№60140

Гр. София, 20 октомври 2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

НЕВЕНА ГРОЗЕВА

при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА

и след становище на прокурора от ВКП Я. ГЕБОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 277/21 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от подсъдимия Н.Г.Х., чрез упълномощения му защитник адв. Ю. Г. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд, № 260063/23.12.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 188/2020 г., в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК.

С жалбата се прави искане за оправдаване на подсъдимия по обвинението за данъчен период през месец януари 2011 г., по съображения, че за този период той не е бил пълномощник на дружеството „фирма“ и следователно деянието не е извършено от него. В подкрепа на искането за оправдаване се сочи, че дружеството „фирма“ е било прехвърлено с нотариален договор за продажба на дружествени дялове на 14.11.2011 г. от А. А. на Н. К., като от тази дата подсъдимият е престанал да бъде пълномощник на същото дружество, независимо от по-късната дата на вписване на това обстоятелство в Търговския регистър. Искането за оправдаване се поддържа в рамките на признатите от подсъдимия обвинителни факти в хода на проведеното съкратено съдебно следствие, които, според защитата не сочат на съставомерно поведение от подсъдимия за този данъчен период. Застъпва се и тезата, че независимо, че пълномощното на подсъдимия не е било оттеглено, то е било без правна стойност, поради прехвърлянето на собствеността на дружеството и липсата на упълномощаване от новия собственик.

По изложените съображения се прави искане за оправдаване на дееца за данъчния период месец януари 2011 г., за сумата от 10 528.80 лв., като се отхвърли и уважения за този период граждански иск, като неоснователен.

С жалбата се прави искане за отмяна на решението в гражданската част, поради изтекла погасителна давност, като гражданският иск в останалата част от обвинението, за което подсъдимият е признат за виновен, да се отхвърли като погасен по давност. Алтернативно – ако не се приеме за основателно възражението за давността, се поддържа искането уважената гражданска претенция да се намали до размера на вредите, без обхващащите данъчния период януари 2011 г.

С жалбата се прави и искане за намаляване на наказанието на подсъдимия, като се редуцира определеното от една година лишаване от свобода до размер от шест месеца, при отчитане наличието на множество смекчаващи обстоятелства, подробно изброени в касационната жалба.

Пред касационната инстанция подсъдимият Х., редовно уведомен не се явява. Представлява се от защитник, адв. Ч., преупълномощена от адв. А. Т., упълномощен защитник на подсъдимия, която поддържа касационната жалба на адв. Г. с наведените касационни основания и по изложените в същата подкрепящи ги съображения, както и с направеното искане за частично оправдаване на подсъдимия и намаляване на наложеното наказание. Защитата поддържа и искането за отхвърляне на гражданския иск, поради изтекла погасителна давност, или за частичното му отхвърляне в оправдателната част, при оправдаване на дееца.

Излага съображения, че в обвинителния акт се сдържат факти за смяна на собствеността на дружеството през месец януари 2011 г., в който период подсъдимият не е бил пълномощник на новия собственик, респективно – не е имал възможност да подаде инкриминираните фактури и справка-декларация, които са предмет на невярното деклариране. Искането за намаляване на наказанието обвързва с оправдаването на подсъдимия за последния данъчен период от обвинението. По отношение на гражданския иск поддържа позицията за изтекла погасителна давност като основание за отхвърлянето му. Алтернативно прави искане за отмяна на решението относно уважената гражданска претенция в оправдателната част, за месец януари 2011 г.

Гражданският ищец, Министърът на финансите като представляващ Държавата не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция и не изпраща представител.

В съдебно заседание пред ВКС, прокурорът от ВКП намира касационната жалба на подсъдимия за неоснователна и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила. Счита, че възражението на защитата и искането за оправдаване на подсъдимия за периода януари 2011 г. е неоснователно, тъй като подсъдимият е признал фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и прехвърлянето на собствеността на дружеството, поради което намира въззивното решение за правилно и споделя изводите на съда по този въпрос. Прокурорът не намира основания за намаляване на наложеното на Х. наказание, като счита, че искането, направено с доводи за групиране на наказания в условията на рецидив е недопустимо и следва да се остави без уважение.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия основания и доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

Настоящото касацоинно производство е второ по ред.

С решение на ВКС, 1-во НО, № 90/22.06.2021 г. по д. № 270 е отменено въззивно решение № 165/03.12.2020 г., постановено по в.н.о.х.д № 277/2019 г. на Варненски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав.

С отмененото въззивно решение е била изменена присъдата на Окръжен съд – гр. Шумен, № 14/18.06.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 178/2019 г., с която подсъдимият Н.Г.Х. е бил признат за виновен в това, че през периода 12.08.2010 г. – до 11.02.2011 г., в [населено място] при условията на продължавано престъпление като извършител избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – данък добавена стойност /ДДС/ в размер общо на 52 333,20 лв., като в качеството на упълномощено лице на „фирма“ – [населено място], съобразно нотариално заверено пълномощно рег. № номер/дата издадено от А.М.А., собственик на дружеството, потвърдил неистина в справки декларации за ДДС за същия период, / подробно описани в присъдата/ и приспаднал неследващ се данъчен кредит в посочения размер и при представянето на информация пред органите по приходите, използвал официални документи с невярно съдържание–фактури,/подробно описани в присъдата/ на които бил придаден вид, че отразяват плащания на различни по размер суми от „фирма“ на различни съконтрагенти, „фирма“ „фирма“, регистрирани за нуждите на ЗДДС, като описаните в документите суми и съответни на тях стойности на ДДС в действителност не били платени от посочения във фактурите платец, поради което и на осн. чл.255, ал.1, т.2, 6 и 7 от НК, вр. чл.26, ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, при първоначален строг режим на изтърпяване.

Със същата присъда подсъдимият Х. е осъден да заплати в полза на Държавата, представлявана от Министъра на финансите в качеството на граждански ищец, сумата от 47 033,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от деянието, като гражданският иск е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер.

На осн. чл.189, ал.3 от НПК, с присъдата на окръжния съд подсъдимият Х. е осъден да заплати направените по делото разноски и съответни държавни такси. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства по делото, които да се отнемат в полза на държавата и е постановил след това да бъдат унищожени.

С въззивно решение № 165/03.12.2020 г., постановено по в.н.о.х.д № 277/2019 г. на Варненски апелативен съд, присъдата на окръжния съд е била изменена относно режима на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, от строг в общ. В останалата част е била потвърдена.

След отмяната на първото въззивно решение от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане е постановено второто въззивно решение на АС – гр. Варна, № 260063/23.12.2020 г., по в.н.о.х.д. № 188/2020 г., с което е изменена присъдата на Окръжен съд – гр. Шумен, № 14/18.06.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 178/2019 г., само в частта относно първоначалния режим на изтърпяване на наказанието от една година лишаване от свобода, като режимът е заменен от строг на общ. В останалата част присъдата е била потвърдена.

С оглед изложеното относно процесуалното движение на производството следва да се очертае предмета на касационната проверка. Настоящото касационно производство е образувано по жалбата на подсъдимия срещу второто въззивно решение на Апелативен съд-гр. Варна, № 260063/23.12.2020 г., по в.н.о.х.д. № 188/2020 г., и е второ по ред.

Касационната жалба на подсъдимия Х., чрез упълномощения му защитник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се явява неоснователна.

От предмета на касационната жалба на подсъдимия се изяснява, че каационните основания по чл.348, ал.1 и 2 от НПК са наведени спрямо частта от въззивното решение относно обвинението за периода месец януари 2011 г. и не касаят останалата част от продължаваното престъпление. Респективно, искането за оправдаване на подсъдимия се отнася до същия данъчен период, януари 2011 г.

Съдбното производство по делото е проведено под формата на диференцирана процедура по чл.371, т.2 от НПК, след като подсъдимият е признал фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил от съда да не се събират доказателства за тяхната проверка. Решаващият окръжен съд е намерил, че признанието на обвинителните факти от страна на подсъдимия е подкрепено от доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство, поради което е одобрил изразеното от него съгласие с определение по чл.372, ал.3 от НПК и на осн. чл.372, ал.4 от НПК е приел, че ще се ползва от тези факти при постановяване на присъдата, без да събира доказателства в тяхна подкрепа.

Възраженията на подсъдимия от жалбата в насока невиновността му по част от инкриминираното обвинение, по същество представляват оспорване на признатите обвинителни факти в тази част от обвинението, което е в разрез с правилата на съкратеното съдебно следствие. Задължителната съдебна практика, ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС е възприела тълкуване, съгласно което при заявено желание на подсъдимия съдебното производство по делото да се проведе под формата на съкратено съдебно следствие, неговата защита по обвинението се реализира в рамките на признатите факти, които не могат да бъдат оспорвани и променяни при постановяване на присъдата. Независимо, че с признанието на фактите деецът не признава вина за извършване на престъплението, наказателната му отговорност се осъществява във фактическите рамки на инкриминираното обвинение. В конкретният случай фактите по обвинението сочат на извършено от Х. съставомерно деяние под формата на продължавано престъпление, включващо периода месец януари 2011 г., поради което не са налице основания за неговото оправдаване, включително и частично за посочения в жалбата данъчен период.

Въззивната проверка на присъдата при проведена диференцирана процедура по чл.371, т.2 от НПК включва и установяване наличието на достатъчно годни доказателства от досъдебното производство, които подкрепят признанието на подсъдимия и са събрани по надлежен процесуален ред. В настоящият случай апелативният съд е изпълнил стриктно задължението си за проверка на процесуалната годност на доказателствата и средствата за тяхното установяване, както и е проверил подкрепят ли обвинението в достатъчна степен, като е направил подробен анализ на цялостната доказателствената съвкупност и е изложил подробни съображения в подкрепа на извода за правилност на определението на окръжния съд по чл.372, ал.4 от НПК.

Съгласно обвинението, за процесния период, подсъдимият Х. е притежавал качеството на търговски пълномощник на дружеството „фирма“, като е бил надлежно упълномощен от неговия собственик, А. А. да извършва всякакви правни и фактически действия от името на дружеството при осъществяване на представителството му пред органите на приходната администрация, ТД на НАП, както и да декларира всякакви обстоятелства, касаещи данъчните и осигурителните му задължения.

От приложеното по делото пълномощно / заверен препис от същото е представен по делото от НАП/ се установява, че същото не е ограничено със срок и съгласно посоченото в него „е в сила до оттеглянето му от стана на упълномощителя“.

В обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че за процесния период подсъдимият избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, под формата на данък добавена стойност /ДДС/ на представляваното от него търговско дружество, като потвърдил неистина в представените пред органите по приходите справки-декларации и приспаднал неследващ се данъчен кредит в полза на същото дружество, като за целта използвал първични счетоводни документи / фактури / с невярно съдържание. А именно 3 броя фактури, в които били отразени фиктивни търговски сделки между „фирма“ и търговското дружество „фирма“. За оспорвания в жалбата данъчен период, месец януари 2011 г., в представената пред органите по приходите справка - декларация са отразени същите фактури, в които са осчетоводени недействителни сделки, сключени между дружеството, за което подсъдимият е действал като пълномощник и „фирма“. Фактурите по сделките били издадени от името на дружеството –съконтрагент на „фирма“, с пълномощник свидетелят Р. И.. През месец януари 2011 г. дружеството “фирма“ било продадено от неговия собственик на друго лице, като вписването на продажбата било отразено в Търговския регистър на 28 февруари 2011 г. Справките-декларации за дружеството били подавани от обслужващия го счетоводител, свидетелката Е. М., която ги подавала по електронен път с електронен подпис.

Въззивният съд е намерил, че фактите по обвинението се подкрепят от наличните по делото доказателства, като го доказват по несъмнен начин. По отношение недействителността на фактурите от месец януари, съдът се е позовал на показанията на техния автор, свидетелят Р. И., депозирани по реда на чл.223 от НПК, пред съдия от съответния съд, /авторството на подписите е установено със заключение на графическа експертиза /, на ревизионните актове и доклади от извършената данъчна проверка за недействителността на търговските сделки и на подадената от Е. М. справка-декларация за месец януари 2011 г. Изцяло в кореспонденция с изброената доказателствена съвкупност са и обясненията на подсъдимия Х., депозирани в хода на досъдебното производство / т.2, л.45/, в които той изрично признава, че в процесните фактури / които индивидуализира по номер и дата на издаване / за данъчен период месец януари 2011 г., са отразени нереални сделки.

Възражението на подсъдимия Х. от жалбата, че поради продажбата на дружеството не разполагал с пълномощия да го представлява, не променят извода за неговата виновност. Цялостният анализ на доказателствената съвкупност налага извода, че независимо от продажбата на търговското дружество на друг собственик, инкриминираната справка-декларация е съставена на базата на данъчни фактури, представени от подсъдимия на счетоводителката, обслужваща процесното дружество с цел да бъдат включени във вторичните счетоводни документи, което на практика е реализирано /фактурите са включени в справката – декларация по ЗДДС за месец януари 2011 г., която е подадена от М. по електронен път със собствения й електронен подпис /.

От показанията на данъчните служителки, които са извършили проверката, на базата на която е съставен ревизионният акт на „фирма“ и от заключенията на счетоводните експертизи по делото е установено, че в подадената справка - декларация за месец януари се съдържат три фактури, подписани от свидетеля Р. И., които не отразяват действителни търговски сделки. От показанията на същия свидетел е изяснено, че фактурите са подписани лично от него, /И. е заявил, че е предал на подсъдимия кочан с подписани и подпечатани фактури от името на „фирма с празно съдържание до месец март 2011 г./ с цел избягване на плащане на ДДС, чрез отразяване в тях на недействителни сделки. В гласните доказателства, изходящи от същия свидетел се сочи, че той не е контактувал с други лица по повод процесните фактури за месец януари 2011 г., издадени от името на представляваното от него дружество, посочено като страна по декларираните облагаеми търговски сделки, предмет на невярното деклариране, нито е представял на други лица, представляващи дружеството „фирма“ подписани непопълнени фактури или такива с невярно съдържание. Съгласно същите показания И. е предал на подсъдимия Х. процесните фактури по негово настояване и с уговорка да му бъде платена определена сума пари, срещу това фактурите да бъдат включени в счетоводствата на двете дружества, независимо, че сделките, отразени в тях са фиктивни. Това е било направено с изричната цел „фирма“ да не заплаща дължимия по същите ДДС. Показанията на свидетеля И. кореспондират изцяло с обясненията на подсъдимия Х. от досъдебното производство и с отразеното в подадената по електронен път справка - декларация за произхода на счетоводните документи, предмет на невярното деклариране пред органите по приходите

Възражението на защитата, че от признатите от подсъдимия факти, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт не може да се направи извод за съставомерно поведение през месец януари 2011 г., също е неоснователно.

Съгласно обвинението, подсъдимият като пълномощник на процесното дружество се е снабдил от свидетеля И. с фактури с невярно съдържание, които отразяват фиктивни търговски сделки, извършени през месец януари 2011 г., сключени от името на „фирма“, с цел избягване плащане на ДДС за съответния данъчен период и ги е използвал, като е отразил съдържанието им в дневниците за покупки и продажби и справката декларация за същия данъчен период, която е била подадена до НАП от счетоводителката на дружеството, Е. М., по електронен път, видно от уведомлението за приемане на справка-декларация по ЗДДС и дневник за покупки и продажби за отчетния период януари 2011 г.

Доводите, че подсъдимият не е имал право да действа от името на дружеството „фирма“ през месец януари 2011 г., тъй като на 14.01.2011 г. същото е сменило своя собственик, нямат пряко отношение към съставомерността на деянието. Инкриминираната справка-декларация по ЗДДС е подадена по електронен път на 11.02.2011 г., като закрепения в същата данъчен период е месец януари 2011 г. Предмет на декларирането с тази справка-декларация са процесните фактури, за които е установено, че са били предадени на подсъдимия Х. от свидетеля И.. При тези данни обстоятелството чия собственост е било търговското дружество към датата на подаване на справката-декларация по ЗДДС е ирелевантно за обвинението, тъй като от една страна информацията за прехвърляне на неговата собственост е станала публична на 28.02.2011 г., след вписването й в Търговския регистър, а пълномощното, издадено на подсъдимия Х. от името на дружеството е запазило своето действие, независимо от смяната на неговата собственост.

С прехвърлянето на собствеността на търговското дружество, процесното пълномощно не става недействително, както се твърди в касационната жалба, тъй като отношенията между страните по договора за упълномощаване на търговски пълномощник се уреждат по реда на гражданското законодателство, съгл.чл.28 от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) и при липса на данни за неговото оттегляне от страна на упълномощителя / в какъвто смисъл са признатите от подсъдимия факти от обстоятелствената част на обвинителния акт /, то продължава да е валидно.

Възражението от жалбата, че невярното деклариране от името на процесното дружество е продължило и след този месец, но обвинението не го е включило в обвинителния акт, също няма отношение към делото, което се води по реда на чл.371, т.2 от НПК и съдът се произнася в рамките на признатите обвинителни факти, като не може да излиза извън техните предели, както и изцяло в правомощията на прокуратурата е какво по вид и обем обвинение ще повдигне и поддържа спрямо обвиняемото лице.

Предвид изложеното, доводите от жалбата за неправилна оценка на доказателствата по делото, събрани в хода на досъдебното производство, довела до извода, че същите подкрепят направеното от подсъдимия признание на фактите, включително и за данъчния период, месец януари 2011 г., не почиват на обективна основа. Решаващите съдилища са оценили вярно доказателствената съвкупност и са достигнали до правилния извод, че обвинението за този период се подкрепя в изискуемата от закона степен от наличните доказателства.

С оглед изложеното по –горе относно оценката на доказателствените факти и доказателствата, на базата на които са възприети за установени от решаващите съдилища, въззивният съд не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, поради което и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.

В рамките на възприетата правно значима фактология, материалният закон е приложен правилно от решаващите съдилища.

Невярното деклариране на инкриминираните обстоятелства в представените пред органите по приходите документи е довело до неправилно начисляване на неследващ се данъчен кредит от ДДС, който да се възстанови на дружеството „фирма“ във връзка с недействителните търговски сделки. Респективно чрез подаването на процесните документи подсъдимият е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, като за целта е използвал фактури с невярно съдържание, на които са основани подадените вторични данъчни документи. При тези данни изводите на въззивния съд относно виновността на подсъдимия за целия инкриминиран период са правилни и наказателната му отговорност законосъобразно е ангажирана при наличието на доказано обвинение, в съответствие с предписанията на разпоредбата на чл.303 от НПК. С оглед изложеното относно обективната и субективна съставомерност на извършеното деяние претенцията на подсъдимия за частичното му оправдаване, на осн. чл.24, ал.1, т.1 от НПК не може да бъде удовлетворена, тъй като признатите от него факти от обстоятелствената част на обвинителния акт осъществяват състав на престъпление.

По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание:

Не се намери за основателно оплакването за явна несправедливост на наказанието, определено на подсъдимия Х.. Наказателната отговорност на дееца е реализирана съобразно правилата на чл.58а от НК, при условията на чл.58а, ал.4, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК. На подсъдимия е определено наказание от една година лишаване от свобода, което е с две години под специалния санкционен минимум от три години, съгласно разпоредбата на чл.255, ал.3 от НК и ВКС намира, че същото е отмерено максимално снизходително.

При индивидуализацията на санкцията, въззивният съд е отчел в пълнота всички обстоятелства в полза на подсъдимия, които са посочени в касационната жалба, включително и продължителността на наказателното производство, която не е по причини на процесуалното поведение на дееца. В решението се съдържат детайлни съображения в подкрепа на становището за неоснователност на искането на защитата за редукция на размера на наказанието, тъй като аналогично по вид искане е било направено с въззивната жалба, което е било поддържано със същите доводи като посочените в жалбата до касационната инстанция.

В тази връзка съдът е преценил предходните осъждания на подсъдимия като брой и вид престъпления, за които е ангажирана наказателната му отговорност, включително и осъждането за престъпление против данъчната система, с които правилно е аргументирал извода си, че целите на наказанието спрямо него не могат да бъдат постигнати с по-ниска по интензитет наказателна репресия. Множеството смекчаващи обстоятелства, които решаващите съдилища прецизно са посочили в съдебните си актове са намерили отражение в приложението на чл.58а, ал.4 от НК и в същественото по размер намаляване на специалния минимум на наказанието за извършеното престъпление, при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК, поради което не са налице основания за допълнително смекчаване на наказателната му отговорност.

Процесното деяние е извършено под формата на продължавано престъпление, за време от една година и шест месеца, като практически обхваща почти целия период на действие на дружеството, за който упълномощителят на подсъдимия е бил собственик и управител на същото, от чието име той е действал, като стойността на причинените вреди е значително над размера, необходим за квалификацията „ особено големи размери“ /МРЗ за страната през 2010 и 2011 г. е била в размер на 240 лв./.

В заключение се наложи извода на настоящият касационен състав, че наказанието от една година лишаване от свобода е съответно на тежестта на извършеното деяние и е справедливо отмерено. Апелативният съд е коригирал вида на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от строг на общ, на базата на цялостната положителна характеристика на личността на подсъдимия Х., което е съответно на степента му на обществена опасност като деец.

Доводите от жалбата в подкрепа на искането за редукция на наказанието, които се основават на евентуална кумулация с наказанията от предходните му осъждания са напълно ирелевантни към индивидуализацията на настоящото наказание, което се налага за конкретно престъпление и е напълно недопустимо неговият размер да бъде определян в зависимост от това дали ще съвпадне с това наказание, за да се търпи по –ниска по размер обща най-тежка санкция.

Същественото от изложените съображения, че наказателната репресия на подсъдимия е закъсняла и продължителността на производството не отразява адекватно небходимостта от интензивно въздействие върху него е взета предвид, чрез отчитане на продължителността на наказателното производство като смекчаващо обстоятелство.

С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и жалбата на подсъдимия в тази й част е неоснователна.

Не се намери за основателна и жалбата на подсъдимия срещу гражданската част на въззивното решение.

По отношение на възражението за изтекла погасителна давност за предявяване на гражданската претенция е необходимо да се посочи следното:

Гражданският иск срещу подсъдимия Х. е приет за съвместно разглеждане в Наказателен процес на 18.06.2019 г. по н.о.х.д. № 178/2019 г., по описа на ОС-Шумен. Предходното му предявяване по н.о.х.д. № 134/ 14 г. на ОС – Шумен е ирелевантно за течението на давността, тъй като искът не е приет за съместно разглеждане по делото и молбата на гражданския ищец е оставена без разглеждане като неоснователна, /по арг. от чл.116, б.“б“ от ЗЗД/. Независимо от това, в хода на наказателното производство подсъдимият е направил частично плащане на данъчното задължение, предмет на обвинението, /на 26.05.2014 г. е внесъл сумата от 5300 лв., по сметка на НАП като вноска по обвинителен акт по н.о.х.д. № 134/2014 г./ с което е прекъснал течението на давността, на осн. чл.116, б“а“, тъй като е признал процесното вземане срещу него от данъчно задължение, включително и чрез изрично изявление, направено в съдебно заседание по същото дело, в което е представил доказателството за извършеното плащане. При тези данни, гражданската претенция на държавата срещу подсъдимия не е погасена по давност, тъй като искът е предявен и приет за съвместно разглеждане по н.о.х.д. № 178/2019 г., на ОС - Шумен в рамките на 5 - годишния давностен срок. Това е така, тъй като с прекъсването на давността е започнала да тече нова давност, считано от 26.05.2014 г., която при предявяването на гражданския иск не е изтекла, тъй като искът е предявен на 13.05.2019 г., с писмена молба от Министъра на финансите като представляващ Държавата, заведена с вх. № 2588/13.05.2019 г., по описа на ОС – Шумен, впоследствие приет за съвместно разглеждане по делото на 18.06.2019 г. Срокът от пет години по чл.110 от ЗЗД е спазен, тъй като предявената гражданска претенция е била приета за съвместно разглеждане по делото, поради което с предявяването й се прекъсва течението на давността / чл.116, б.“б“ от ЗЗД /.

Искането за отхвърляне на гражданския иск за периода месец януари 2011 г., относно причинените за този период имуществени вреди, поддържано алтернативно, с доводи за невиновността на дееца, в случай на оправдаване по това обвинение е неоснователно, с оглед потвърждаването на въззивното решение в наказателната му част, с която подсъдимият е признат за виновен за целия инкриминиран период на продължаваното престъпление.

С признаването на подсъдимия за виновен в извършване на престъплението по чл.255, ал.3 от НК, включително и за данъчен период месец януари 2011 г., гражданският иск за този период също е основателен, поради което жалбата на подсъдимия в гражданската част на решението също следва да се остави без уважение.

С оглед изложеното, въззивното решение, с което е изменена присъдата на първата инстанция в частта относно режима на изтърпяване на наказанието на подсъдимия е законосъобразно и следва да се остави в сила.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд, № 260063/23.12.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 188/2020 г.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: