въззивна присъда. По делото не е доказан по-голям обем на моралните вреди, поради което гражданският иск не следва да бъде уважаван до пълния му предявен размер.

Във връзка с горните изводи подсъдимият И. И. следва да бъде осъден да заплати допълнителна държавна такса върху увеличението на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 120 лева.

С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да измени атакувания съдебен акт на БОС по ВНОХД № 660/2013 г., като увеличи присъденото на Н.Г.Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието на подсъдимия И. И. на сумата от 8 000 лева, като в останалите си части въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 5 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 309 от 06.12.2013 г., постановена по ВНОХД № 660/2013 г. по описа на Бургаския окръжен съд, като УВЕЛИЧАВА присъденото на Н.Г.Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от извършеното от подсъдимия И.Н.И. деяние на сумата от 8 000 (осем хиляди) лева.

ОСЪЖДА подсъдимия И.Н.И. да заплати по сметка на ВСС държавна такса върху увеличението на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 120 (сто и двадесет) лева.

Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.