Какво е значението на изявленията на страните при оборване на презумпцията за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници (чл. 127, ал. 1 ЗЗД) по предявения иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД?

чл. 127, ал. 1 ЗЗД чл. 127, ал. 2 ЗЗД 
Презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници по договор е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност, когато общото задължение е изпълнено изцяло, но във вътрешните им отношения се предполага, че те дължат по равно. Предположението по чл. 127, ал. 1 ЗЗД е, че солидарните длъжници са се облагодетелствали в равна степен. В тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала другия в по-голяма степен. При оборване на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания на факти, които следва да бъдат ценени от съда по иска по чл. 127, ал. 1 ЗЗД с оглед на всички обстоятелства по делото. В частност, когато презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД следва да бъде приложена по от съда по иск по чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД на получилият заема солидарен длъжник, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия длъжник е да докаже, че твърдяната нужда не съществува или че е останала неудовлетворена. Ако оспорващият длъжник не докаже неизвършването на заявените разходи или извършването на други разходи, следва да се приеме, че сумата е разходвана, както е заявено – в равно полза и на двамата.

чл. 127 ЗЗД 

1№ 60194

гр. София, 04.11.2021 г.Върховен касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и първа година в състав:Председател: В. Р

Членове: З. А

Г. Ми секретаря К. П разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3910 по описа за 2020 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 131/ 24.04.2020 г. по гр.д. № 633/ 2019 г. в частта, с която Пазарджишки окръжен съд, потвърждавайки решение № 722/ 27.05.2018 г. на Пазарджишки районен съд в допустимата част, е отхвърлил исковете на С.Д.К. с правна квалификация чл. 127, ал. 2 ЗЗД срещу Д.К.М за сумата 2 654.59 евро и срещу М.В.М за сумата 826.75 евро.

Въпросът, по който решението е допуснато до касационно обжалване, е следния: Какво е значението на изявленията на страните при оборване на презумпцията за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници (чл. 127, ал. 1 ЗЗД) по предявения иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД?

По повдигнатия процесуалноправен въпрос настоящият състав намира, че презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници по договор е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност, когато общото задължение е изпълнено изцяло, но във вътрешните им отношения се предполага, че те дължат по равно. Предположението по чл. 127, ал. 1 ЗЗД е, че солидарните длъжници са се облагодетелствали в равна степен. В тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала другия в по-голяма степен. При оборване на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания на факти, които следва да бъдат ценени от съда по иска по чл. 127, ал. 1 ЗЗД с оглед на всички обстоятелства по делото. В частност, когато презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД следва да бъде приложена по от съда по иск по чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД на получилият заема солидарен длъжник, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия длъжник е да докаже, че твърдяната нужда не съществува или че е останала неудовлетворена. Ако оспорващият длъжник не докаже неизвършването на заявените разходи или извършването на други разходи, следва да се приеме, че сумата е разходвана, както е заявено – в равно полза и на двамата.

Този отговор на същия процесуалноправния въпрос е даден в решение № 211/23.07.2012 г. по гр.д. № 177/2011 г. и решение № 232/12.08.2014 г. по гр.д. № 7488/2013 г., постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК от ВКС IV-то ГО. Настоящият състав го споделя, поради което е ненужно допълнително да го мотивира.

Оплакванията в касационната жалба от ищеца С.Д.К. е основателна. Съображения:

За да постанови решението в допуснатата до обжалване част, въззивният съд е приел, че регресно вземане по чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД не е възникнало, въпреки че по договора за кредит от 5 300 евро срещу възнаградителна лихва от 12.04.2013 г. с „Ю. Б“ АД, по който ищецът, ответникът Д.Ми наследодателят В. М. (наследен по равно от двамата ответници) са кредитополучатели и солидарни длъжници, дългът към банката е бил предсрочно погасен на 02.10.2013 г., като ищецът е платил 5 320.55 евро, наследодателят - 186.47 евро, а ответникът Д.Мне е платил нищо от сумата 5 512.13 евро – общ размер на предсрочно погасените задължения. По делото е установено, че ищецът е изтеглил сумата 4 311.71 евро от сметката, на която е титуляр и по която банката според уговореното е отпуснала заемните средства от 5 300 евро, а от същата сметка е било погасено задължение за сумата 988.29 евро по договор за кредит от 19.04.2010 г. за сумата 98 650 евро. По предходния договор със същата банка тримата също са кредитополучатели и солидарни длъжници. При тези установени по делото факти въззивният съд е приел за оборена презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД, достигайки до заключението, че с изтеглените средства за сумата 4 311.71 евро се е облагодетелствал само ищецът, а за платеното задължение от 988.29 евро по предходния договор за кредит, регресно вземане не е възникнало. Никой от тримата не е изпълнил повече от припадащата му се част пред вид характера на тяхната отговорност и по двата договора – все кредитополучатели и солидарни длъжници. Въззивният съд е добавил, че по делото е доказано да са общи за ищеца и за наследодателя средствата, с които на 02.10.2013 г. предсрочно са погасени задълженията по втория договор. Това е така, защото по реда на чл. 176 ГПК ищецът е обяснил, че на близки дати, предхождащи платената сума от 5 235.83 евро, „Ви Ти Ес“ ООД – дружество с ограничена отговорност, в което ищецът и наследодателят са съдружниците с равен дял в капитала, са били продадени имоти на дружеството на по-висока стойност.

Правилно въззивният съд е приел, че: 1) по договора от 12.04.2013 г. за кредит ищецът, първият ответник и наследодателят на двамата ответници са кредитополучатели и солидарни длъжници на „Ю. Б“ АД; 2) кредитът от 5 300 евро, според уговореното, е отпуснат по сметката на ищеца в тази банка, а по същата сметка, пак според уговореното, е бил отпуснат и кредитът от 98 650 евро по предходния договор; 3) при действието на втория договор – 12.04.2013 г. – 02.10.2013 г. ищецът е изтеглил от сметката общо 4 311.71 евро, а със други средства от сметката е погасено и задължение от 988.29 евро, по първия договор, по който тримата също са кредитополучатели и солидарни длъжници; 5) на 02.10.2013 г. ищецът е предложил и банката е приела плащане за сумата 5 235.83 евро, с което задълженията по втория договор са погасени предсрочно; 6) по втория договор ищецът е платил общо 5 320.55 евро, наследодателят – 186.47 евро, а ответникът Д.Мне е платил нищо и 7) равни са дяловете на двамата ответници в наследството на солидарния длъжник В. М.. При съществено нарушение на чл. 127, ал. 1 ЗЗД, който въвежда презумпцията за равна задълженост във вътрешните отношения на солидарните длъжници, и при съществено нарушение на чл. 154 ГПК, който поставя в тежест на ответниците провеждането на обратното доказване, въззивният съд се е дезинтересирал от твърденията в исковата молба за начина, по който са били разходвани изтеглените от сметката средства, а и от твърденията в отговора от ответниците. Ищецът е твърдял, че изтегленото е разпределено по равно между тримата, а всеки е разходвал средствата за лични нужди, а плащането в предсрочно погасяване на задълженията по втория договор е извършил, след като е изпълнено задължението по първия договор. Въззивният съд се е дезинтересирал и от твърденията, с които ответниците са оспорили иска. Според тях, само ищецът се е възползвал от заемните средства по втория договор, а другите двама солидарни длъжници не са получили нищо. Именно тези твърдения очертават предмета на доказване, а предопределят извода проведено ли е успешно обратното доказване по презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД. Основателно е и касационното оплакване, че в противоречие с дадените обяснения от ищеца въззивният съд е приел да са общи (негови и на наследодателя) средствата, с които е извършено предсрочното погасяване. Неправилното решение следва да се отмени, а касационната инстанция да реши спора по същество. Не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

Установено е, че след като заемните средства от 5 300 евро постъпват според уговореното по сметката с титуляр ищеца, ищецът е изтеглил общата сума от 4 311.71 евро. Такива са и твърденията в исковата молба. Ищецът е твърдял също, че ги е разпределил по равно, а всеки от тримата солидарни длъжници ги е разходвал за лични нужди. Следователно презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД поставя в тежест на оспорващите ответници да докажат, че ищецът е разходвал тези средства за собствени нужди. Такова (обратно) доказване по делото няма.

Когато едни и същи длъжници са поели солидарни задължения по различни договори за банков кредит, като със средства от поетия нов солидарен дълг са погасили част от стария солидарен дълг, във вътрешните отношения между солидарните длъжници не възниква регресно вземане. Регресното вземане по чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД възниква, когато впоследствие единият от длъжниците погаси задължение по новия солидарен дълг и плащането надхвърля припадащата му се част към момента на погасяването, като в случая се прилага презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД (решение № 279/26.11.2018 г. по гр.д. № 279/26.11.2018 г. по гр.д. № 4694/2017 г. на Върховния касационен съд, IV-то ГО). При действието на втория договор, по който същите трима са кредитополучатели и солидарни длъжници, от средствата по същата сметка е погасено задължението за сумата 988.29 евро по първия договор. След това ищецът предлага, а банката приема плащането за сумата 5 235.89 евро, с което задълженията по втория договор са погасени. От обясненията на ищеца не следва, че средствата за това били общи – негови и на наследодателя. Ищецът е изяснил, че средствата от продадените имоти на „Ви Ти Ес“ ООД двамата съдружници са разделили помежду си.

Презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД не е опровергана, а следва да се приеме, че и тримата солидарни длъжници са се облагодетелствали в равна степен от заемните средства по втория договор. Общият размер на дължимото и предсрочно платено по този договор е 5 512.13 евро, припадащата се част за всеки солидарен длъжник 1 837.38 евро. Ищецът е платил 5 320.55 евро, наследодателят - 186.47 евро, а ответникът Д.Мне е платил нищо. Ищецът С. К. е надплатил повече от своето вътрешно задължение в размер на сумата 3 483.17 евро. = 5320.55 – 1 837.38 евро. На основание чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД ответникът Д.Мдължи да му възстанови сумата 2 662. 84 евро = 1 837.38 евро (делът като солидарен длъжник) + 825.46 евро (наследеният дял от задължението на солидарния длъжник В. М. към ищеца, възникнало за сумата 1 650.91 евро = 1 837.38 евро – 186.47 евро), а ответникът М.М– да възстанови на ищеца сумата 825.46 евро (наследеният дял на В. М.). Искът срещу ответника Д.Ме изцяло основателен, а срещу ответника М.М– до размер на сумата 825.46 евро.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Д.Мследва да възстанови на ищеца направените по делото разноски до сумата 2 979.99 лв., а ответникът М.М- до сумата 1 344.82 лв.

При тези мотиви, съдът

РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 131/ 24.04.2020 г. по гр.д. № 633/ 2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която искът срещу Д.Ме отхвърлен - изцяло, а по иска срещу М.М– в частта, с която е отхвърлен за сумата 825.46 евро.

ОСЪЖДА Д.К.М от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5, ЕГН [ЕГН], да заплати на С.Д.К. от [населено място] [улица], ЕГН [ЕГН], на основание чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД сумата 2 654.59 евро – за надплатеното по договора за кредит № HL61783/12.04.2013 г., ведно със законната лихва от 28.09.2018 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата 2 979.99 лв.

ОСЪЖДА М.В.М от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5, ЕГН [ЕГН] да заплати на С.Д.К. на основание чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД сумата 825.46 евро – за надплатеното по същия договор, ведно със законната лихва от 28.09.2018 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - сумата 1 344.82 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 131/24.04.2020 г. по гр.д. № 633/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик в останалата допусната до обжалване част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.