Допуснато касационно обжалване поради вероятната недопустимост на решението - предявени осъдителни и установителни искове за собственост за един и същ имот без да се твърдят нови обстоятелства.

чл. 280, ал. 2 ГПК чл. 108 ЗС чл. 124 ГПК 

№ 60111

гр. София, 08.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря С. Т, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 324 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 260280/18.09.2020 г., подадена от И.Г.С. и К.Л.С., чрез адвокат Г. В., срещу решение № 56 от 7.08.2020 г., постановено по гр. д. № 135/2020 г. на Окръжен съд – Видин, с което е потвърдено решение № 672 от 6.01.2020 г., постановено по гр. д. № 2332/2018 г. на Районен съд – Видин.

С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от И.Г.С. и К.Л.С. срещу М.Д.В. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване на установено по отношение на ответницата правото на собственост на ищците върху недвижим имот - апартамент с идентификатор ***** по КК на [населено място], находящ се в [населено място], на [улица], бл. „П.“, ап. *, на трети етаж, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 61 кв. м, както и 2.65 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, при съседи на жилището: отляво - ап. № *, отдясно - ап. № *, отгоре - ап. № *, отдолу - ап. № *; признато е за установено по отношение на И.Г.С. и К.Л.С., по предявения насрещен иск, правото на собственост на М.Д.В. върху същия недвижим имот; отменен е издаденият констативен нотариален акт № 166, т. І, рег. № 1672, нот. д. № 120/2015 г. на нотариус Л. Ц., с район на действие ВРС, вписана под № * в регистъра на НК, с който И.Г.С. и К.Л.С. са признати за собственици с равни права.

Въззивният съд е изложил в решението си, че пред Районен съд – Видин е предявен от И.Г.С. и К.Л.С. срещу М.Д.В. положителен установителен иск за право на собственост върху описания по-горе недвижим имот. Предявен е и насрещен положителен установителен иск за собственост върху процесния имот на оригинерно основание - придобиването му от ответницата след добросъвестно владение в продължение на пет години.

Приел е, че по делото не е спорно, че на основание договор за покупко-продажба от 22.12.1997 г., материализиран в нотариален акт № 34, т. XV, нот. д. № 4582/1997 г. на нотариус при PC – Видин, И. С. и К. С. придобили правото на собственост върху процесния апартамент, като същият е с идентификатор ***** по КК на [населено място]. За него М.П.Г. на 6.07.2010 г. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост № 43, том II, рег. № 3724, нот. д. № 170/2010 г., след което го прехвърлила на М.Д.В. с договор за покупко-продажба от 20.01.2011 г., обективиран в нотариален акт № 20, т. I, рег. № 946, нот. д. № 11/2010 г.

Окръжен съд – Видин е посочил, че с решение по гр. д. № 383/2012 г. по описа на същия съд е потвърдено решение № 182/4.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2011 г. на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от И.Г.С. и К.Л.С. срещу М.Д.В. иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на визирания по-горе апартамент, и е отменено решението на ВРС в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. срещу М.П.Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като вместо това е признато за установено по отношение на М.П.Г. правото на собственост на И.Г.С. и К.Л.С. върху същия имот и е отменен констативен нотариален акт за собственост на апартамента № 43, т. II, рег. № 3724, нот. д. № 170/2010 г. на нотариус Б. Т.. Решението е влязло в сила на 17.11.2014 г. С решение № 332/30.09.2014 г. по гр. д. № 383/2012 г., влязло в законна сила, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по отношение фамилните имена на ищците, като е постановено да се четат С. и С., вместо С. и С..

С констативен нотариален акт № 166, т. I, рег. № 1672, нот. д. № 120/2015 г. на нотариус Л. Ц., с район на действие ВРС, вписана под № 029 в регистъра на НК, И. С. и К. С. са признати за собственици с равни права на процесния недвижим имот.

Видно от разписки № 02000168684932/26.04.2013 г., № 02000108607902/ 12.04.2012 г., № 02000061689941/19.03.2011 г. за платени данък сгради и такса смет за процесния имот от ответницата М. В., съобщение до нея от [община] за дължими данък сгради и такса смет за 2012 г. и 2013 г., същата е заплатила дължимите такси и данък като задължено лице. Видно от договор за наем от 1.02.2011 г, сключен между ответницата, като наемодател и М.П.Г., като наемател, първата е отдала под наем за срок от пет години процесния имот за временно и възмездно ползване на Г..

По делото са разпитани свидетелите М. и В. относно владението на имота.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е направил следните правни изводи:

Със сделката по нотариален акт № 34, т. XV, н. д. № 4582/1997 г. И. С. и К. С. са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот, поради което сключеният договор за покупко-продажба от 20.01.2011 г., материализиран в нотариален акт № 20, т. І, рег. № 946, нот. д. № 11/2010 г., между М.П.Г. и М.Д.В. не е могъл да породи вещноправното си действие за прехвърляне на правото, тъй като прехвърлителят Г. не е била собственик на имота. Ето защо С. са останали собственици на спорния апартамент.

Не спори, че М. В. е придобила фактическата власт върху имота на датата на сключване на договора - 20.01.2011 г., и продължава да осъществява владение чрез трето лице - наемателят М.П.Г., имаща качеството на държател на имота. Въз основа на събраните гласни и писмени доказателства по делото въззивният съд е заключил, че това владение е непрекъснато, явно и спокойно. От своя страна, И. и К. С. никога не са посещавали имота, като разпитаните свидетели не са ги виждали да идват в апартамента, да полагат грижи за него, да заплащат разходите по него и др. под. Към момента на сключване на договора от 20.01.2011 г. М. Д. е започнала владението съгласно чл. 68 ЗС, като упражняване на фактическа власт с намерението да свои имота, на правно основание, годно да я направи собственик и без да знае, че праводателят й не е собственик. Ето защо, тя, в качеството си на добросъвестен владелец, е придобила собствеността върху процесния недвижим имот.

Въззивният съд е визирал, че съгласно разпоредбата на чл. 70 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, като е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание; по делото не се твърди от ищците и не са събрани доказателства, оборващи презумпцията за добросъвестност по чл. 70, ал. 2 ЗС по отношение на М. В..

Съдът е приел за недоказани твърденията, че И. и К. С. са стопанисвали имота и са упражнявали фактическа власт върху него необезпокоявано и непрекъснато, като по този начин е било възпрепятствано владението на вещта от ответната страна.

Съобразил е, че в случая, макар да не е било направено изрично възражение за прекъсване на давността, С. са се позовали на факта, че В. е участвала като ответник в производството по гр. д. № 1808/2011 г. на ВРС, по което срещу нея е бил предявен ревандикационен иск, който безспорно е иск за собственост. Посочил е, че съгласно чл. 81 ЗС единствено изгубването на владението, т.е. отпадането на който и да е от неговите два елемента, в продължение на повече от шест месеца, независимо от причината за това, води до прекъсване на давността. От ищците в производството не се твърди изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца, което да е довело до прекъсване на давността, с оглед чл. 81 ЗС. Съгласно чл. 84 ЗС относно придобивната давност се прилагат съответно и чл. 113, 115, 116, 117 и 120 ЗЗД. Съгласно чл. 84 ЗС, във вр. с чл. 116 ЗЗД, давностният срок на владение се прекъсва само с определени, изрично посочени действия. Едно от тях е предявяването на установителен или осъдителен иск за собственост за спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй като последиците на погасителната давност са свързани с бездействието на носителя на правото, като ако искът не бъде уважен, давността не се смята прекъсната; ако се уважи, след влизане в сила започва да тече нова давност, а изтеклата губи своето значение. Освен това, давността може да се счита прекъсната, само ако трето лице е осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са довели до отстраняването на владелеца от имота за повече от 6 месеца. Фактът, че срещу М. В. е бил предявен иск за собственост с правно основание чл. 108 ЗС би могъл да прекъсне давността на основание чл. 116 б. „б“ ЗЗД, ако искът е бил уважен. Същият обаче, в случая е бил отхвърлен, поради което и давността не е прекъсвана. Срокът на придобивната давност е изтекъл на 20.01.2016 г. и М. В. е придобила правото на собственост върху имота.

Окръжен съд – Видин е съобразил практиката на ВКС, че владелецът е добросъвестен по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, както и че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. С оглед посочения в закона момент, релевантен за преценката за субективната добросъвестност, последващото узнаване от владелеца на пороците на придобивното основание, не превръща владението в обикновено. Позовал се е и на теорията и съдебната практика, съгласно които спокойно е владението, което не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Посочил е и че правните действия, извън изброените в чл. 116 ЗЗД, не могат да смутят владението и да прекъснат придобивната давност. На тази основа е формирал извод, че владението, осъществявано от М. В., е непрекъснато, явно и необезпокоено, както и че не е налице прекъсване на придобивната давност.

Жалбоподателите считат атакуваното от тях решение за необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

От М.Д.В. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за нейната недопустимост и неоснователност.

С определение № 143 от 2.04.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК - вероятна недопустимост на обжалваното пред ВКС решение.

В проведеното открито съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателите не се представляват и не вземат становище. Процесуалните представители на М. В. пледират за обезсилване на решението по иска на С. и за прекратяване на производството в тази част, както и ВКС да остави в сила решението по уважения насрещен иск.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното:

С исковата молба И.Г.С. и К.Л.С. са предявили срещу М.Д.В. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за установяване правото на собственост на ищците върху апартамент № *, с идентификатор ***** по КК на [населено място], находящ се в [населено място], на [улица], бл. „П.“, на трети етаж, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 61 кв. м, както и 2.65 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. В исковата молба се твърди, че на основание договор за покупко-продажба от 22.12.1997 г., материализиран в нотариален акт № 34, т. XV, нот. д. № 4582/1997 г., С. придобили правото на собственост на апартамента. През м. юли 2010 г. М.П.Г. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост върху същия апартамент, след което с нотариален акт № 20, т. І, рег. № 946, нот. д. № 11/2010 г. го продала на бившата си снаха М.Д.В.. С решение № 232/3.04.2013 г. по гр. д. № 383/2012 г. по описа на Видинския окръжен съд било признато за установено по отношение на М.П.Г., че ищците са собственици на процесния имот, като едновременно с това бил отменен констативният й нотариален акт за собственост. И. С. и К. С. твърдят, че при така постановеното решение М. В. не може да се легитимира като собственик, тъй като е придобила имота от несобственик. Същевременно те не са загубили своите права върху апартамента.

М. В. е оспорила иска и е предявила насрещен иск за собственост, позовавайки се на изтекла придобивна давност за периода 20.01.2011 г. – 20.01.2016 г., предвид качеството й на добросъвестен владелец.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС, счита предявените по делото искове за недопустими. Съображенията му за това са следните:

Видно от представеното решение № 232/3.10.2013 г. по в. гр. д. № 383/2012 г. на Окръжен съд – Видин, влязло в сила на 17.11.2014 г., въззивният съд е потвърдил решение № 182/4.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2011 г. на Районен съд – Видин в частта, с която е отхвърлен предявеният от И.Г.С. и К.Л.С. срещу М.Д.В. иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на визирания по-горе апартамент, и е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. срещу М.П.Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като вместо това е признал за установено по отношение на М.П.Г. правото на собственост на И.Г.С. и К.Л.С. върху същия имот и е отменил констативен нотариален акт за собственост на апартамента № 43, т. II, рег. № 3724, нот. д. № 170/2010 г. на нотариус Б. Т.. Ревандикационният иск срещу М. В. е приет за неоснователен от въззивния съд по съображения, че не тя, а М. Г. държи имота. По цитираното дело ищците са основали правото си на собственост на апартамента на покупко-продажба по нотариален акт № 34/1997 г. С решение № 332/30.09.2014 г. по гр. д. № 383/2012 г., влязло в законна сила, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по отношение фамилните имена на ищците, като е постановено да се четат С. и С., вместо С. и С..

Искът по чл. 108 ЗС е иск за защита правото на собственост. Съгласно приетото в ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. Ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и ответникът го владее без основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи и двете искания: да се произнесе с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот. Ако в хода на делото по предявен ревандикационен иск не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и двете искания за защита. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита - за предаване на владението на имота. Така решението ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни. Независимо от диспозитива на съдебното решение, обаче, силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 ЗС е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание.

От така изложеното следва, че с влязлото в сила решение по гр. д. № 383/2012 г. на Окръжен съд – Видин между И.Г.С. и К.Л.С., от една страна, и М.Д.В., от друга, спорът относно собствеността на апартамент № * е разрешен със сила на пресъдено нещо. Доколкото ревандикационният иск включва имплицитно в себе си положителния установителен иск за собственост, налице е забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за предявяване на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, по който е образувано гр. д. № 2332/2018 г. на Районен съд – Видин. В тази връзка съдът съобразява и че искът по чл. 124, ал. 1 ГПК на С. не е основан на обстоятелства, различни от визираните от тях по предходното дело между страните. Такова обстоятелство не представлява решението по гр. д. № 383/2012 г., по което дело М. В. е страна-ответник.

Същевременно може да се разсъждава по въпроса дали в решението по гр. д. № 383/2012 г. на Окръжен съд – Видин е допусната очевидна фактическа грешка съгласно разпоредбата на чл. 247 ГПК и приетото в ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, доколкото при направен извод, че С. са собственици на имота и постановен диспозитив в този смисъл по ревандикационния иск срещу М.П.Г., съдът не е постановил същия диспозитив и по иска по чл. 108 ЗС на същите ищци срещу М.Д.В., въпреки общите факти и обстоятелства, обуславящи претенциите срещу двете ответници. Такава очевидна фактическа грешка, обаче, евентуално би могла да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК по искане на С., а не същите да предявяват срещу М. В. нов иск за собственост, без да са налице факти с правно значение, настъпили след влизане в сила на решението по предявения от тях ревандикационен иск, на които да се основава новопредявеният иск за собственост.

Недопустим е и насрещният иск. При настоящата ситуация – наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС на С. срещу М. В., последната не е обосновала наличие на действителен правен интерес от предявяването срещу тях на положителен установителен иск за собственост. Съдът следи служебно за наличието на правен интерес, тъй като същият представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск.

Изложеното обуславя обезсилване на обжалваното пред настоящия съд въззивно решение и на първоинстанционното такова и прекратяване на производството по предявените искове.

Всяка от страните има право на направените от нея разноски във връзка с предявената недопустима претенция на насрещната страна. С оглед данните по делото това означава, че на М. В. следва да бъдат присъдени разноски за всички съдебни инстанции в размер на 1 554 лв. Не се установяват разноски на С., за които да може да се заключи, че са направени единствено по защитата им срещу насрещния иск.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 56 от 7.08.2020 г., постановено по гр. д. № 135/2020 г. на Окръжен съд – Видин и решение № 672 от 6.01.2020 г., постановено по гр. д. № 2332/2018 г. на Районен съд – Видин, като недопустими.

ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от И.Г.С. и К.Л.С. срещу М.Д.В. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за установяване правото на собственост на ищците върху апартамент № *, с идентификатор ***** по КК на [населено място], находящ се в [населено място], на [улица], бл. „П.“, на трети етаж, както и по предявения от М.Д.В. срещу И.Г.С. и К.Л.С. насрещен положителен иск за собственост на същия имот.

ОСЪЖДА И.Г.С. и К.Л.С. да заплатят на М.Д.В. разноски по делото в размер на 1 554 лв. (хиляда петстотин петдесет и четири лева).

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: