РЕШЕНИЕ

№ 60159

София, 22 октомври 2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

МАРИЯ МИТЕВА

при участието на секретаря: Н. П и в присъствието на прокурор Т. К изслуша докладваното от съдия М. М н. дело № 662/2021 година

Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. К. Д., защитник на подс. Г.М.К. срещу Решение № 172/26.05.2021 г. по ВНОХД № 138/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, с което първоинстанционната присъда на Окръжен съд – Благоевград, НО, 10 състав по НОХД № 473/2019 г. е била изменена частично, като наложеното на подс. Г.М.К. наказание е било намалено на 10 /десет/ години лишаване от свобода, намален е размера на присъденото в полза на гражданския ищец А.А.Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието на 120 000 /сто и двадесет хиляди/ лева, намален е размера на присъдената в полза на ОС – Благоевград държавна такса върху уважените размери на предявените граждански искове на 11 200 /единадесет хиляди и двеста/ лева, а в останалата част присъдата е била потвърдена.

В касационната жалба се излагат аргументи за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, тъй като неправилно е приложен материалния закон, допуснати са съществени процесуални нарушения и наложеното наказание е явно несправедливо. Сочи се, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил някои материалноправни норми, а именно разпоредбата на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 НК, която според защитника е неприложима, тъй като следва да се приложи по-леко наказуем състава, неправилно не е приложена разпоредбата на чл. 118 НК или тази на чл. 124, ал. 2, пр. 2 НК. Алтернативно се развиват и доводи за приложението на чл. 124, ал. 1, пр. 2 НК. Възразява се и срещу размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, защото евентуалното прилагане на привилегирован състав на престъплението би довело и до намаляване на размера на присъдените обезщетения.

По отношение на допуснатите съществени процесуални нарушения се изтъква, че в контекста на неприлагането на по-леко наказуеми състави, са нарушени основни процесуални норми – чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК.

Развиват се и доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като реално подсъдимият носи отговорност по по-тежък престъпен състав, а това не съответства на доказателствата по делото. Подчертава се, че наложеното наказание не би допринесло за постигане целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК.

В заключение е отправеното искане за изменение на атакуваното въззивно решение, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, като се намали наложеното на подсъдимия наказание и се намали размера на присъдените обезщетения по предявените граждански искове.

В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. Г. К., адв. К. Д. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Подчертава, че основните възражения са за явна несправедливост на наложеното наказание и неприлагането на разпоредбата на чл. 118 НК. Изтъква, че в заключението на комплексната съдебнопсихиатрична и психологична експертиза е посочено, че подсъдимият е бил в състояние на силно раздразнение, а аргументите на вещите лица за липса на физиологичен афект са в сферата на правото и не би следвало експертите да дават отговор на правни въпроси. Сочи, че изводите на вещите лица са половинчати и въззивният съд е имал право и възможност да не се съобрази с тях. Развива доводи, че атакуваното решение е незаконосъобразно, тъй като не е съобразено със задължителната съдебна практика.

Отново моли въззивно решение да бъде изменено, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление – чл. 118 НК, като се намали наложеното на подсъдимия наказание и се намали размера на присъдените обезщетения по предявените граждански искове.

П.Г.К. в лична защита изразява съгласие с заявеното от неговия защитник.

Представителят на Върховната касационна прокуратура предлага касационната жалба на подсъдимия да бъде оставена без уважение, като неоснователна. Изтъква, че въззивният съд правилно е приложил закона и правната квалификация по чл. 116 НК е вярна и съответна на събраните по делото доказателствени материали. Подчертава, че е несъмнено установено, че подсъдимият е нанесъл на пострадалия множество удари в жизненоважни части на тялото – главата и лицето и то с особено ожесточение. Сочи, че не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Развива и съображения, че с основание не са приложени разпоредбите на чл. 118 НК и чл. 124, ал. 2, т. 2 НК. Счита, че наложеното наказание е правилно отмерено и не се налага неговото смекчаване, както и че гражданските искове са уважени в справедливи размери.

В заключение предлага атакуваното решение да бъде оставено в сила.

Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители, адв. В. М. счита за неоснователна депозираната касационна жалба и моли решението на САС като законосъобразно, да бъде оставено в сила. Сочи, че правилно не е било прието, че подсъдимият е действал в състояние на физиологичен афект. Подчерта, че не са налице касационните основание по чл. 348 НПК.

В последната си дума подс. Г. К. заявява, че няма какво да каже.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното.

С присъда № 904004 от 08.10.2020 г. на БлОС-НО, 10 състав, постановена по НОХД № 473/2019 г. по описа на същия съд, подсъдимият Г.М.К., [дата на раждане] в [населено място], [община], с постоянен и настоящ адрес същото село, [улица], българин, български гражданин, с основно образование, неженен, безработен, неосъждан, ЕГН [ЕГН] е признат за виновен в това, че на 20.10.2018 г. около 00.30 часа в [населено място], на [улица]в близост до дом № /номер/ умишлено е умъртвил М.И.Д., ЕГН [ЕГН], като деянието е извършено с особена жестокост (чрез систематично нанасяне в областта на лицето и по окосмената част на главата вляво на удари с голяма сила, посредством два камъка, причинявайки по този начин седем броя големи, дълбоки и зеещи разкъсно-контузни рани), като смъртта е настъпила вследствие несъвместима с живота тежка черепно-мозъчна травма, довела до изразена недостатъчност на мозъчните функции, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 3 НК и чл.54 НК е осъден на „лишаване от свобода за срок от 15 (петнадесет) години.

Със същата присъда на основание чл. 41, ал. 6 НК във връзка с чл. 57, ал. 1, т.2, б.А ЗИНЗС е определено наложеното наказание да бъде изтърпяно при първоначален „строг режим.

С присъдата на основание чл. 59, ал. 1 НК от така наложеното наказание е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан с полицейска заповед и с мярка за неотклонение „задържане под стража за периода 20.10.2018 г. до влизане на присъдата в сила, като един ден задържане се зачита за един ден лишаване от свобода.

С присъдата подсъдимият Г.М.К., с установена по делото самоличност, е осъден да заплати на А.А.Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на М. Д. ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на увреждането (20.10.2018 г.) до окончателното й изплащане, като е отхвърлен предявения граждански иск във връзка с това деяние над уважения размер до претендирания такъв от 400 000 лв. като неоснователен.

С присъдата подсъдимият Г.М.К., с установена по делото самоличност, е осъден да заплати на З.М.С., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на М. Д. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането (20.10.2018 г.) до окончателното й изплащане, като е отхвърлен предявения граждански иск във връзка с това деяние над уважения размер до претендирания такъв от 300 000 лв. като неоснователен.

С присъдата подсъдимият Г.М.К. е осъден да заплати на Ф.М.М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на М. Д. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането (20.10.2018 г.) до окончателното й изплащане, като е отхвърлен предявения граждански иск във връзка с това деяние над уважения размер до претендирания такъв от 300 000 лв. като неоснователен.

С присъдата на основание чл. 189 НПК подсъдимият Г.М.К. е осъден да заплати разноски по делото както следва:

-по сметка на ОД на МВР-Благоевград - сумата от 2460,11 лв. разноски в досъдебното производство;

-по сметка на Окръжен съд-Благоевград - сумата от 816,09 лв. разноски по делото в съдебната фаза, както и сумата от 12 400 лв. (дванадесет хиляди и четиристотин лв.) представляваща държавна такса върху уважените размери на гражданските искове, както и 25 лв. за служебно издаване на изпълнителни листове.

Въззивната процедура е инициирана по жалба на адвокат К. Д., защитник на подсъдимия Г. К., срещу присъда № 904004 от 08.10.2020 г. на БлОС-НО, 10 състав, постановена по НОХД № 473/2019 г. по описа на същия съд.

С Решение № 172/26.05.2021 г. по ВНОХД № 138/2021 г. по описа на Апелативен съд – София първоинстанционната присъда на Окръжен съд – Благоевград, НО, 10 състав по НОХД № 473/2019 г. е била изменена частично, като наложеното на подс. Г.М.К. наказание е било намалено на 10 /десет/ години лишаване от свобода, намален е размера на присъденото в полза на гражданския ищец А.А.Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието на 120 000 /сто и двадесет хиляди/ лева, намален е размера на присъдената в полза на ОС – Благоевград държавна такса върху уважените размери на предявените граждански искове на 11 200 /единадесет хиляди и двеста/ лева, а в останалата част присъдата е била потвърдена.

С определение № 730/21.06.21 г. САС, НО, 7 състав е осъдил подсъдимия Г.М.К. да заплати сумата от 250 /двеста и петдесет/ лева, разноски направени във вззивната инстанция.

Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е частично основателна, единствено във връзка с оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание.

Оплакванията в касационната жалба са свързани с основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК.

Основните възражения са свързани с това, че неправилно не е приложена разпоредбата на чл. 118 НК, че неправилно е формирано вътрешното убеждение на съдилищата и че наложеното наказание е явно несправедливо.

При касационната проверка обаче Върховният касационен съд констатира, че въз основа на събраните възможни и относими доказателства, доказателствени средства и способи за доказване, фактологията по делото е правилно установена.

Първоинстанционният и въззивният съд са възприели за установена идентична фактическа обстановка, като за прецизиране на фактологията въззивният съд е направил известни уточнения и допълнения.

Изначално неоснователни са оплакванията за неправилно формиране на вътрешното убеждение на съдилищата, защото при внимателния прочит на материалите по делото се установява, че инстанционните съдилища са анализирали внимателно, подробно и задълбочено всички доказателства и доказателствени средства, като са подходили при оценката им с нужната критичност и обективност.

След като въззивният съд е проверил изцяло правилността на атакувания съдебен акт, анализирал е всестранно, обективно и пълно както гласните, така и писмените доказателствени средства, били са подложени на анализ и изготвените по делото експертизи, към него не може да бъде отправен упрек, че не е формирал вътрешното си убеждение въз основа на доказателствата по делото и закона. И първата и въззивната инстанция не са подходили безкритично към обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Е. Ш., Ш. М., А. Ш., Н. К., Г. К., А. Б., З. У., Н. К., И. Ч., И. И., А. М., И. Г., И. И., А. Д., Ф. М., З. С., М. Т., Р. М., А. А. и С. Д.. Отговорено е в кои части се кредитират и в кои не им се дава вяра и по какви причини.

След задълбочен анализ на всички доказателствени източници, включително и експертните заключения и разясненията, дадени от вещите лица, инстанционните съдилища са достигнали до верен и категоричен извод относно датата на извършване на престъплението, авторството на деянието и механизма на извършване на престъплението.

Както първата, така и втората инстанция, не е тълкувала доказателствените материали превратно, а напротив доказателствата и доказателствените средства са оценени с оглед на тяхната информативност и с оглед на действителното им съдържание. При анализа и оценката на доказателствените източници не се констатира нито тенденциозност, нито повърхностност.

Съдът поначало има суверенно право да реши на кои доказателства и доказателствени средства да даде вяра, независимо от това в коя фаза на процеса са депозирани. Преценката си разбира се съдът следва да направи след критичен анализ и оценка на всички доказателствени източници и при внимателна съпоставка помежду им. Такъв е бил подходът и на инстанционните съдилища.

Изложени са ясни съображения в кои части се кредитират показанията на свидетелите и защо се възприемат експертните заключения, както и защо частично се дава вяра на обясненията на подсъдимия.

Обективен и безпристрастен е бил подходът на съдилищата при оценката на всички доказателствени материали и е отговорено на всички възражения на защитата, част от които се повтарят и в касационната жалба. Обсъдени са били от съдилищата противоречията в свидетелските показания, а също и тяхната логичност, последователност или пък вътрешна противоречивост.

Така въз основа на възприетите фактически положения правилен и материалнозаконосъобразен е извода на извода на съдилищата, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр.3 НК.

От обективна страна несъмнено се установява, че на инкриминираните дата и място подсъдимият Г. К. е употребил физическа сила и е оказал интензивно физическо въздействие върху пострадалия М. Д., нанасяйки му побой. Побоят е извършен чрез нанасяне от страна на подсъдимия на многократни наслагващи се удари основно в главата, включително и в лицето на пострадалия - първо с ръце /юмрук/, после с дървена летва и накрая последователно с два големи камъка. В резултат на така нанесените от страна на подсъдимия удари в главата /включително и в лицето/ на пострадалия Д. на последния е била причинена тежка черепно-мозъчна травма, която е била основният и водещ фактор за бързото настъпване на смъртта му. Като допълнителен фактор, участвал в генезата на смъртта, е и хеморагично-травматичният шок от установените множество зеещи наранявания по лицето и главата, довели до една значителна кръвозагуба. Това, че убийството е извършено с „особена жестокост” се установява несъмнено от всички доказателствени материали по делото и от обективните находки, които са обсъдени задълбочено, и е отговорено на възраженията на защитата.

С основание е прието, че е налице пряка причинна връзка между действията на подсъдимия/нанасянето на побоя над пострадалия/ и последвалата от това смърт на жертвата, доколкото причините за смъртта имат своя травматичен произход, обусловен именно от нанесените при побоя увреждания на пострадалия в областта на главата и лицето. В случая е безспорно, че смъртта на пострадлия Д. е в резултат на тежката черепно-мозъчна травма, довела до изразена недостатъчност на мозъчните функции вследствие на причинените седем броя големи наранявания по лицето и главата предимно вляво, довели до изразено счупване на костите на лицевия и на мозъчни череп, повече вляво, с травматичен кръвоизлив на меки мозъчни обвивки, контузия и размачкване на мозъка.

При обективно установените по делото факти, изначално несъстоятелно се явява възражението на защитата за това, че не е приложена разпоредбата на чл. 124, ал. 2, пр. 2 НК или на чл. 124, ал. 1, пр. 2 НК. Посочените разпоредби с оглед на фактическия им състав изобщо не са относими към конкретния случай, предвид целенасочените действия на подсъдимия чрез нанасяне на множество силни удари в областта на главата и лицето на пострадалия, от които единствено може да се заключи, че подсъдимият Г. К. пряко е целял умъртвяването на жертвата.

Що се отнася до оплакването, че неправилно не е била приложена нормата на чл. 118 НК, следва да се отбележи следното. В принципен план състоянието на силно раздразнение по смисъла на чл. 118 НК е фактически въпрос, респ. на доказването им /Решение № 244 от 14.07.1999 г. по н. д. № 156/1999 г., 1 н. о. на ВКС/.

Като е възприел този подход въззивният съд е извършил преценка във връзка с установяването на фактическите положения, касаещи психическото и емоционалното състояние на подсъдимия, в което той се е намирал след упражнената спрямо него вербална агресия от страна на пострадалия /вътре в заведението и отвън/ и до момента, в който подсъдимият е започнал да му нанася поредица от удари. Въззивният съд с основание е приел, че действително отправените от страна на пострадалия по отношение на подсъдимия лични обиди и подигравки по повод на отношенията му с възлюбената му А. Б. са повлияли особено съществено при вземането на решението му да си отмъсти като нанесе побой на автора на тези обиди и подигравки, но че въпреки това към момента на осъществяване на деянието подсъдимият не се е намирал в „състояние на силно раздразнение” по смисъла на чл. 118 от НК.

Този извод се налага с оглед констатациите на вещите лица от КСППЕ, че деянието не е извършено в състояние на физиологичен афект, тъй като в случая не е налице разгръщане на фазите на физиологичния афект, и то не просто поради наличието на токсична нокса, а тъй като не се установява след конкретна провокация, която е значима за него, емоцията да е ескалирала така бурно, придружена с драматична вегетативна симптоматика, че да е завладяла съзнанието му до степен да го стесни и оттам волевите му реакции да са били възпрепятствани и да реагира неочаквано за самия себе си с конкретния агресивно поведенчески акт. Поведението на подсъдимия обективно показва подреденост на действията и липсва внезапността, която обикновено я има при физиологичен афект - веднага след самата провокация да последва едноактова агресивност. Действително механизмът на извършване на деянието е афектен, на основата на възникнало състояние на напрежение и раздраза, прераснало в агресивни действия. Изразите, употребени от пострадалия по своето съдържание от гледище на обществения морал са позорни и непристойни, дълбоко унижаващи човешкото достойнство и чест и обективно са от естество да предизвикат силно раздразнение у дееца.

В конкретния казус обаче се установява, че периодът между провокацията и действието не е кратък /латентната фаза не е кратка/, тъй като след първоначалната провокация е изминало известно време; че при физиологичния афект реакцията идва изненадващо и за самия деец, а в случая той неколкократно е предупреждавал пострадалия за това да преустанови подигравките, обидните квалификации и упреци, които са били отправени към него; че относно следващата фаза - бурно протичащата реакция - няма данни за вегетативната компонентност, освен едно притъмняване, за което подсъдимият съобщава на един по-късен етап; че липсва също и четвъртата фаза на изчерпване, при която деецът изпитва чувство на вина, хаотичност, обърканост. По делото несъмнено е установено, че поначало подсъдимият е кротък човек, търпелив, не е емоционално лабилен, а също така не е жесток по характер. Така при подсъдимия обективно са констатирани поредица от целенасочени действия, които изключват класическото наличие на „състояние на силно раздразнение по смисъла на чл. 118 НК. Установено е категорично, че след деянието подсъдимият се е прибрал в къщи /и то на сравнително далечно разстояние/, предприел е действия за прикриване на следите /горене на дрехи и обувки/, каквито действия при физиологичния афект не се проявяват. Като цяло е налице една организираност в действията на подсъдимия и същите са били целенасочени - първоначално той се е опитвал да се дистанцира от конфликта, отправил е предупреждение, след това пък е последвал пострадалия навън, тръгнал е в противоположна посока на тази, в която живее, за да продължи с предупрежденията към пострадалия да не му се подиграва и да не го обижда. Липсва и характерната за физиологичния афект частична амнезия за факти и обстоятелства.

Върховният касационен съд споделя в пълна степен резултатите от извършения от възизвния съд доказателствен анализ, тъй като не се правени общи изводи, а са проверени всеобхватно и задълбочено всички факти и са изложени пространни и прецизни съображения.

Както бе вече посочено, състоянието на силно раздразнение като самостоятелен психичен елемент на престъпното деяние е въпрос на факти и на доказването им, и след като в конкретния казус това психично и емоционално състояние не е установено и доказано чрез предвидените в НПК доказателства и доказателствени средства, то очевидно няма основание същото да бъде прието за налично. Съществуването на такова състояние се определя от реалните поведенчески реакции и действия на дееца, които обективират и материализират неговите чувства и емоции, а не от последващите негови обяснения и твърдения /дадени във времето след деянието/ как точно се е чувствал и какво е изпитвал по време на извършване на деянието.

От друга страна въззивната инстанция с основание е приела, че осъществените спрямо подсъдимия Г. К. словесни нападки /чрез отправяне на обиди, подигравки и упреци/ от страна на пострадалия М. Д. са провокирали и улеснили в значителна степен поведението на подсъдимия и са основен фактор за отключването на агресията му по отношение на пострадалия.

Предвид на изложените съображения касационната инстанция намира за неоснователно възражението, че неправилно решаващите съдилища не са приложили разпоредбата на чл. 118 НК.

В заключение Върховният касационен съд счита, че всички годни доказателства и доказателствени средства, съпоставени помежду им, представляват една последователна и единна верига, която дава възможност да се заключи несъмнено, че подсъдимият е съпричастен към извършване на престъплението, за което му е повдигнато обвинение.

По отношение на явната несправедливост на наложеното наказание, то Върховният касационен съд намира това оплакване за основателно.

П. С апелативен съд правилно е заключил, че в настоящия казус се констатират както многобройни, така и едно изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. С основание е прието и че конкретното своеобразие и спецификата на обстоятелствата, при които е осъществено престъплението, особеностите на деянието и личността на дееца, подбудите за извършване на престъплението и другите смекчаващи отговорността обстоятелства, обуславят извод за значително по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с типичната за този вид престъпни деяния.

Въззивната инстанция с нужното внимание, подробно и прецизно е анализирала всички обстоятелства, които водят до смекчаване отговорността на подсъдимия. Не е отчетена обаче пълноценно тежестта на обстоятелството, свързано с психичното и емоционално състояние на подсъдимия. Несъмнено е установено по делото, че провокацията от страна на пострадалия е продължила дълго време, че не е била еднократна, и точно поведението на пострадалия е в основата и е допринесло в един момент до ескалиране на агресия при подсъдимия. Понасяното от подсъдимия унижение през един немалък период от време, поругаването на мъжката му чест и достойнство са предизвикали у подсъдимия Г. К. значително раздразнение, гняв и яд и макар в това раздразнение да не се наблюдават всички фази, характерни за физиологичния афект, то случаят е изключително граничен по отношение на „състоянието на силно раздразнение”.

Касационната инстанция намира, и че неправилно като отегчаващо отговорността обстоятелство е било отчетено алкохолното опиянение при подсъдимия. Констатирано е, че подсъдимият е бил в умерено тежко просто алкохолно опиване – дисфоричен тип, но важното в конкретния случай, че подсъдимият Г. К. не се е поставил преднамерено в това състояние, а е посетил заведението, за да изпие няколко бири и да потуши мъката си във връзка с отношенията му с неговата любима и силните чувства, които е изпитвал към нея.

Така при отчитане на значимите за индивидуализацията на наказанието факти, Върховният касационен съд счита, че наказанието на подсъдимия правилно е било определено при условията на чл. 55 НК, но е завишено и следва да бъде намалено на 8 /осем/ години лишаване от свобода.

В принципен план във връзка с индивидуализацията на наказанията е необходимо да се подчертае, че наказанието е установена от закона мярка за държавна принуда, налагана от съда на лице, извършило престъпление, която се изразява в засягане на определени права и интереси на лицето, показва отрицателната оценка на държавата относно това лице и неговото деяние, има за цел да предотврати извършването на нови престъпления от него и другите членове на обществото, като въздейства върху тях възпиращо и поправително-възпитателно. Така наказанието според българския законодател не е обикновено възмездие, а има конкретно определени цели, визирани в чл. 36 НК.

За пълнота на изложението е нужно да се отбележи, че принципно абстрактната обществена опасност на деянието е намерила своя законодателен израз при определянето на съответната санкция за конкретното престъпление. При осъществяването на цялостната дейност по индивидуализацията на наказанието се отчита не общата обществената опасност на престъпленията от определен вид, а специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец.

При разрешаването на въпроса за наказанието съдът е длъжен да постигне баланс между посочените в чл. 36 НК цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Надценяването на значението на генералната превенция винаги би довело до неоправдана репресия спрямо конкретните подсъдими, поради което би се явило несправедливо. Общопревантивното въздействие на наказанието се осигурява единствено посредством справедливостта му.

Оплакването, свързано с уважените размери на предявените граждански искове касационната инстанция намира за неоснователно. Въззивният съд е отчел и подробно е обсъдил всички обстоятелства, които са от значение за определяне размера на гражданските искове и като взел предвид разпоредбата на чл. 45 и чл. 52 ЗД е определил размера им по справедливост. Липсват основания за корекция в размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди.

Предвид на изложените по-горе съображения касационната инстанция намира за неоснователни възраженията залегнали в касационната жалба за нарушение на материалния закон и за допуснати от инстанционните съдилища съществени процесуални нарушения. Като основателно се възприе единствено оплакването на явна несправедливост на наложеното наказание и именно в тази част решението на Софийския апелативен съд следва да бъде изменено.

Ето защо и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ Решение № 172/26.05.2021 г. по ВНОХД № 138/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, като намалява размера на наложеното наказание на 8 /осем/ години лишаване от свобода.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 172/26.05.2021 г. по ВНОХД № 138/2021 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата част.

Решението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.