Следва ли да се прилага забраната за събиране на доказателства при направено оплакване във въззивната жалба за недопуснат свидетел от първата инстанция без изложени мотиви.

чл. 163 ГПК чл. 266, ал. 3 ГПК 

Р Е Ш Е Н И Е

60114

София, 08.10.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, първо гражданско отделение, в открито заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Е. П, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4077 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С.Г.Й. срещу решение № 260027 от 16.09.2020 г. по в. гр. д. № 304/2020 г. на Врачанския окръжен съд. Жалбоподателят счита, че въззивият съд е допуснал съществени процесуални нарушения при събиране и обсъждане на доказателствата по делото и е нарушил материалния закон по въпроса за характеристиката на фактическата власт, която той е упражнявал върху спорния апартамент – владение или държане. Съдът следвало да изхожда от презумпцията на чл.69 ЗС и да не се доверява на показанията на заинтересуваните свидетели К. и Н. относно това дали е имало уговорка между страните за допускане на жалбоподателя в апартамента. Поддържа тезата си, че апартаментът е бил прехвърлен на ответницата фиктивно, за да не послужи за удовлетворяване на претенции за обезщетения на вреди във връзка с наказателното дело, по което е бил осъден на лишаване от свобода, като същевременно по волята на родителите апартаментът е бил предназначен именно за него. Оттук произтичал и субективният елемент на владението – намерението да държи апартамента като свой. Позовава се на показанията на свидетелката М., която знаела за уговорките в семейството. Развива доводи във връзка с извършените ремонти и заплащането на местни данъци, такси и консумативи. На последно място поддържа, че въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение, като не допуснал на жалбоподателя трети свидетел, въпреки че първоинстанционният съд е допуснал само двама, вместо трима свидетели и допуснатите свидетели не са установили твърденията му.

Ответницата Н.Г.К. оспорва жалбата. Счита, че въззивният съд правилно е разрешил спорния въпрос за придобивната давност, като правилно е приложил и чл.159 ГПК.

С определение № 150 от 12.04.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса следва ли да се прилага забраната за събиране на доказателства при направено оплакване във въззивната жалба за недопуснат свидетел от първата инстанция без изложени мотиви.

По поставения въпрос има практика на ВКС по чл.290 ГПК. Според нея съдът е длъжен да допусне до разпит като свидетели недопуснатите такива, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени; когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба - в случая не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда, като в тази хипотеза събирането на доказателствата пред въззивния съд е допустимо. В този смисъл е решение № 35 от 14.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60126/2016 г., III г. о., решение № 32 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о.; решение № 49 от 5.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 584/2011 г., III г. о., решение № 165 от 18.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1008/2013 г., IV г. о., решение № 16 от 28.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2524/2014 г., I т. о., решение № 81 от 30.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 889/2019 г., II т. о.

Тази практика се споделя от настоящия състав и следва да се приложи по настоящото дело. Следва да се добави само това, че не е необходимо страната, която е искала повече свидетели, да поднови искането си след разпита на вече допуснатите, тъй като преценката по чл.159, ал.2, изр.2 ГПК за това дали допуснатите свидетели са установили или не са установили спорния факт, се прави от съда.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение състав на Врачанския окръжен съд е потвърдил решение № 194 от 20.03.2020 г. по гр. д. № 4396/2019 г. на Врачанския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от С.Г.Й. против Н.Г.К. положителен установителен иск за собственост, основан на придобивна давност, върху ПИ с идентификатор ..........по КККР на [населено място], представляващ апартамент № 16, ет.4, бл. ..., вх.А.

Въззивният съд е приел, че страните по делото са брат и сестра. Процесният апартамент е бил собственост на техните родители Г.Й.Й. и Д.Т.Й.. През 1996 г. ищецът С. Й. е бил осъден с влязла в сила присъда на наказание „лишаване от свобода“. През същата година родителите Й. и Д. продали апартамента на дъщеря си – ответницата Н. К., като сделката е оформена с нотариален акт. През 1998 г. ищецът излязъл от затвора и със съгласие на сестра си се завърнал да живее в същото жилище заедно с майка си. Впоследствие в жилището заживяла и съпругата му, а по-късно и дъщеря им. След като двамата съпрузи се разделили, в жилището останали да живеят ищецът С. Й., дъщеря му и майка му. За да създаде удобство в жилището и със съгласието на Н. К., ищецът направил ремонт, изразяващ се в подмяна на дограмата и мебелите в него. Заплащал сметките за ползваните от него комунални услуги. През годините Н. К. и семейството идвали в жилището с преспиване два-три пъти годишно по различни поводи, включително тя да се грижи за майка си и детето на брат си, тъй като той работел като международен шофьор и отсъствал често. През 2019 г. отношенията между страните се влошили, Н. К. изпратила нотариална покана до С. Й. с искане да освободи жилището и да предаде владението му, а ако желае – да го изкупи.

Съдът е приел за недоказано възражението на ищеца С. К., че продажбата на жилището по нотариалния акт от 2016 г. е абсолютно симулативна, поради което било налице знание на купувачката Н. К., че жилището не е нейна собственост, а е на ищеца. Свидетелските показания, допустими съгласно чл.165, ал.2, изр.2 ГПК, не са достатъчни да се приеме, че договорът за продажба е нищожен, а от друга страна евентуалното разкриване на симулацията не освобождава лицето, което счита себе си за владелец, да демонстрира намерението си за своене пред действителния собственик на имота, респ. да докаже, че са изпълнени предпоставките на чл.79, ал.1 ЗК спрямо действителния собственик. При отчитане разпоредбата на чл.172 ГПК съдът се е доверил на показанията на свидетеля С. К., в частта, в която той възпроизвежда личните си възприятия относно ползването на жилището, уговорката между страните за допускането на С. Й. да живее в него, посещенията на Н. К., както и извършения ремонт. Показанията му са съпоставени с казаното от свидетелите И. М., Ц. П. и К. Н., което в посочените части било в същия смисъл. Съдът не е дал вяра на показанията на И. М. в останалата им част, тъй като тя не е възприела лично фактите, за които свидетелства, а и казаното от нея не разкривало истинската воля на страните по оспорената продажба. Освен това показанията, в частта, в която се изясняват обстоятелства около прехвърлянето на процесния имот, не изяснявали конкретно какво е било намерението на страните при прехвърлянето на имота, а само се казвало „че е прехвърлено от родителите само и само да бъде спасено и да не бъде продадено за изплащане на кръвнина по обвинителна присъда на брат “. Съдът не е кредитирал и показанията на свидетелката Ц. П. в същата част, защото те били изолирани /само тя сочела намеренията на страните по сделката/ и противоречиви, тъй като свидетелката хем не знаела, че жилището е прехвърлено на Н., хем обяснявала намеренията на страните при прехвърлянето.

От правна страна съдът е приел, че в случая не са налице предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на спорния имот от ищеца по давност. Той е имал качеството на държател, а не владелец на жилището. Ищецът не е демонстрирал промяна на намерението си и завладяване на имота за себе си. За промяната на държането във владение не е достатъчно да се докаже заплащането от ищеца на данъците и таксите за комунални услуги, още повече, че от приложените квитанции не става ясно кой е извършвал плащанията, а имотът е деклариран на името на ответницата. Извлеченията от банкови сметки на ищеца за заплащани суми след 2010 г. в полза на „Т.“, „ВиК“ и „Вивател“ не давали яснота за кой имот са извършени плащанията. Останалите извлечения, които могат да бъдат свързани с процесния имот, били само за периода след 2016 г. Във всички случаи обаче се касаело само за поемане на обикновените разходи за фактическо ползване на една вещ, които са в тежест на лицето, което ползва вещта. Като действие, демонстриращо промяна в намерението на ищеца, не може да се възприеме и извършеният от него ремонт, тъй като не е ясно дали той е бил необходим или полезен, а и защото е извършен със съгласие на собственика. Подмяната на мебелите не може да се приеме за действие на противопоставяне на собственика, тъй като не се касае за подобрение, трайно прикрепено към вещта.

Настоящият състав на ВКС счита за основателно оплакването в касационната жалба за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, което опорочава постановеното решение. Ищецът С. Й. е поискал от първоинстанционния съд допускането на трима свидетели, които да установят твърденията му в исковата молба. С определение № 9 от 02.01.2020 г. по гр. д. № 4396/2019 г. Врачанският районен съд е допуснал само двама свидетели, като в решението си е приел, че ищецът не е доказал твърдението си, че е упражнявал върху спорния апартамент владение – фактическа власт с намерение за своене. Прието е, че той е бил допуснат от ответницата в собствения апартамент след излежаване на присъдата. Ищецът бил държател на апартамента; липсвали доказателства да е променил държането във владение и да е демонстрирал тази промяна пред ответницата.

Във въззивната си жалба С. Г. е изложил оплакване, че първоинстанционният съд е допуснал само двама от поисканите трима свидетели, като изрично е поискал от въззивния съд да допусне третия свидетел, който да даде показания по въпроса заявявал ли е ищецът на ответницата, че имотът е негов, както и дали ответницата е посещавала имота и дали го е поддържала като нейна собственост. С определение № 443 от 21.07.2020 г. по в. гр. д. № 304/2020 г. Врачанският окръжен съд е оставил това искане без уважение по съображение, че ищецът не е подновил пред първата инстанция искането си за трети свидетел, след като е счел, че не е доказан фактът, за който иска изслушване на този свидетел.

Отказът на въззивния съд да допусне искания трети свидетел е неправилен. Този отказ противоречи на посочената практика на ВКС, в която не се сочи задължение на страната да поднови пред първата инстанция искането си за допускане на свидетеля, който съдът е отказал да допусне при условията на чл.159, ал.2 ГПК. Както бе посочено по-горе, преценката дали допуснатите свидетели са установили или не са установили твърдените факти, е на съда и той служебно трябва да приложи чл.159, ал.2, изр.2 ГПК.

Допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение е съществено, тъй като изводът дали в случая са налице предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС следва да се направи след съвкупна преценка на всички относими и допустими доказателства, които ищецът своевременно е поискал, т.е. след изслушване на искания от него трети свидетел. Това налага отмяна на атакуваното съдебно решение и връщане на делото на друг състав на същия съд, който да постанови решение по съществото на правния спор след допускане и изслушване на третия свидетел, поискан от ищеца. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260027 от 16.09.2020 г. по в. гр. д. № 304/2020 г. на Врачанския окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: