Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства по делото?

чл. 236 ГПК чл. 269 ГПК чл. 272 ГПК 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60210

гр. София, 07 октомври 2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

В.К.С, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Р. П, като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц, гр. дело № 4110 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Енерго-про продажби“ АД срещу решение № 260559/21.09.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 1344/2020 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 46/28.02.2020 г. по гр. дело № 890/2019 г. на Девненския районен съд, е уважен, предявеният от Й.Я.П. срещу жалбоподателя, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено спрямо ответника-касатор, че ищецът не му дължи сумата 5 307.26 лв., представляваща начислена без правно основание стойност на електрическа енергия за периода 12.04.2017 г. - 11.04.2018 г. за обект с клиентски № ...... и абонатен №......., с адрес на потребление [населено място] дол, [улица], по фактура №......../30.04.2019 г.; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като в отговор на въззивната жалба и „за пълнота на изложението“ е посочил следното: Служебното начисляване на електроенергия като едностранна корекция на сметка за минал период по партидата на ищеца е извършено по реда и условията на обнародваните в ДВ, бр. 98/12.11.2013 г. ПИКЕЕ, в сила от 16.11.2013 г., изм. ДВ, бр. 15/14.05.2017 г., които правила имат правната характеристика на подзаконов нормативен акт към ЗЕ, който е задължителен за страните. Нормите на чл.чл 1-47 и чл.чл. 52-56 от ПИКЕЕ са отменени с решение № 1500/06.02.2017 г. по адм. д. № 2385/2016 г. на 5-чл. с-в на ВАС, обн. в ДВ, бр. 15/14.02.2017 г., и към момента на извършване на проверката на електромера на обекта на ищеца на 11.04.2018 г. не са част от действащото право. Нормите на чл.чл. 48-51 от ПИКЕЕ са отменени с решение № 2315/21.02.2018 г. по адм. д. № 3879/2017 г. на IV-то отд. ВАС, обн. в ДВ бр. 97/23.11.2018 г., следователно към момента на извършване на проверката на електромера са били част от действащото право. Окръжният съд е приел, че при това положение доставчикът би могъл да коригира сметката на крайния потребител при установеност по делото, че отклонението в показателите на консумираната енергия се дължи на неправомерно действие от страна на потребителя, периода на неизмерването и реално консумирана електрическа енергия за миналия период. Съдът е посочил и че ответникът-касатор не е ангажирал доказателства в тази насока, – че са налице неправомерни действия от страна на потребителя-ищец, поради което е приел, че вземането на ответника е изцяло недължимо, при липса на наведени твърдения за наличие на друго основание, породило твърдяното право в полза на страната. Въззивният съд е намерил за недоказана по безспорен начин и дължимостта на процесната сума, както и наличието на основание и законосъобразност на извършеното начисляване на сметката на абоната, с оглед на което също е приел за недоказано от ответното дружество, че процесната сума му се следва. Доводът на жалбоподателя, че направената корекция намира правно основание в нормите на ПИКЕЕ, съдът е счел за несъстоятелен, поради което е приел и че ответникът не е доказал съществуването на вземането си по основание и размер. В тази връзка са изложени и съображения, че в случая действително не е установена грешка при измерване на консумираната електроенергия, която следва да се отчита на тарифите, които са видими и за потребителя; не е констатиран и дефект в тарифния превключвател. Също в тази връзка съдът е приел и че в резултат от намеса в софтуера част от електроенергията е била отчитана по невизуализирана и недостъпна за потребителя тарифа, която освен, че не осигурява възможност за контрол на показанията на СТИ – в нарушение на нормативните изисквания, но и липсват данни в кой часови диапазон е потребявана натрупаната в скрития регистър електроенергия, както и дали изобщо е потребена от ищеца, а не от преходен абонат, тъй като липсват данни към датата на монтиране на СТИ, дали тази тарифа е била нулирана. В заключение въззивният съд е приел, че предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен.

