№ 60147

гр. София, 21 октомври 2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б, I НО, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА

при секретар М. Н, при становището на прокурора Г.С изслуша докладваното от съдия С. И наказателно дело № 524 по описа за 2021г.

Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба, ведно с допълнение от защитник на осъден подсъдим – Р.Д.Р., срещу въззивно изменително решение №260026 /02.05.2021г. по ВНОХД № 154/2020г. на Варненски апелативен съд, н.о., 8-ми въззивен състав.

С жалбата се ангажират и трите касационните основания, свързани с нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и с явна несправедливост на наложеното наказание. Основно се твърди, че въззивната инстанция не е осъществила „обективна и прецизна оценка на ирелевантните по делото факти и е изложил едни неправилни правни съображения.“

С жалбата се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

В допълнението към касационната жалба защитата се позовава на обърната доказателствена тежест. Същевременно се оспорват фактическите констатации на съда от първата инстанция, като се поставя акцент върху обясненията на дееца, както и но съобщеното от неговите спътници- неговият баща и собственичката на автомобила. Изводът на въззивната инстанция за излизането на пострадалия от „храсти“ и възможността на подсъдимия да го забележи, не почивал на доказателствата по делото.

Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че жалбата на защитата е частично основателна. При анализа и преценката на доказателствата не били допуснати нарушения, не бил нарушен и материалния закон. Счита, че е основателно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като имало съпричиняване.

Подс.Р., редовно призован, явява се лично, представлява се от защитник, който пледира да се уважи касационната жалба по изложените съображения в нея. Поставя ударение на твърдението си, че въззивната инстанция се е произнесла въз основа на фактически основания, които според защитата не били установени по делото. Настоява за бъдат възприети обясненията на подсъдимия, като се позовава на липса на други доказателства за начина на преминаване на пострадалия и на движение на подсъдимия. Оспорва възможността да бъдат приети обясненията на дееца за защитна теза, тъй като твърдените от него обстоятелства са били поддържани още пред полицейския служител, озовал се пръв на местопроизшествието, св.М.. Иска възприемане на решението на въззивната инстанция в частта, относно възприемане на фактическа обстановка, при която пострадалият е излязъл от крайпътни храсти на магистралата, като необосновано. Моли да се отмени въззивното решение и делото за върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

Подс.Р. заявява излаганото от него дотук, че се извинява на семейството и моли съдът да вземе правилното решение.

Частните обвинители Р.Н.Г., Г.Н.Т., И.Н.Г. и Г.Г.Г., редовно призовани, не се явяват, всички те се представляват от явилият се упълномощен повереник.

Повереникът моли да се остави решението в сила, тъй като не били допуснати никакви процесуални нарушения или такива на материалния закон, като наложеното наказание било справедливо. Позовава се не назначената и приета от ВАпС експертиза, която с математически изчисления е установила, че тезата на подсъдимия е само защитна тъй като нямало как да блъсне пешеходеца, след като последния е преодолял движението на товарния автомобил и на въображаем според повереника лек автомобил. Освен това наличието на двамата водачи, а едва след това на товарен автомобил, които са уведомили полицейския служител за ПТП, отново опровергавало тезата на подсъдимия. Позовава се на извършеното установяване на други водачи, относно предшестващото поведение на подсъдимия, който бил управлявал автомобил без съответната правоспособност, твърди липсата на извинителна причина, поради което определя наложеното наказание като справедливо.

В реплика защитата оспорва тезата на повереника, заявява, че експертизите по делото установявали вероятен механизъм на произшествието съобразно обясненията на подсъдимия, по отношение на товарния автомобил заявява, че според защитната теца това превозно средство е участвало в ПТП, но водачът е успял да намали, поради което пострадалият е преминал пред него и се е озовал пред автомобила, управляван от подс.Р.. Според защитата е можело да се изгражда тезата, че бащата на подсъдимия Р. е управлявал автомобила, но пред полицейския служител са казали истината веднага.

Подсъдимият Р. последен заявява, че е казал истината още при разпита в деня след произшествието и бил обяснил всичко, което се е случило.

При последната си дума подс.Р. иска от съда да вземе правилно решение.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда № 12/07.02.2020г. по НОХД № 962/2018г. на Варненски окръжен съд подс.Р. е признат за виновен в извършване на деяние по чл.343, ал.3, пр.7-мо, б.“б“, вр.ал.1, б.“в“ от НК, като му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода с приложение на института на условното осъждане, като по реда на чл.66 от НК изтърпяването на наказанието е отложено с изпитателен срок от пет години.

С атакуваното по касационен ред въззивно решение първоинстанционната присъда е изменена, като наложеното наказание е увеличено от 3 на 4 години, като е постановено да се изтърпява при първоначален общ режим. Присъдени са и разноски.

Претенцията на защитата се съотнася пряко като искане за необоснованост на съдебното решение, което не съставлява касационно основание. Разбира се, превратната интерпретация на доказателствата и използването на предположение за изграждане на фактически и правни изводи, каквито обстоятелства се имплементират индиректно в защитната пледоария, съставляват нарушения на процесуалните правила, които са съществени и ограничават правото на защита.

Касационният състав е изправен пред необходимостта да провери дали са налице такива оспорими процесуални действия и излагани съображения от въззивната инстанция. Внимателния прочит на атакуваният съдебен акт намира отчетливо съпоставяне на двете основни тези по делото, съчетано с пространен анализ на събраните по делото доказателства и излагане на аргументирани съображения защо не се приема защитната теза.

Вярно е, че последната се основава на преки доказателства, но с основание тя е подложена, както и самите доказателства - свидетелски показания на спътниците в автомобила на подс.Р. и неговите обяснения, на критичен анализ. Не може да се твърди, че така посочените преки доказателства са единствените в процеса и не се опровергават от другите събрани и подложени на проверка с научни експертни знания. Напротив, опровергаващите доказателства обосновават изцяло обвинителната теза и те са логически обусловени, житейски оправдани и напълно правдоподобни.

Защитната теза крие определени несъответствия, които са освен неправдоподобни, също така крият в себе си и изначално неправомерно поведение на водача. Хипотетичното възприемане на други два автомобила, лек и товарен, движещи се пред подсъдимия, води до изводи, които не са в негова полза. Според обясненията му пострадалият в момента на удара е бил спрял, с лице към приближаващия автомобил. Това значително увеличава времето на престой на пътното платно на пострадалия, съответно и времето, през което той е можел да бъде забелязан от подсъдимия и хипотетичните други двама участници в движението с превозни средства – време, през което подсъдимия е можел да предприеме изпълнение на задълженията си по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП (неотменими и не повлияни, както правилно е отбелязала въззивната инстанция от липсата на правоспособност на дееца). Той е имал и задължението да извърши маневрата изпреварване освен с безопасна скорост, и за кратко време – чл.42, ал.2, т.3 от ЗДвП, като не може в такъв случай да се възприеме теза, че подсъдимият може да изпреварва неограничено във времето превозното средство в дясната нему лента за движение. Ако тази маневра не е можело да бъде извършена за кратко време (по едни или други причини, включително и по причина на изпреварвания водач), то своевременно следва да бъде прекратена.

Подсъдимият е бил длъжен да съобрази атмосферните условия, които не са били оптимални, с наличие на валеж, който значително затруднява видимостта при изпреварване на такова голямо превозно средство, какъвто е твърдения транспортен автомобил и особено при наличието на висока скорост (в този смисъл са и самите обяснения на дееца). В този смисъл е налице спорен аспект в доводите на въззивната инстанция за липсата на приложение на чл.20, ал.2, изр.1-во, но поради липсата на касационна инициатива и възможност за обсъждане настоящият съдебен състав не би могъл да излага допълнителни доводи.

В защитната теза се откроява последователна нелогичност, която се отчетливо се забелязва при описанието на движението на хипотетичния лекия автомобил, движещ се пред подсъдимия и изпреварващ пръв по време и място товарния автомобил. Ако се възприемат обясненията на дееца, както настоява защитата, следва да се отчита обстоятелството, че според тях водачът на хипотетичния лек автомобил е употребил спирачната система, след което рязко дал газ и влязъл в дясната лента, пред товарния автомобил. Тези обяснения установяват местоположението на пострадалия, и според тях той е бил преминал през съседната дясна лента, тази на движение на товарния автомобил и се е намирал в неговата лента, за да може водачът на хипотетичния автомобил да извърши описаните по-горе маневри. Това означава също така, че към момента на описаните действия на предния водач на лек автомобил, пострадалия е бил преминал пресечната точка на конфликт с товарния автомобил. Описаното движение надясно означава липса на конфликт между автомобила на подсъдимия и товарния, който към момента на окончателното изпреварване от водача на хипотетичния лек автомобил (според цитираните обяснения) не е бил изпреварен от подсъдимия.

Отделно се поставя въпросът, който е в съвсем ясно противоречие с описаното от дееца, за начина причиняване на уврежданията по пострадалия. Видимо е, че ударът е засегнал лявата странична част на тялото (от която страна са и специфичните охлузвания), което отговаря на пресичане отдясно наляво по посока на движение на подсъдимия, ляво-странично, а не лицево и телом обърнат към водача.

Експертното изследване на тези обстоятелства в крайна сметка е показало дори и при най-благоприятното положение за подсъдимия, че той се е намирал на 84 метра от мястото на удара при опасна зона за спиране от 110 метра(суха настилка), респективно 116 метра при мокра настилка. Водачът и подсъдим обаче не е предприел спиране, доколкото ударът е настъпил с възприетата скорост на движение от 101 км/ч., видимо и от разрушаването на меки тъкани по тялото на пострадалия. Колкото по-голяма е кинетичната енергия на удара, а тя е зависима именно от скоростта на движение на твърдото тяло на превозното средство, толкова по разрушителни са последствията за човешкото тяло и организъм. Именно затова законодателят е въвел изискването и императивното задължение за намаляване на скоростта или спиране при възникване на опасност за движението. Дори стоп-светлините на хипотетичния преден лек автомобил представляват сигнализиране за такава опасност, като напълно отделен е въпросът, че пострадалия представлява опасност за движението със самото си присъствие на магистралата, включително и на прилежащите на пътното платно съоръжения- банкет и тревна площ. В този аспект са напълно споделими доводите на въззивната инстанция – страница 9-та, последен абзац от мотивите на атакувания съдебен акт. Неоснователно е възражението относно възприетото от въззивната съдебна инстанция излизане от крайпътната растителност, тъй като това възприемане е в интерес на подсъдимия, в противен случай видимостта се ограничава само от линията на хоризонта.

Съдът от предходната съдебна инстанция напълно правилно и в съответствие със закона е приел, че деецът не е направил всичко възможно, което предписват и нормативните правила, за да намали или да спре при така описаната и възникнала опасност на пътя. Липсата на опит като водач и изобщо житейски такъв, придружен с липсата на правоспособност, е основен фактор за настъпване на произшествието, наред с очевидно неправомерно предприетото пресичане на магистралата от пострадалия пешеходец. Изводите на въззивната инстанция на стр.8-ма от мотивите, последен абзац са правно и логически обосновани, съобразени напълно с доказателствата и научното експертно познание, поради което касационният съд напълно отхвърля възражението за допуснато съществено процесуално нарушение поради превратно интерпретиране на доказателствения материал.

Не се приема и възражението за допуснато нарушение на материалния закон, дадената от обвинението и възприета от съда квалификация(с направените уточнения) е в съответствие с фактите и закона, ако има несъответствие, то не е в полза на подсъдимия и поради това не следва да се обсъжда. В заключение, деецът не е изпълнил задължението си, вън и независимо от своята неправоспособност, да намали скоростта и да спре при възникналата опасност – присъствието на пострадалия в района на магистрален участък с практически неограничена видимост, независимо от присъствието и на други превозни средства, доколкото те не са били в състояние през целия период на възможна видимост да я ограничават. Причинената смърт е в пряка причинна връзка с неизпълнението на това задължение, макар и да е очевидно съпричиняването от страна на пострадалия, впрочем подробно отбелязано от инстанциите по същество.

Определеното наказание е към долната граница на предвиденото такова от закона,в близост до минимума. То е предмет на самостоятелно възражение, доколкото е увеличено от въззивната инстанция. Касационният състав не намери основание да коригира възприетата санкция, доколкото въззивната инстанция добросъвестно и подробно е изброила всички относими към отговорността отегчаващи и съответно смекчаващи обстоятелства, поради което напълно се солидаризира с изтъкнатите доводи. Чистото съдебно минало и младата възраст на дееца не са достатъчно основание да се приложи институтът на чл.66 от НК, доколкото именно липсата на житейски опит и такъв като водач са довели до този тежък резултат, при това без никакъв опит да се съхрани живота на пострадалия. Не следва да се допуска управление на водачи без правоспособност на превозни средства по пътищата, особено на високоскоростни участъци, какъвто е конкретната магистрала. Не може да се подценява обществения резонанс и необходимостта да бъде предупредено обществото, че подобно поведение е твърде опасно и не може да бъде толерирано под никаква форма. Съвсем отделен е въпросът за личната отговорност на предоставилия управлението на неправоспособен водач, която следва да рефлектира и в това наказателно производство при оценка на показанията на св.Р. (не дискусионно обстоятелство при липсата на процесуална инициатива).

Няма основание за ревизия на така определеното по размер наказание и за по-нататъшно снизхождение, доколкото може определено да се приеме, че единствено причинения смъртен резултат е причина да се установи и съответно преустанови неправомерното поведение на подсъдимия. Това е обстоятелство, което пречи да приложи чл.66 от НК, макар да са налице формални предпоставки за това.

Като не намери за налични претендираните от касатора в жалбата основания за отменяване или изменяване на въззивното решение касационният състав прие, че то следва да се потвърди изцяло.

С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ в сила въззивно изменително решение №260026 /02.05.2021г. по ВНОХД № 154/2020г. на Варненски апелативен съд, н.о., 8-ми въззивен състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.

Председател:

Членове: 1.

Ключови думи
No law branches!