За критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за определянето на обезвредата в тези случаи при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства.

чл. 52 ЗЗД 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60180

гр. София, 06.10.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря А. Р като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 3905/2020 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура - София срещу решение № 1113/04.06.2020 г. по гр. д. № 1084/2018 г. на Апелативен съд – София, ГК, 10 - ти състав.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в атакуваната му част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се то да бъде отменено в тази част с намаляване размера на обезщетението на неимуществените вреди в съответствие с действително претърпените такива и принципа на справедливостта.

Ответникът М.А.С. – лично и чрез адв. Я. оспорва жалбата. Ангажира становище за правилност и законосъобразност на въззивното решение в обжалваната му част, което счита и за справедливо по своя резултат.

Предмет на проверка в настоящото производство е цитираното по - горе въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 8151/02.12.2017 г. по гр. д. № 7841/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, 23 - ти състав в отхвърлената част на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от М.А.С. против Прокуратура на РБ (ПРБ) за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила на 22.06.2012 г. присъда № 83/05.11.2009 г. по НОХД № 83/2008 г. на Софийски военен съд, за разликата над 100 000 лв. до 120 000 лв. и е присъдена тази разлика – т. е. сумата от още 20 000 лв. - обезщетение на неимуществени вреди от горепосоченото незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2014 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение, в размер на сумата от 100 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Установил е, че с влязла в сила (на 22.06.2012 г.) присъда № 83 от 05.11.2009 г. по НОХД № 83/2008 г. на Софийския военен съд ищецът М.А.С. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК. Предвид на това в обжалваното решение е прието, че действията на прокуратурата по образуване на наказателно производство срещу ищеца, провеждане на процедура по екстрадирането му пред съдебните органи на Р. Ч (където се е бил установил да живее и работи след като е напуснал страната), вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от около три години и обвинение в извършване на престъпление, поддържано неколкократно и системно пред първоинстанционния и въззивен наказателен съд, са били незаконни по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ. Мотивирани са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди: продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство от около десет години; търпените ограничения в личната свобода на незаконно обвиненото лице, свързани с правото му на свободно придвижване чрез налагане на най – тежката мярка на процесуална принуда за срок от около три години, изменена в „парична гаранция“ от 10 000 лв. и налагане на принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната“ за период от 18.12.2003 г. до 29.05.2009 г., с ограничаване правото му на труд; търпените като последица от това ежедневен дискомфорт и значителни неудобства за изключително дълъг период от време; негативните изживявания и емоции, изпитване на чувство на срам и вина, които са създали трудности при завръщане на лицето към обичайния си начин на живот след оправдаването му; дискредитирането на доброто му име и уронването на честта и достойнството му, както в обществото, така и в професионалните среди; широкото разгласяване на случая в средствата за масово осведомяване (макар според съда това да не е резултат от действията на прокуратурата) и на обстоятелствата относно повдигнатото срещу ищеца незаконно обвинение и наложените му мерки за неотклонение, които станали достояние на неограничен кръг от хора широк и са довели до накърняване на честта и достойнството му. Инстанцията по същество е отрекла наличие на причинно - следствена връзка между действия на органите на ответника по процесното незаконно обвинение и прекратеният брак на ищеца, както и с настъпилата смърт на баща му. При съобразяване с горните обстоятелства и с обществено – икономическите условия в страната, а и с обичайния стандарт на живот съдът е приложил чл. 52 ЗЗД и определил сумата от 120 000 лв. за достатъчно, справедливо и адекватно обезщетение на засегнатите нематериални блага.

С определение № 307 от 16.04.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в посочените части, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправните въпроси за критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за определянето на обезвредата в тези случаи при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства.

По въпросите, обусловили допускане на обжалваното решение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение намира следното.

Прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди произтичащи от непозволено увреждане при незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано, е свързано и изисква преценка на определен кръг обстоятелства. Те са изведени с постановките на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на неимуществени вреди се вземат под внимание всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят вредите, като в мотивите съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. Така понятието „справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, което не е абстрактно, придобива конкретно съдържание съобразено с релевантните за спорното право факти и обстоятелства – т. е. отчита особеностите на всеки отделен случай. Според указанията по т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди и се определя глобално по справедливост. Съдът следва да съобрази броя и тежестта на деянията, които са били предмет на незаконно обвинение; продължителността на воденото наказателно преследване; причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените вреди - болки и страдания, вкл. вида, тежестта и интензитетът на отделните негативни изживявания на пострадалия, създадените в резултат от незаконното наказателно преследване неудобства, ограничения и лишения, неблагоприятното отражение върху неговия живот – в личен (емоционална сфера и здравословно състояние, вкл. отношения в семейството), социален и професионален план, всички преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилите вреди следва да се съизмеряват, съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Установената последователна практика на ВКС по приложението на този законов текст с оглед обезщетяването на морални вреди от деликт при незаконно обвинение в престъпление се основава изцяло на посочените правни разрешения (така решение № 12 от 02.02.2021 г. по гр. д. № 1936/2020 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 113 от 12.11.2020 г. по гр. д. № 90/2020 г. на ВКС, III г. о.; решение № 135 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 4581/2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 204 от 26.10.2020 г. по гр. д. № 4605/2019 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 264 от 29.11.2019 г. по гр. д. № 1185/2019 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 61 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 3291/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 25 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 2167/2017 г. на ВКС, III г. о. и др.), вкл. и цитираните от касатора решения по релевантното питане. Тази практика се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав.

С оглед дадения отговор на въпросите, обусловили допускането на касационно обжалване, въззивното решение е частично неправилно.

Второинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон към установените по делото факти, което е довело до необоснован и незаконосъобразен извод относно размера, необходим за репариране на понесените от ищеца неимуществени вреди, който е завишен. Това характеризира направеното в посочения смисъл касационно оплакване като основателно.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съставът на апелативния съд правилно е съобразил негативните последици за незаконно обвиненото лице, изразяващи се в понесените страдания, емоционален стрес, притеснения и несигурност от факта на провежданата срещу него близо десетгодишна наказателна репресия и съпътстващите действия по разследване, довели до ограничаване правото му на лична свобода, на свободно придвижване за времето на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“–за периода от 28.11.2003г. до 02.03.2006 г., както и наложената му ограничителна мярка „забрана за напускане пределите на страната“ за период от пет години и половина (от 18.12.2003 г. до 29.05.2009 г.). Отчетени са също и значителните неудобства, притеснения и ежедневен дискомфорт при завръщане на лицето към обичайния си начин на живот след оправдаването му; дискредитирането на доброто му име и уронването на честта и достойнството му, както в обществото, така и в професионалните среди, като интензитетът на така понесените морални вреди е бил значително по – висок с оглед множеството публикации в средствата за масово осведомяване, даващи гласност на фактите и обстоятелствата по разследването.

В обжалваното решение обаче липсват самостоятелни мотиви и съображения при преценка и съпоставяне на всяко едно от разгледаните по – горе конкретни обективни обстоятелства от значение за засегнатите нематериални блага и за определяне на обезщетението в присъдения размер. Несъмнено както характера на обвинението (за тежко престъпление по смисъла на НК), така и продължителността на упражнената наказателна репресия (за времето от 28.11.2003 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 22.06.2012 г.), вкл. и предхождащия я период на проведената екстрадиция от Р. Ч в страната (считано от задържането на лицето от правоохранителните органи на тази държава на 04.07.2003г. до екстрадирането му на 28.11.2003 г. в България), наложените сериозни ограничения на правата на личността (на свободно придвижване, забрана за напускане пределите на страната) за продължителен период от време, неколкократното разглеждане на делото по обвинението от съответната инстанция (първа, въззивна и касационна), а и широкото разгласяване на случая в средствата за масово осведомяване са обективни факти, които са довели до морални вреди (притеснения, безпокойство и стрес от угрозата на евентуална бъдеща осъдителна присъда, обществено и професионално злепоставяне, дискомфорт и значителни неудобства при завръщането му към обичайния начин на живот) и налагат определяне на един по – висок размер на обезвредата. От значение за определяне на такъв размер на обезщетение в случая са и психическите изживявания, емоционални сътресения и тревоги, търпени от пострадалия в отношенията от най – тесния му семеен кръг (съпруга, деца), които по обективни причини са преустановени и в крайна сметка съществено трансформирани в резултат на неумолимия ход на времето. По делото обаче липсват установени – по несъмнен и категоричен начин - данни за прекратяване на брака на ищеца и за смъртта на баща му в причинна връзка с воденото наказателно производство. Преценката на посочените обстоятелства несъмнено следва да бъде извършена по делото. Макар да ги е обсъдил в мотивите си въззивният съд не е преценил тяхното конкретно значение за естеството на засегнатите нематериални блага, което е довело до необосновано завишаване на определеното за тях обезщетение в размер на 120 000 лв. Всички така разгледани обективни обстоятелства дават основание за извод, че общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД ще бъде удовлетворен с присъждане на обезщетение в размер на 80 000 лв. Последната сума съответства на доказаните действително претърпени неимуществени вреди и отговаря на общественото разбиране за справедливост. Този размер отчита болките и страдания, които са доказани и чието настъпване е в пряка причинна връзка с незаконното обвинение, а също удовлетворява и изискването за справедливо възмездяване на морално увреденото лице.

Предвид изложеното въззивното решение следва да се отмени в частта, с която искът за обезщетение на неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 80 000 лв. до 120 000 лв. – т. е. за сумата от 40 000 лв. и за тази сума претенцията следва да се отхвърли, ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2014 г. до изплащането. В останалата му обжалвана част – за уважаване на иска за сумата от 80 000 лв. решението на апелативния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила.

Предвид липсата на доказателства за направени разноски, такива на ищците не се следват, като не следва да бъде присъждано и заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, с оглед липсата на основание за оказване на безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

По искането на пълномощника на ответника по жалба за присъждане на възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА.

За да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие, предпоставките са две: да е оказана безплатно адвокатска помощ на лице, попадащо в някоя от посочените в закона категории лица (чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗА) и в съответното производство насрещната страна да е била осъдена за разноски. В случая така установените кумулативни предпоставки не са налице, поради което адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за процесуалния представител на ответника по жалба за производството по разглеждане на жалбата пред касационната инстанция (за подаването на отговор на жалбата е уговорена възмездна правна услуга с договора от 20.07.2020 г.) не следва да се определя и присъжда.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1113/04.06.2020 г. по гр. д. № 1084/2018 г. на Апелативен съд – София, ГК, 10 - ти състав в частта, с която е уважен предявеният от М.А.С. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 80 000 лв. до 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигнато обвинение по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила на 22.06.2012 г. присъда № 83/05.11.2009 г. по НОХД № 83/2008 г. на Софийски военен съд, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 21.06.2014 г. до изплащането и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.А.С. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 4 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила на 22.06.2012 г. присъда № 83/05.11.2009 г. по НОХД № 83/2008 г. на Софийски военен съд за сумата над 80 000 лв. до претендираните 120 000 лв. - т. е. за разликата от 40 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2014 г. до изплащането.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част - с която е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за сумата от 80 000 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.