В касационната жалба на „Енерго-про продажби“ АД се излагат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответникът по касационната жалба – ищецът Й. П. в отговора на жалбата и в последваща молба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.

С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 230/30.03.2021 г. е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства по делото.

По този процесуалноправен въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, която приема следното: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Съгласно и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С действащия ГПК отм. г. правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК отм. , и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В този смисъл са решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 211/21.01.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и цитираната в тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В същия смисъл е и посоченото от жалбоподателя по настоящото дело, решение № 222/27.03.2018 г. по търг. д. № 505/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, в което е прието, че за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото; въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, и независимо от възможността да препрати по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.

В противоречие с посочената практика (включително задължителна) на ВКС в случая въззивният съд се е задоволил да препрати по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, без да е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза, като не е обсъдил и всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните. Основателно в тази връзка е основното оплакване на дружеството-касатор, че в нарушение на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК окръжният съд не е обсъдил доводите във въззивната му жалба за приложението в случая на разпоредбите на чл. 183 и чл. 200 от ЗЗД – предвид отмяната на ПИКЕЕ от ВАС. След като правилно съдилищата (и първостепенния, и въззивния) са приели, че разпоредбите на ПИКЕЕ за едностранна корекция на сметки, са неприложими в случая, те е следвало да съобразят относимата към спорното договорно правоотношение материалноправна норма – чл. 200, ал. 1 от ЗЗД. Окръжният съд, в качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на правния спор, е приложил неправилно материалния закон, като не е дал точна правна квалификация на иска. По делото е предявен отрицателен установителен иск по реда на чл. 124 от ГПК – нормата е процесуалноправна и сочи реда и процесуалните предпоставки за допустимост на претенцията, но не и материалноправната квалификация на иска, която в случая е именно по чл. 200, ал. 1 от ЗЗД. Предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно – уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича спорното материално право. Последното се квалифицира от съда. Въззивният съд, като втори по ред по съществото на спора, не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своя краен извод по материалния спор с този на първата инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон, и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил. Съгласно чл. 7 от ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимостта на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване, а още и съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината – чл. 10 от ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние.

В смисъла на гореизложеното е и актуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК по множество подобни правни спорове (решение № 124/18.06.2019 г. по гр. д. № 2991/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 150/26.06.2019 г. по гр. д. № 4160/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 144/12.03.2021 г. по гр. д. № 1251/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 54/24.03.2021 г. по гр. д. № 1843/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 50/12.05.2021 г. по гр. д. № 1737/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 82/12.05.2021 г. по гр. д. № 2844/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр.), в която е разяснено и следното: Правоотношенията между електроснабдителните дружества и крайните потребители на електрическа енергия възникват по силата на договори за продажба (доставка) на електрическа енергия. Поради специфичния предмет на тези договори, част от правата и задълженията на страните се регламентират с разпоредби в ЗЕ, чиято цел е да бъдат защитени потребителите, които могат да бъдат ощетени от неравноправни клаузи поради това, че електроснабдителните дружества са по-силната страна в правоотношението. Защитата на потребителите от евентуални неравноправни клаузи обаче не променя характера на договорните отношения. Договорът има специфичен предмет, но за неуредени в ЗЕ случаи, следва да се прилагат общите правила за продажба – чл. 183 и сл. от ЗЗД. Така, купувачът дължи заплащане на действително доставената и потребена от него електроенергия, на основание чл. 200 от ЗЗД. От това следва, че когато е допусната грешка и е отчетена доставка в по-малък размер и, съответно е заплатена по-малка цена от реално дължимата, купувачът дължи доплащане на реално доставената му електроенергия. Дори да липсва специална уредба, този извод следва от общото правило, че купувачът дължи заплащане на цената на доставената стока и от принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Без значение е дали има виновно поведение у потребителя за неточното отчитане на действително доставената електрическа енергия, важното е какво количество действително е потребил, като дължи цена за цялото. ПИКЕЕ (обн. в ДВ бр. 98/12.11.2013 г.) съдържат подробна регламентация по какъв начин се коригира едностранно сметката на потребителя. В периода след тяхната отмяна (включително на чл.чл. 48-51), извършена с решение № 1500/06.02.2017 г. по адм. д. № 2385/2016 г. на ВАС (обн. в ДВ, бр. 15/14.02.2017 г.) и решение № 2315/21.02.2018 г. по адм. д. № 3879/2017 г. на ВАС (обн. в ДВ бр. 97/23.11.2018 г.), електроразпределителното дружество не може да търси доплащане на суми за доставена, но неплатена електроенергия след установяване на грешки при отчитането, по реда и на основание отменените разпоредби. Доставчикът обаче има право да търси доплащане на основание чл. 200 от ЗЗД, а потребителят, съответното – задължение да плати цялата потребена елекроенергия. Съдът е този, който квалифицира искането, с което е сезиран. При иск с правно основание чл. 200 от ЗЗД за заплащане изцяло или частично на доставена електроенергия, ищецът-доставчик следва да уточни какво количество и за какъв период от време твърди, че е доставил електроенергия, съответно каква част от нея е останала неплатена от потребителя. Ищецът-доставчик носи тежестта да докаже, че количеството е действително доставено на ответника и ако твърди, че върху средството за търговски измерване (СТИ) е извършено неправомерно въздействие, в резултат на което с него е измерена цялата доставена енергия, но последната не е отчетена правилно, следва да го установи по пътя на пълно главно доказване, а още и цената на електроенергията, която не е заплатена от потребителя. При предявен от потребителя отрицателен установителен иск за несъществуване на негово задължение за заплащане на електроенергия, тежестта за доказване е за ответника-доставчик, който претендира плащането. Съдебното исково производство по реда на ГПК гарантира равни права на страните при спорове за грешно отчитане на изразходваната електроенергия и тези гаранции са достатъчни, за да защитят добросъвестните потребители. Ето защо гражданските съдилища не могат да се позовават на липсата на предварителни процедури за защита на потребителите, за да отхвърлят претенциите за заплащане на реално потребената електрическа енергия, а са длъжни да решат спора въз основа на събраните по делото доказателства.

Като не е съобразил горното, както вече беше посочено, въззивният съд е постановил обжалваното решение при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилна правна квалификация на предявения по делото иск. Неправилното въззивно решение следва да бъде отменено и делото – върнато на окръжния съд за ново разглеждане от друг негов състав. При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК, въззивната инстанция следва да изясни твърденията на ответника – порцесното незаплатено количество електроенергия за какъв период от време е доставено, като даде възможност на насрещната страна да направи възражения във връзка с уточнението. С оглед необходимостта от специални знания за изясняване на установените по делото обстоятелства, че в резултат от външна намеса в софтуера на процесното СТИ част от електроенергията е била отчитана по невизуализирана тарифа, въззивният съд следва служебно да допусне повторна, комплексна съдебна експертиза, като укаже на ответника задължението му да внесе депозит за възнаграждение на съдебните експерти. Съставът на експертизата следва да включва, освен вещо лице електро-инженер, още и софтуерен специалист, които да дадат обосновано и аргументирано заключение по следните задачи: преминала ли е реално през процесното СТИ, отчетената в тарифа 1.8.3 електроенергия, и през кой период от време; какви са били показанията на тарифите на процесното СТИ при монтирането му в имота на ищеца; разполага ли дружеството-доставчик със софтуерна програма, с която да може да променя показанията в тарифите на СТИ, или само с такава, която чете данни; какво означава и по какъв начин е възможна констатираната в протокола на БИМ, „външна софтуерна намеса в тарифната схема на електромера“, като и какво означава „електромерът не съответства на технически характеристики“; възможно ли е в случая да се касае за грешка, която не се дължи на човешко поведение. Въззивният съд следва да даде възможност и на страните да формулират задачи към експертизата, но и като прецени тяхната относимост към предмета на доказване по делото, преди да ги допусне.

Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260559/21.09.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 1344/2020 г. на Варненския окръжен съд.

ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: