1. Какви са дължимите действия на въззивния съд, ако намери, че исковата молба е неясна?
2. При предявен иск с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът трябва ли да посочи конкретната правна норма или правен принцип, които са нарушени според него, при изложените в исковата молба правопораждащи факти?
3. Каква е правната характеристика на нотариалния акт като вид документ спрямо волеизявленията на страните и каква е неговата доказателствена сила относно изявленията за възмездния характер на сделката и размера на договорената цена, както и по отношение на декларирания в акта факт на плащане на цената?

чл. 124 ГПК чл. 26, ал. 1 ЗЗД 
Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината - чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, като се отчитат и обективните ограничения за достигане на истината (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК). Проявление на горните основни начала са и задълженията на съда да уточни неясната искова молба по пътя на чл. 129 ГПК и чрез задаване на въпроси за изясняване на фактите, за конкретизация на фактическите и правни твърденията и отстраняване на противоречията в тях (чл. 143 и чл. 145 ГПК отм.). Ако се касае за нередовност на исковата молба, съдът дава точни указания до ищеца да я отстрани, както и, че при неизпълнение в срок последицата е връщане на исковата молба изцяло, съответно в частта по нередовните искове. Недопустимо е да се произнесе по съществото на спора, като отхвърли иска по съображения за неизяснен предмет на същия.
Противоречие със закона по см. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е налице, когато има обективно несъответствие на договора с правна разпоредба от кодекс, закон или подзаконов нормативен акт, както и от международните договори, ратифицирани по конституционен ред и обнародвани и влезли в сила за Република България. Касае се за противоречие на договора не с всякакви по вид разпоредби, а само такива с повелителен характер, без оглед на това какво е субективното отношение на страните по договора. Сделката противоречи на закона, когато страните по нея са уговорили нещо различно от предписаното в императивната норма или е сключена забранена от закона сделка или, когато нейният резултат противоречи на закона. Ищецът, предявил иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, несъмнено следва да изложи фактически твърдения в какво се изразява нарушението на закона, като може да посочи, но не е длъжен, и конкретната правна разпоредба. Възможно е да е отнесъл твърдяното нарушение неточно към правна норма или пък посочената да не е императивна, а още и изобщо да липсва правно предписание, съответстващо на твърдението му. Всичко това не влияе върху редовността и допустимостта на исковото производство. Съдът е длъжен сам да отнесе спора, с който е сезиран към относимата правна норма; също така, той се ръководи не от дадената от страните квалификацията, важно е съдържанието на твърденията и искането.
Записаното в нотариалният акт изявление, че цената по договора е платена представлява от една страна нотариално удостоверяване, че страните са направили подобно изявление пред нотариалния орган и от друга е изходящ частен свидетелстващ документ с характера на разписка, сдържащ и признание за погасяване на задължение за плащане.
Твърдението, че пред нотариуса не е правено заявление, че цената е платена, представлява оспорване на официален свидетелстващ документ в посочената част по см. на чл. 193 ГПК. Доказването се урежда от правилата на чл. 194 ГПК. Твърдението, че всъщност няма уговорка за плащане и такова не е извършено, по съществото си представлява опровергаване съдържанието на изходящ, подписан от страната частен документ и не попада в приложното поле на чл. 193 ГПК. Допустими са гласни доказателства за установяване действителната уговорка между съконтрахентите, но при ограниченията на чл. 164, ал. 1 ГПК. Изключенията са изрично съгласие на страните – чл. 164, ал. 2 ГПК и при наличие на условията по чл. 165, ал. 2 ГПК.
Ако твърдението е, че нито е правено изявление пред нотариуса за извършено плащане, нито такова е уговорено в действителност и не е извършвано, е налице едновременно оспорване истинността на официално свидетелстващо изявление по смисъла на чл. 193 ГПК и опровергаване на верността на частен диспозитивен документ, какъвто е договорът и на частен свидетелстващ документ, каквато е разписката за извършено плащане.

чл. 26 ЗЗД чл. 129 ГПК чл. 164 ГПК чл. 165 ГПК чл. 193 ГПК чл. 569 ГПК 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 22

гр.София, 04.11.2021 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВАпри секретаря С. Т, като изслуша докладвано от съдията А. Б гр.дело № 1743 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М.Й.А., чрез назначения й особен представител адвокат А. У., срещу въззивно решение № 53/18.02.2020 г., постановено от Пазарджишки окръжен съд по въззивно гр.д. № 8/2020 г.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, с която са отхвърлени исковете, предявения от М. А. срещу М. Д. иск, за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №. .. от. ... г., том. ..., рег. №. ...., дело. .... на нотариус Н. Х., с който Й. Й. продал на М. Д. 1/2 ид. ч. от масивна едноетажна сграда с площ 51 кв.м. и масивен гараж с площ 22,5 кв.м. срещу цена от 1723 лв., като сключен в противоречие на закона, и като привиден, прикриващ дарение, както и по обусловения иск по чл. чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на извършено от Й. Й. в полза на М. Д. прикрито дарение на посочения по-горе недвижим имот, както и съдебноделоводните разноски, по следните правни въпроси: 1/в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - какви са дължимите действия на въззивния съд, ако намери, че исковата молба е неясна; 2/ в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - при предявен иск с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът трябва ли да посочи конкретната правна норма или правен принцип, които са нарушени според него, при изложените в исковата молба правопораждащи факти; 3/ в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - каква е правната характеристика на нотариалния акт като вид документ спрямо волеизявленията на страните и каква е неговата доказателствена сила относно изявленията за възмездния характер на сделката и размера на договорената цена, както и по отношение на декларирания в акта факт на плащане на цената.

Съставът на Върховния касационен съд приема следното:

Въпросът за дължимите действия на въззивния съд, ако намери, че исковата молба е неясна е изтълкуван по задължителен начин за всички съдилища и правни субекти в т. 5, изр. 2 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС: При приета и разгледана от първоинстанционния съд нередовна искова молба, въззивният съд е длъжен да приложи чл. 129 ГПК, за да отстрани нередовността, като в зависимост от изпълнение на указанията му в тази насока ще разгледа основателността на въззивната жалба или ще обезсили първоинстанционното решение и ще постанови прекратяване на производството. Отстраняването на дефектите на исковата молба пред въззивния съд в същото време не трябва да представлява недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред втората инстанция. Няма съмнение в съдебната практика също така, че наличието на процесуалните условия и липсата на процесуални пречки за съществуването и за надлежното упражняване правото на иск се преценява по всеки отделен иск, с който е сезиран съдът. Съгласно чл. 7 ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимост на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване, а още и съдейства на същите за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината - чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, като се отчитат и обективните ограничения за достигане на истината (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК). Проявление на горните основни начала са и задълженията на съда да уточни неясната искова молба по пътя на чл. 129 ГПК и чрез задаване на въпроси за изясняване на фактите, за конкретизация на фактическите и правни твърденията и отстраняване на противоречията в тях (чл. 143 и чл. 145 ГПК отм. г.). Ако се касае за нередовност на исковата молба, съдът дава точни указания до ищеца да я отстрани, както и, че при неизпълнение в срок последицата е връщане на исковата молба изцяло, съответно в частта по нередовните искове. Недопустимо е да се произнесе по съществото на спора, като отхвърли иска по съображения за неизяснен предмет на същия.

По въпроса дали при предявен иск с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът трябва ли да посочи конкретната правна норма или правен принцип, които са нарушени според него, при изложените в исковата молба правопораждащи факти, съдебният състав дава следното разрешение:

Ищецът е този, които очертава предмета на иска чрез страни, основание (правопораждащи юридически факти) и петитум и от това следва, че в исковата молба трябва да изложи минималното необходимо съдържание, за да бъдат изяснени несъмнено посочените елементи. Противоречие със закона по см. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е налице, когато има обективно несъответствие на договора с правна разпоредба от кодекс, закон или подзаконов нормативен акт, както и от международните договори, ратифицирани по конституционен ред и обнародвани и влезли в сила за Р.Б.К се за противоречие на договора не с всякакви по вид разпоредби, а само такива с повелителен характер, без оглед на това какво е субективното отношение на страните по договора. Сделката противоречи на закона, когато страните по нея са уговорили нещо различно от предписаното в императивната норма или е сключена забранена от закона сделка или, когато нейният резултат противоречи на закона. Ищецът, предявил иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, несъмнено следва да изложи фактически твърдения в какво се изразява нарушението на закона, като може да посочи, но не е длъжен, и конкретната правна разпоредба. Възможно е да е отнесъл твърдяното нарушение неточно към правна норма или пък посочената да не е императивна, а още и изобщо да липсва правно предписание, съответстващо на твърдението му. Всичко това не влияе върху редовността и допустимостта на исковото производство. Съдът е длъжен сам да отнесе спора, с който е сезиран към относимата правна норма; също така, той се ръководи не от дадената от страните квалификацията, важно е съдържанието на твърденията и искането. Трябва да се прави разлика между нередовна искова молба, съдържаща непълнота, неяснота или вътрешно противоречие и неточно определена от ищеца материалноправна квалификация, съответно липсата на такава. В първия случай, както съдът изясни по-горе в отговора на първия правен въпрос, исковата молба се оставя без движение по реда на чл. 129 ГПК, включително и служебно от въззивната инстанция. При липса или неточно дадена от страните правна квалификация, съдът също служебно прилага относимата материалната правна норма към въведените в предмета на делото факти и обстоятелства и отправеното искане за защита. Въззивният съд, който е съд по съществото на спора, също и без оплакване, е длъжен да даде вярната правна квалификация на спорните правоотношения (в пределите на жалбата) във въззивното решение. Във всички случаи, съдът не може да отхвърли иска поради това, че е ищецът не е посочил правната норма, от която черпи права, нито поради неприложимост на неточно посочената от ищеца материалноправна норма към спорното право, факт или правоотношение.

Относно правната характеристика на нотариалния акт като вид документ спрямо волеизявленията на страните и неговата доказателствена сила относно изявленията за възмездния характер на сделката и размера на договорената цена, както и по отношение на декларирания в акта факт на плащане на цената, настоящият съдебен състав приема следното: Нотариалният акт би могъл да е само официален свидетелстващ документ, когато съдържа единствено нотариално удостоверяване; възможно е да материализира едновременно частен диспозитивен документ (напр.волеизявления на страните по договор) и официален свидетелстващ документ в частта на нотариалното удостоверяване. Такъв е случаят с нотариален акт, с който е оформена една сделка. В тази хипотеза нотариалният акт има характеристиките на официален свидетелстващ документ в частта на нотариалното удостоверяване: съставено е от орган, притежаващ нотариална компетентност, съдържа негово свидетелстващо изявление за това, което се е осъществило пред него и е възприел лично (включително изявленията на страните), и кои документи са били представени пред него; изготвено е в пределите на компетентността му и по ред, предписан от закона. Ползва се с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила, на осн. чл. 179 ГПК. Оспорването е допустимо, но може да се извърши по висящ процес само в сроковете и по реда на чл. 193 ГПК. В частта, съдържаща волеизявленията на страните, вкл. относно договорена цена по сделката, документът е частен диспозитивен и поради това се ползва с обвързваща съда формална доказателствена сила само относно авторството, на осн. чл. 180 ГПК. Опровергаването на документа в частта на волеизявленията е ограничено само до вида доказателствени средства (изключване на свидетелските показания в хипотезите на чл. 164 ГПК), като доказването е по общите правила на ГПК – чл. 153, 154 и 155, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК.

Записаното в нотариалният акт изявление, че цената по договора е платена представлява от една страна нотариално удостоверяване, че страните са направили подобно изявление пред нотариалния орган и от друга е изходящ частен свидетелстващ документ с характера на разписка, сдържащ и признание за погасяване на задължение за плащане.

Твърдението, че пред нотариуса не е правено заявление, че цената е платена, представлява оспорване на официален свидетелстващ документ в посочената част по см. на чл. 193 ГПК. Доказването се урежда от правилата на чл. 194 ГПК. Твърдението, че всъщност няма уговорка за плащане и такова не е извършено, по съществото си представлява опровергаване съдържанието на изходящ, подписан от страната частен документ и не попада в приложното поле на чл. 193 ГПК. Допустими са гласни доказателства за установяване действителната уговорка между съконтрахентите, но при ограниченията на чл. 164, ал. 1 ГПК. Изключенията са изрично съгласие на страните – чл. 164, ал. 2 ГПК и при наличие на условията по чл. 165, ал. 2 ГПК.

Ако твърдението е, че нито е правено изявление пред нотариуса за извършено плащане, нито такова е уговорено в действителност и не е извършвано, е налице едновременно оспорване истинността на официално свидетелстващо изявление по смисъла на чл. 193 ГПК и опровергаване на верността на частен диспозитивен документ, какъвто е договорът и на частен свидетелстващ документ, каквато е разписката за извършено плащане.

Даденото тълкуване е трайно и непротиворечиво застъпено в съдебната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд, намерило израз както в посочените от касатора съдебни, така и в множество други, служебно известни на съдебния състав.

По касационните оплаквания:

Касаторът М.Й.А., чрез назначения й особен представител адвокат А. У., излага доводи за недопустимост на въззивното решение – щом, според съда, за редовност на исковата молба по предявения иск за нищожност на сделката, поради противоречие със закона, е нужно да се посочи правната норма или правен принцип, които са нарушени, а това не било сторено, тогава съдилищата са се произнесли по нередовна искова молба. В евентуалност поддържа доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна М.Й.Д., чрез адвокат И. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

В. П окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пазарджишки районен съд, отхвърлил предявения от М. А. срещу М. Д. иск за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №. .. от. .... г., том. .., рег. №. .., дело. ... на нотариус Н. Х., с който Й. Й. продал на М. Д. 1/2 ид. ч. от масивна едноетажна сграда с площ 51 кв.м. и масивен гараж с площ 22,5 кв.м. срещу цена от 1723 лв, като сключен в противоречие на закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и като привиден, прикриващ дарение. Отхвърлил и предявения от М. А. срещу М. Д. иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на извършено от Й. Й. в полза на М. Д. дарение на посочения по-горе недвижим имот. Осъдил М. А. да заплати на М. Д. сумата от 360 лева деловодни разноски за въззивната инстанция.

Във връзка с твърдението за нищожност на договора за покупко-продажба поради противоречие със закона съдът приел, че в исковата молба ищецът е длъжен да посочи правната норма или правния принцип, който нарушава сделката. Това не е сторено, нито по-късно в първото по делото заседание по чл. 143, ал. 2 ГПК, нито при условията на чл. 146, ал. 3 ГПК. Приел още, че наведената от А. липса на размяна, липса на еквивалентност на престациите и несъответствието на посочената в договора продажна цена с пазарната не обосновават извод за нищожност на договора като сключен в противоречие със закона, защото по силата на принципа за договорната свобода страните имат право да уговорят цена, по ниска от пазарната или стойността на данъчната оценка на имота. По твърденията за привидност на атакуваната сделка като прикриваща дарение съдът приел, че нотариален акт за продажба по своята правна природа е официален удостоверителен документ по см. чл. 179, ал. 1 ГПК и се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила и това означава, че до доказване на противното съдът е длъжен да приеме, че фактите, които са отразени в документа действително са се осъществили, така, както са посочени. Материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ важи спрямо всички и ползва всички. С исковата молба ищецът бил оспорил истинността на нот. акт № 38/2001 г. по отношение на съдържанието му в частта относно уговорената продажна цена и нейното заплащане от купувача. Ищцата поискала да се открие производство по установяване истинността на документа в оспорените части, но с определение по чл. 140 ГПК районният съд оставил без уважение направеното доказателствено искане. Според въззивния съд, в този случай не може да обсъжда възраженията във въззивната жалба, касаещи оспорването на истинността на документа, вида на документа и разпределението на доказателствената тежест при направеното оспорване. В същото време, след излагане на горните съображения, въззивната инстанция намерила, че ищцата не е ограничена от разпоредбата на чл. 165, ал. 2 ГПК за представяне на „обратен документ“ като условие за допускане на свидетелски показания за доказване привидността на сделката (т.е., че тя е безпарична и няма плащане, обратно на отразеното в нотариалния акт), тъй като в исковата молба се твърди, че тя е наследник на страна по сделката и сделката уврежда нейните наследствени права. Не били ангажирани никакви доказателства в подкрепа на твърдението за симулативност.

Въззивното решение е постановено в противоречие с дадените по-горе разяснения по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон, изводите му са необосновани и вътрешно противоречиви.

Недопустимо въззивният съд е приел, че нередовността на исковата молба има за последица отхвърляне на иска, вместо да предприеме нужните действия по чл. 129 ГПК за изясняване конкретните твърдения на ищеца. Неправилно е, също така и заключението, че ищецът не е изяснил твърдението си за нищожност на договора в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, защото не бил посочил конкретна правна норма или правен принцип, който бил нарушен. Ищецът е посочил, че нарушението се изразява в това, че уговореният и платен размер като цена е несъразмерен на закупеното имущество. Той, както стана ясно и по-горе, няма задължение да посочи точната правна норма, която въздига подобно условие за валидност на сделката. Дали действително съществува императивна правна норма с подобна уредба е от значение за изхода на спора. Във всички случаи, когато ищецът счита, че при осъществяване на определени факти, се следва даден правен резултат, съдът е длъжен да разгледа и разреши подадената искова молба, а дали разбирането на ищеца е съответно на точния смисъл на закона, е въпрос по съществото на правния спор.

Според ищеца договорът е нищожен, поради сключването му в нарушение на закона, защото е договорена цена на продажбата в размер на реалната пазарна оценка, но в нотариалния акт е посочена по-ниска, като по този начин обективно са платени публични задължения в размери по-ниски от реално дължимите. Твърдението по естеството си е за частична симулация в клауза от договора - че реално договорената цена е по-висока от посочената. Дори и да е така, причината е без значение с оглед хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Без значение е каква е действителната пазарна цена на имота, нито дали действително уговорената по продажбата е по-висока от посочената в договора. Дори и да се установи наличието на дисимулираната цена, последицата е не нищожност на договора като цяло, а се следва погасяване на задължения към фиска. Действителната клауза относно цената (прикритата) замества привидната (чл. 17, ал. 1 ЗЗД).

Дали действително е платена напълно договорената цена пък има отношение към изпълнението на договорните задължения, не и за валидността на сделките.

В заключение, исковата молба е редовна, ищецът е изложил твърдения в какво се изразява нарушението на закона, макар и да не е цитирал нарочна правна норма. Искът му обаче е неоснователен и като краен резултат решението на въззивния съд в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Неправилно въззивният съд придал на нотариалния акт характера на официален свидетелстващ документ в частта относно волеизявленията на страните. Съображенията относно характеристиките на нотариалния акт като документ, оспорването и опровергаването на същия и доказването, са нелогични, вътрешно противоречиви и като резултат – неправилни. В нарушение на процесуалния закон е направен и изводът, че въззивен съд не може да обсъжда възраженията във въззивната жалба, касаещи оспорването на истинността на документа, вида на документа и разпределението на доказателствената тежест при направеното оспорване, щом първостепенният съд отказал изрично с определение да открие производство по оспорване. Определението по доказателствата, вкл. предварителният доклад по чл. 140 ГПК и окончателния по чл. 146 ГПК, а още откриването на нарочно производство по чл. 193 ГПК, както и заключението на съда във връзка с него, не подлежат на самостоятелно, отделно обжалване. При допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения във връзка с горното, жалбоподателят във въззивната жалба и насрещната страна в отговора могат да направят оплаквания и съответно доказателствени искания по чл. 266, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е длъжен да разгледа оплакванията, а по доказателствените искания да се произнесе още в подготвително заседание по чл. 267 ГПК.

В случая обаче разбирането и на ищцата М. А., сега касатор, относно разпределението на тежестта на доказване на твърдяната от нея симулация – привидна продажба, прикриваща дарение, не е съобразено с приложимата правна норма – чл. 154, ал. 1 ГПК. Вярно е, че твърдението за симулирано волеизявление за продажба, обективирано в нотариалния акт, не е оспорване на официален документ, както неправилно е приел въззивният съд. Не е нужно и да се оспорва нотариалното удостоверение, че страните са направили изявление пред нотариуса, че цената е платена – удостоверението може да е вярно, но самите изявления да са неверни и последното може да се установи без откриване на производство по чл. 193 ГПК. Във всички случаи, обаче М. А., която е правоприемник по наследяване на страна по оспорваната сделка, след като твърди относителна симулация – привидна продажба и действително прикрито дарение, носи тежестта да докаже действителната воля на страните, както и това, че цена не е плащана. По правило симулацията се доказва с обратен документ /т.нар.контралетър/,който е напълно достатъчен за разкриване на симулацията. Такъв документ по делото не е представен, нито се твърди да е съставен.След като липсва обратно писмо, симулацията може да бъде доказана чрез други доказателствени средства, измежду които обаче не е експертиза за действителната пазарна цена на прехвърления имот. Тя не може да докаже, че насрещните страни са постигнали съгласие за безвъзмездно прехвърляне чрез дарение, нито, че външно изразените волеизявления в нотариалния акт са привидни. Други доказателства по делото не са събрани, като правилно въззивният съд в случая е посочил, е страната не е ограничена да се ползва от свидетелски показания, доколкото като наследник на прехвърлителя твърди, че сделката е насочена срещу нея. Няма доказателства и, че продажната цена не е платена. Само за пълнота следва да се посочи, че дори и да не е платена цената по договора, това може да е единствено индиция за симулативност на клаузата за продажба, но не я доказва. Може обаче да сочи и на неизпълнение на задълженията на приобретателя. Ако пък се установи относителна симулация, това от своя страна също не значи, че непременно прикритата сделка е дарение.

В заключение, въззивното решение като краен резултат, в допуснатата до касация част, следва да бъде потвърдено с поправени мотиви.

На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в настоящото производство съдебноделоводни разноски – 500 лв. платено адвокатско възнаграждение.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 53/18.02.2020 г., постановено от Пазарджишки окръжен съд по въззивно гр.д. № 8/2020 г. в частта, с която са отхвърлени исковете, предявения от М. А. срещу М. Д. иск, за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №. ... от. .... г., том..., рег. №...., дело. ... на нотариус Н. Х., с който Й. Й. продал на М. Д. 1/2 ид. ч. от масивна едноетажна сграда с площ 51 кв.м. и масивен гараж с площ 22,5 кв.м. срещу цена от 1723 лв., като сключен в противоречие на закона, и като привиден, прикриващ дарение, както и по обусловения иск по чл. чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на извършено от Й. Й. в полза на М. Д. прикрито дарение на посочения по-горе недвижим имот, както и съдебноделоводните разноски.

ОСЪЖДА М.Й.А. да заплати на М.Й.Д. сумата в размер на 500 лв., сторени съдебноделоводни разноски в производството пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: