Когато първоинстанционният съд е счел за безспорни и ненуждаещи се от доказване някои факти и обстоятелства, може ли въззивният съд да приеме тези факти и обстоятелства за недоказани направо с решението си и да изненада страните, или следва да ги уведоми, за да ангажират съответни възражения и/или доказателства за защита на своите права с оглед изменения/разширения от въззивния състав предмет на доказване по делото?

чл. 146, ал. 1 ГПК 
Съгласно чл.146, ал.1, т.4 от ГПК, когато съдът в доклада си по делото обяви определени обстоятелства за ненуждаещи се от доказване, той освобождава страните от задължението да сочат доказателства за тези обстоятелства. Тогава, дори страните да посочат доказателства, те не са необходими и поради това съдът ще откаже да ги събере. Няма пречка обаче съдът да промени своя извод, да приеме, че съответният факт не е безспорно установен и да го обяви отново за спорен. В този случай съдът следва да промени определението по чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК, като е длъжен изрично и ясно да уведоми страните, че съответният факт не е безспорно установен за съда, да разпредели тежестта на доказването му и съответно, ако задължената страна не е посочила доказателства за установяването му, да й го обяви. В противен случай съдът би допуснал нарушение на чл. 146, ал. 1 от ГПК и със собственото си поведение би препятствал установяване на истината в нарушение на чл. 10 и чл. 7 ГПК.  Промяната в извода относно установеността на факта може да се извърши и от въззивния съд, ако той за първи път, за разлика от първостепенния съд, приеме, че релевантен за спора факт не е безспорен и трябва да бъде установен/ в този смисъл-решение №74 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 2999/2018 г. на IV ГО на ВКС/. Тази промяна обаче не може да бъде отразена едва в мотивите на въззивното решение. Ако въззивният съд в мотивите на решението си и в противоречие с доклада по чл.146, ал.1, т.4 от ГПК приеме, че релевантен факт е спорен и не е установен, без да изследва становището на страните, без да отдели спорното от безспорното, без да даде указания на страните да дадат своето становище по въведените от него нови предели на предмета на доказване, допуска съществено процесуално нарушение/решение № 276 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 519/2014 г. на III ГО на ВКС/. В този случай, за да изпълни задължението си по чл.10 от ГПК, въззивният съд трябва да приложи разрешението, дадено в т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

чл. 10 ГПК чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60214

гр.София, 07.10.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Т

ЧЛЕНОВЕ: Д.Д.Г Николаева

при участието на секретаря Д. Н, като изслуша докладваното от съдия Д. Д гр. д. № 3782 по описа за 2020 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б.И.Т. срещу решение № 1506 от 9.7.2020 г., постановено по въззивно гражданско дело № 4914 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е отменено решение № 2465 от 5.4.2019 г. по гр. д. № 9044 по описа за 2016 г. на Софийския градски съд, ГО, 7 състав, като вместо него е постановено друго решение, с което е отхвърлен предявеният от Б.И.Т. против „Банка ДСК“ ЕАД и Г.А.Г. иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо от ЗЗД във връзка с чл.167, ал.3 от ЗЗД за признаване за установено, че учредената в полза на „Банка ДСК“ ЕАД договорна ипотека, отразена в нотариален акт № 47, нотариално дело № 2828/2008 г. на нотариус Кр. С. с регистрационен номер *** на НК, е нищожна поради противоречие със закона.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е необосновано

и неправилно поради противоречие с материалния закон и съществени противоречия със съдопроизводствените правила. Моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен.

„Банка ДСК“ ЕАД застъпва становище, че касационната жалба е неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Ответникът Г.А.Г. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Р. Б, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Софийския апелативен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена 102 007,10 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с определение № 240 от 29.03.2021 г. по настоящото дело по следния въпрос:

Когато първоинстанционният съд е счел за безспорни и ненуждаещи се от доказване някои факти и обстоятелства, може ли въззивният съд да приеме тези факти и обстоятелства за недоказани направо с решението си и да изненада страните, или следва да ги уведоми, за да ангажират съответни възражения и/или доказателства за защита на своите права с оглед изменения/разширения от въззивния състав предмет на доказване по делото?

Отговорът на въпроса следва от разрешенията, дадени в практиката на ВКС, цитирана в определението по допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.146, ал.1, т.4 от ГПК, когато съдът в доклада си по делото обяви определени обстоятелства за ненуждаещи се от доказване, той освобождава страните от задължението да сочат доказателства за тези обстоятелства. Тогава, дори страните да посочат доказателства, те не са необходими и поради това съдът ще откаже да ги събере. Няма пречка обаче съдът да промени своя извод, да приеме, че съответният факт не е безспорно установен и да го обяви отново за спорен. В този случай съдът следва да промени определението по чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК, като е длъжен изрично и ясно да уведоми страните, че съответният факт не е безспорно установен за съда, да разпредели тежестта на доказването му и съответно, ако задължената страна не е посочила доказателства за установяването му, да й го обяви. В противен случай съдът би допуснал нарушение на чл. 146, ал. 1 от ГПК и със собственото си поведение би препятствал установяване на истината в нарушение на чл. 10 и чл. 7 ГПК.  Промяната в извода относно установеността на факта може да се извърши и от въззивния съд, ако той за първи път, за разлика от първостепенния съд, приеме, че релевантен за спора факт не е безспорен и трябва да бъде установен/ в този смисъл-решение №74 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 2999/2018 г. на IV ГО на ВКС/. Тази промяна обаче не може да бъде отразена едва в мотивите на въззивното решение. Ако въззивният съд в мотивите на решението си и в противоречие с доклада по чл.146, ал.1, т.4 от ГПК приеме, че релевантен факт е спорен и не е установен, без да изследва становището на страните, без да отдели спорното от безспорното, без да даде указания на страните да дадат своето становище по въведените от него нови предели на предмета на доказване, допуска съществено процесуално нарушение/решение № 276 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 519/2014 г. на III ГО на ВКС/. В този случай, за да изпълни задължението си по чл.10 от ГПК, въззивният съд трябва да приложи разрешението, дадено в т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

Б.И.Т. е изложила в исковата молба, че като наследник на своята майка Л. Р. е собственик на апартамент, находящ се в [населено място] на първия етаж в жилищната сграда на [улица]. На 29.12.2007 г. без съгласие на Л. Р. собствеността е била прехвърлена на М. и М. Ш., които на свой ред на 29.02.2008 г. са продали апартамента на Г. Г.. На същата дата купувачът Г. Г. е ипотекирал апартамента в полза на „Банка ДСК“ ЕАД. С влязло в сила решение № 1054 от 22.05.2015 г. по възз. гр. д. № 4451/2012 г. Софийският градски съд е прогласил за нищожна първата сделка поради липса на съгласие от страна на Л.Д.Р., като решението е постановено при участието на ответника Г. Г.. След като първата продажба е нищожна, ипотеката е била учредена от несобственик и също е нищожна на основание чл.167, ал.3 от ЗЗД, поради което ищецът е поискал тази нищожност да бъде прогласена по отношение на „Банка ДСК“ ЕАД и Г. Г..

В отговора на исковата молба пълномощникът на „Банка ДСК“ ЕАД е заявил, че искът е неоснователен, тъй като към момента на учредяване на ипотеката Г. Г. е бил собственик на имота, върху който е учредена ипотеката. Изтъкнал е, че банката е трето лице и не е обвързана от решението, с което покупко-продажбата е била обявена за нищожна. Освен това е посочил, че исковата молба, въз основа на която е прогласена нищожността на покупко-продажбата поради липса на съгласие, е вписана след учредяване на ипотеката.

С молба от 25.09.2017 г. ищцата е допълнила на основание чл.143, ал.2 от ГПК твърденията си, като е уточнила, че нейната майка Л. Р. не е ходила на 15.12.2007 г. в гр. Русе, за да заверява пълномощно и декларации за сделка. Пред нотариуса се е явило лице с неистинска лична карта на нейно име, което се установява от обстоятелството, че в тази карта са посочени грешни дата на издаване и срок на валидност. Поискала е от съда да признае за безспорно установено по делото, че сделката, сключена на 29.12.2007 г. е нищожна поради липса на съгласие. В случай на несъгласие на противните страни е поискала да бъдат приложени делата, по които е прогласена нищожността, както и всички събрани по делата доказателства.

В публичното съдебно заседание на 25.09.2017 г. първоинстанционният съд е допуснал допълване на исковата молба с горепосочените обстоятелства и е приел за безспорно, че с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожност на сделката, сключена на 29.12.2007 г. Делата са изискани и приети, а ищцата се е отказала само от искането си да бъдат разпитани двама свидетели относно непрекъснатото ползване на апартамента от нейна страна. Въз основа на събраните доказателства Софийският градски съд е приел, че първата сделка от 28.12.2007 г. е нищожна поради липса на съгласие, затова следващата продажба не е породила вещноправен прехвърлителен ефект. Ето защо учредителят на ипотеката не е бил собственик на апартамента, поради което е прогласил нейната нищожност на основание чл.167, ал.3 от ЗЗД.

Във въззивната си жалба представителят на „Банка ДСК“ ЕАД е повторил възраженията си, че нищожността на първата сделка не обвързва банката, тъй като ипотеката е вписана преди вписването на исковата молба за прогласяване нищожността на първата сделка и че банката не е участвала в производството по прогласяване на тази нищожност.

В решението си Софийският апелативен съд е констатирал, че банката действително не е била страна по делото за нищожност на първата покупко-продажба и не е правоприемник на страна по това дело, поради което не е обвързана със силата на пресъдено нещо на решението. Затова нищожността следва да бъде доказана отново в рамките на настоящото производство, като доказателствената тежест пада върху ищцата. Тя обаче не е ангажирала други доказателства извън съдебното решение, което е непротивопоставимо на банката. Ето защо е приел, че по отношение на банката договорите са породили правно действие, учредената ипотека е валидна и нищожността и отпадането на вещното право поради липсата на надлежно учредена представителна власт не засяга ипотечното право, защото договорът за ипотека е вписан преди вписване на иска за установяване на нищожността и банката е придобила правата си на ипотекарен кредитор. По тези съображения е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск.

От изложеното е видно, че още в отговора на исковата молба банката се е позовала на липса на сила на пресъдено нещо спрямо нея на влязлото в сила решение за нищожност на първата сделка с апартамента. С оглед на това възражение първоинстанционният съд е следвало да даде в доклада ясно указание, че е в тежест на ищцата да докаже спрямо банката нищожността на първата сделка. Вместо това Софийският градски съд е счел за безспорно, че с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожност на сделката, сключена на 29.12.2007 г. и е приел в мотивите си, че тази нищожност обвързва и банката. Въззивният съд обаче е коригирал извода на първоинстанционния съд и е приел, че решението за нищожност на първата сделка няма сила на пресъдено нещо спрямо банката и ищцата е следвало отново да докаже в настоящия процес тази нищожност. Този съд не е съобразил обаче, че заради неточността на доклада на първоинстанционния съд страната е пропуснала да поиска събиране на доказателства за нищожността на първата сделка. В резултат от действията на първоинстанционния съд ищцата е останала с погрешното убеждение, че нищожността е доказана посредством влязлото в сила съдебно решение. В съответствие с дадения по-горе отговор на въпроса промененият извод относно тежестта на доказване на нищожността на първата сделка не е следвало да се отрази едва в мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което е лишило ищцата от възможност да установи фактите, които са от значение за спора. Преди да постанови своето решение, въззивният съд е бил длъжен да обяви на страните, че вече не приема за безспорна нищожността на сделката, сключена на 29.12.2007 г. по отношение на банката, тъй като решението няма сила на пресъдено нещо спрямо нея. Затова въззивният съд е следвало да даде указания на ищцата, че тя трябва да проведе по настоящото дело спрямо банката пълно доказване на нищожността на покупко-продажбата от 28.12.2007 г.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното решение следва да бъде касирано и делото трябва да бъде върнато на Софийския апелативен съд за даване на съответните указания на ищцата и евентуално събиране на посочените от нея доказателства за установяване на нищожността на покупко-продажбата от 28.12.2007 г. по отношение на банката.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1506 от 9.7.2020 г., постановено по въззивно гражданско дело № 4914 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Софийския апелативен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: