Споразуменията по чл. 49, ал. 4 от СК и чл. 51, ал. 1 от СК имат договорен характер и отразяват постигнато между съпрузите съгласие за уреждане на свързаните с прекратяването на брака отношения, така както са посочени в тях.
Извършените от съда, при възпроизвеждането на споразумението, промени не са такива направени от страните по него, поради което не стават част от договореното между тях. Тъй като тези промени не са част от споразумението и не са извършени по волята на страните по него, те не могат да бъдат обявявани за нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, доколкото като тези основания са налице при порок на волята на страните по сделката или на трето лице, което има правото определя елементи от съдържанието й. При спор относно действителното съдържание на споразумението значение има постигнатото между самите страни такова, така както е постигнато и представено пред съда или документирано в протокола от съдебното заседание, а не промененото от съда. Именно първото намира приложение при уреждане на отношенията между бившите съпрузи и всеки един от тях може да се позове на него при спор относно това какво е точното съдържание на постигнатото между страните съгласие.

чл. 26, ал. 1 ЗЗД чл. 51 СК чл. 49, ал. 4 СК 

- 11 -

РЕШЕНИЕ

№ 60222

гр. София 07.01.2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 06.10.2021 (шести октомври две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: З. А

Членове: В. Й

Д. Д

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Д. Д, гражданско дело № 279 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 260 583/21.09.2020 година, подадена от П.Д.Я. и касационна жалба с вх. № 260 658/23.09.2020 година, подадена от М.С.Х., двете срещу решение № 260 002/14.08.2020 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 211/2020 година.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1518/16.12.2019 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІХ-ти състав, постановено по гр. д. № 902/2019 година с което е отхвърлен предявеният от М.С.Х. срещу П.Д.Я. главен иск за прогласяване на нищожността на постигнатото между тях споразумение за уреждане на имуществените им отношения в бракоразводния процес, одобрено с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, в частта, в която е посочено, че придобитото по време на брака имущество, остава в обща съсобственост, при „равни квоти“, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и е уважен предявения от М.С.Х. срещу П.Д.Я. евентуален иск за прогласяване на нищожността на постигнатото между тях споразумение за уреждане на имуществените им отношения в бракоразводния процес, одобрено с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, в частта, в която е посочено, че придобитото по време на брака имущество, остава в обща съсобственост, при „равни квоти“, поради липса на съгласие между страните, на основание чл.26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД.

С подадената от П.Д.Я. касационна жалба въззивното решение на Апелативен съд Варна се обжалва, в частта му, с която е уважен предявения от М.С.Х. евентуален иск за нищожност на споразумението по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД. Излагат се доводи за това, че в тази част обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу него от М.С.Х. евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен.

Ответницата по тази касационна жалба М.С.Х. е подала отговор на същата с вх. № 260 759/28.09.2020 година с които е изразила становище, че жалбата е неоснователна като е поискала оставянето й без уважение и потвърждаване на въззивното решение в атакуваната с нея част.

П.Д.Я. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.08.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 260 583/21.09.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С подадената от М.С.Х. касационна жалба въззивното решение на Апелативен съд Варна се обжалва, в частта му, с която е отхвърлен предявения от нея срещу П.Д.Я. главен иск за нищожност на споразумението по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Излагат се доводи за това, че в тази част обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от нея срещу П.Д.Я. главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде уважен.

Ответникът по тази касационна жалба П.Д.Я. е подал отговор на същата с вх. № 262 170/03.12.2020 година с които е изразил становище, че жалбата е неоснователна като е поискал оставянето й без уважение като се потвърди въззивното решение в атакуваната с нея част.

М.С.Х. е била уведомена за обжалваното решение на 20.08.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 260 658/23.09.2020 година, като е подадена по пощата на 21.09.2020 година, а 20.09.2020 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Освен това е постъпила и касационна жалба с вх. № 261 872/24.11.2020 година, подадена от М.С.Х., срещу допълнително решение № 260 029/15.10.2020 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 211/2020 година, с което е отхвърлено искането й за допълване на постановеното по същото дело решение № 260 002/14.08.2020 година и за изменението му в частта за разноските. Излагат се доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което искането за допълване на решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година и за изменението му в частта за разноските да бъде уважено.

Ответникът по тази касационна жалба П.Д.Я. е подал отговор на същата с вх. № 260 079/07.01.2021 година с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на допълнително решение № 260 029/15.10.2020 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 211/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

М.С.Х. е била уведомена за обжалваното решение на 23.10.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 261 872/24.11.2020 година, като е подадена по пощата на 23.11.2020 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 332/22.04.2021 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това дължи ли съдът произнасяне по всички възражения във въззивната жалба и по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно и за това приложима ли е разпоредбата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на споразумение по чл. 51 от СК, постигнато между страните в приключило бракоразводно дело, поради това, че не са заявили съсобственост „при равни квоти“, а са заявили, че придобитото по времена брака остава в „обикновена съсобственост“, но въпреки заявеното от тях в диспозитива на решението при одобряване на споразумението погрешно е записано „при равни квоти“ или следва да се приеме, че е налице допусната в бракоразводното решение очевидна фактическа грешка и приложима ли е разпоредбата на чл. 247 от ГПК, след като в диспозитива на решението (в частта, в която е утвърдено споразумението по отношение на останалото след брака имущество) в обикновена съсобственост, съдът погрешно е добавил „при равни квоти“, каквото съгласие страните не са заявявали или пък следва да се приеме, че добавения, но незаявен от страните текст „при равни квоти“ представлява допусната техническа грешка, при одобрение на споразумението по чл. 51 от СК.

По така първият от поставените въпроси настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението, когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция.

По така вторият от поставените въпроси настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че споразуменията по чл. 49, ал. 4 от СК и чл. 51, ал. 1 от СК имат договорен характер и отразяват постигнато между съпрузите съгласие за уреждане на свързаните с прекратяването на брака отношения, така както са посочени в тях. Самото споразумение може да бъде изготвено писмено и представено на съда, а може да бъде постигнато устно пред него, в който случай то трябва да бъде вписано в протокола от съдебното заседание. Наличието на споразумение е предпоставка за допускането на развода, като липсата му или неговото неодобряване от съда осуетява самото допускане на развода по взаимно съгласие. Споразумението се утвърждава от съда с решението за прекратяване на брака, като трябва да бъде възпроизведено в това решение. Това утвърждаване на споразумението му придава правна значимост и служи за пораждане на правните последици, към които то е насочено. Доколкото споразумението има договорен характер то евентуалните му пороци могат да бъдат релевирани по исков ред, като евентуалното прогласяване на нищожността му или унищожаването му няма да засегнат съдебното решение за прекратяване на брака. При утвърждаването на споразумението съдът е длъжен да следи служебно за съответствието му с установените в закона изисквания относно съдържание и обхват на уредените отношения, както и най-вече с интересите на децата. Ако установи, че споразумението е непълно или не защитава интересите на децата съдът е длъжен да даде срок за отстраняване на недостатъците и ако това не бъде направено да отхвърли иска за развод. Съдът не разполага с възможността да замества споразумението на страните със свой акт, с който да уреди последиците от прекратяването на брака. Това изисква в съдебното решение споразумението да бъде възпроизведено точно така както е постигнато между страните. Съдът не може да променя условия на споразумението или да ги замества със свои тъй като те противоречат на закона или морала, или че не защитават в най-голяма степен интересите на децата. Той не може да внася промени в същото (да променя текста на вече постигнати договорки или да добавя допълнителни клаузи към тях), дори и да счита, че тези промени следват от тълкуването на постигнатото между страните съгласие и/или по-точно изразяват неговия смисъл от формулировките в споразумението. Извършените от съда, при възпроизвеждането на споразумението, промени не са такива направени от страните по него, поради което не стават част от договореното между тях. Тъй като тези промени не са част от споразумението и не са извършени по волята на страните по него, те не могат да бъдат обявявани за нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, доколкото като тези основания са налице при порок на волята на страните по сделката или на трето лице, което има правото определя елементи от съдържанието й. При спор относно действителното съдържание на споразумението значение има постигнатото между самите страни такова, така както е постигнато и представено пред съда или документирано в протокола от съдебното заседание, а не промененото от съда. Именно първото намира приложение при уреждане на отношенията между бившите съпрузи и всеки един от тях може да се позове на него при спор относно това какво е точното съдържание на постигнатото между страните съгласие. Неточното възпроизвеждане на споразумението в решението за прекратяване брака, независимо дали се дължи на техническа грешка или извършено от съда тълкуване, а също така и непълното възпроизвеждане представляват пороци на решението, които могат да бъдат отстранени по реда на чл. 247 от ГПК (променените клаузи да бъдат приведени в съответствие със споразумението, а добавените такива да отпаднат), съответно чл. 250 от ГПК (съдът да се произнесе по пропуснатите клаузи). Дори и такива производства не бъдат проведени или исканията за тях да не бъдат уважени това не лишава страната от възможността да се позове на споразумението, което тя счита за действително.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Варна е частично неправилно по следните съображения:

Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че с влязло в сила решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година е бил прекратен по взаимно съгласие гражданския брак между П.Д.Я. и М.С.Х.. В постигнатото между тях споразумение бил останал неуреден въпросът за имуществените отношения след развода. Както било прието и в ТР № 3/29.11.2018 година, постановено по тълк. д. № 3/2015 година на ОСГК на ВКС, уреждането на имуществените отношения между съпрузите било факултативен, а не задължителен елемент от споразумението. В конкретния случай било установено, че в предложеното за одобряване споразумение страните били изразили воля придобитите от тях по време на брака вещи да останат в обикновена съсобственост, но без да посочват квотите на всеки от тях. С решението си за одобряване на споразумението, Районен съд Варна се бил отклонил от заявеното от страните съдържание, като бил постановил, че имуществата остават съсобствени при равни квоти. Съдебното решение за одобряване на спогодбата било с охранителен характер и не подлежало на обжалване. Самото споразумение обаче съставлявало договор за спогодба и можело да бъде атакувано по исков ред. Липсата на уговорки между страните относно квотите, при които бездяловата семейна имуществена общност се трансформирала в обикновена съсобственост след развода, означавало само едно-липса на съгласие по този въпрос. Цитираното тълкувателно решение давало разяснения, че било допустимо бившите съпрузи да се споразумеят относно квотите си от имуществото, включително да определят различни дялове от нея. В случаите, когато такава воля не била изразена, презумптивността на равните дялове можела да бъде оборвана на основание чл. 29 от СК Съдът с решението си по чл. 330 ал.3 от ГПК следвало да удостовери съдържанието на споразумението, но не и да се отклонява от него. В случая бракоразводният съд бил одобрил споразумение различно от действително постигнатото, което в частта относно равните било е недействително на основание чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД-поради липса на съгласие. Тази нищожност не можела да бъде санирана с постановяване на решението, с което спогодбата била одобрена.

За да постанови допълнителното решение съставът на Апелативен съд Варна е приел, че е подадена молба от М.С.Х. за изменение основното решение в частта му относно разноските. В нея се поддържало, че въззивният съд не се е произнесъл по насрещната й въззивна жалба и не е изложил мотиви в решението си относно отхвърлителната част на първоинстанционното решение по гласния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Било поискано основното решение да бъде допълнено като първоинстанционното решение бъде отменено в частта, с която е отхвърлен главния иск и вместо него да се постанови ново, с което се установи нищожността на споразумението за развод относно текста „при равни квоти“, поради противоречие със закона, както и да се присъдят разноски за двете инстанции. Въззивният съдебен състав е приел, че на допълване подлежи това съдебно решение, чиито диспозитив не съдържа произнасяне по целия предмет на спора, с който съдът е бил сезиран. По реда на чл. 250 ГПК не можели да бъдат отстранявани други пропуски на съда при постановяване на решението, дори такива да са налице. Предмет на въззивното производство били жалби срещу първоинстанционното решение, с което съдът бил отхвърлил главния иск и е уважил евентуалния. Разглеждайки подадените жалби въззивният съд бил приел в мотивите си, че това решение е правилно и го бил потвърдил, с което М.С.Х. била получила удовлетворение на претенцията си, макар и на евентуално предявеното основание. Не било налице непълнота на решението, макар в мотивите да не било отделено специално място на доводите в насрещната въззивна жалба. При изрично формулираната воля на въззивния съд за правилност на първоинстанционното решение, единственият възможен краен резултат бил неговото потвърждаване. Така, както било направено искането в молбата за допълване, означавало съдът да преразгледа решението и да формира воля, различна от вече изразената. По същество се твърдяла неправилност на решението, която можела да бъде отстранена единствено по пътя на касационното обжалване. С оглед горното неоснователно се явявало и искането за изменение на решението в частта за разноските. Потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд бил приел, че и двете въззивни жалби са неоснователни, поради което и не бил присъдил разноски.

В настоящето производство са предявени два иска за прогласяване на нищожността на постигнатото между М.С.Х. и П.Д.Я. споразумение за уреждане на имуществените им отношения в бракоразводния процес, одобрено с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, в частта, в която е посочено, че придобитото по време на брака имущество, остава в обща съсобственост, при „равни квоти“, като същите са съединени при условията на евентуалност. Главен иск е този за прогласяване на нищожността на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, а евентуален този за прогласяването на нищожността по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД. Касае се за отрицателни установителни искове, които са допустими при наличието на интерес от предявяването им. В случая този интерес се обосновава с това, че при евентуалното уважаване на един от двата иска Х. ще може да претендира по-голям дял от част от имуществото бивша съпружеска имуществена общност на основание чл. 23, ал. 2 от СК. Такъв иск би бил допустим съгласно ТР № 3/29.11.2018 година, постановено по тълк. д. № 3/2015 година на ОСГК на ВКС, което от своя страна обосновава интереса от предявяването на исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД.

Сключеният между М.С.Х. и П.Д.Я. граждански брак е бил прекратен с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, с което е одобрено и постигнатото между тях споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК (в решението е посочено че споразумението е по чл. 51, ал. 1 от СК, но производството за прекратяване на брака е започнало като исково, а не като такова по взаимно съгласие на страните). В т. 8 от възпроизведеното със съдебното решение споразумение е посочено, че след прекратяване на брака придобитото по време на брака имущество остава в обикновена съсобственост при равни квоти. Самото споразумение е постигнато от М.С.Х. и П.Д.Я. в проведеното на 10.04.2014 година открито съдебно заседание по гр. д. по гр. д. № 17 402/2013 година по описа на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, като е документирано в протокола от същото. В т. 9 от документираното в протокола от съдебното заседание споразумение е посочено, че придобитото по време на брака имущество остава в обикновена съсобственост, като разликата в номерацията на текстовете се дължи на това, че в съдебното решение не е възпроизведена т. 1 от споразумението, а именно, че съпрузите се развеждат по взаимно съгласие. От посоченото е видно, че между постигнатото от страните споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК и възпроизведеното с решението за прекратяване на брака такова съществува разлика изразяваща се в наличието на израза „при равни квоти“ във второто. Съдът може да одобри или да откаже да одобри споразумението по чл. 49, ал. 4 или по чл. 51, ал. 1 от СК, като в първия случай следва да го възпроизведе в диспозитива на решението за прекратяване на брака. Същевременно той не може да внася промени в същото (да променя текста на вече постигнати договорки или да добавя допълнителни клаузи към тях), дори и да счита, че тези промени следват от тълкуването на постигнатото между страните съгласие и/или по-точно изразяват неговия смисъл от формулировките в споразумението. Извършените от съда промени не са такива направени от страните по споразумението, поради което не стават част от него. След като допуснатите от съда евентуални промени в споразумението не са част от него и не са извършени по волята на страните по него, те не могат да бъдат обявени за нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, тъй като тези основания са налице при порок на волята на страните по сделката или на трето лице, което има правото определя елементи от съдържанието й. При спор относно действителното му съдържание значение има постигнатото между самите страни споразумение, така както е постигнато и представено пред съда или документирано в протокола от съдебното заседание, а не промененото от съда такова. Именно първото намира приложение при уреждане на отношенията между бившите съпрузи и всеки един от тях може да се позове на него при спор относно това какво е точното съдържание на постигнатото между страните съгласие. Неточното възпроизвеждане на споразумението в решението за прекратяване брака, независимо дали се дължи на техническа грешка или извършено от съда тълкуване, а също така и непълното възпроизвеждане представляват пороци на решението, които могат да бъдат отстранени по реда на чл. 247 от ГПК (променените клаузи да бъдат приведени в съответствие със споразумението, а добавените такива да отпаднат), съответно чл. 250 от ГПК (съдът да се произнесе по пропуснатите клаузи). Дори и такива производства не бъдат проведени или исканията за тях да не бъдат уважени това не лишава страната от възможността да се позове на споразумението, което тя счита за действително. След като изразът „при равни квоти“ не фигурира в сключеното между М.С.Х. и П.Д.Я. споразумение последното не може да бъде обявено за нищожно по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, което пък води до неоснователност на предявените на тези правни основания искове. В случая видно от данните по делото при постановяването на решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година съдът е извършил тълкуване на постигнатото между страните споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК споразумение, като е приел, че обикновена съсобственост е тази при която квотите са определени по реда на чл. 30, ал. 2 от ЗС, във връзка с чл. 28 от СК и е отразил това свое тълкуване в решението си. Това тълкуване не обвързва страните по споразумението, поради което те могат да искат поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 от ГПК, при което да отпадне израза „при равни квоти“ в решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, а ако това не бъде направено да се позоват на споразумението така както е документирано в протокола от проведеното на 10.04.2014 година открито съдебно заседание по гр. д. по гр. д. № 17 402/2013 година по описа на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав. При всеки един спор относно придобитото по времена брака имущество съдът, пред който този спор е поставен, ще следва да извършва самостоятелно тълкуване на уговорката между страните че придобитото по време на брака имущество остава в обикновена съсобственост и какво значение има тя по отношение на квотите от съсобствеността като постанови решението си с оглед на това свое тълкуване.

Предвид на изложеното обжалваното въззивно решение на Апелативен съд Варна следва да бъде отменено в частта му, с която е уважен предявения от М.С.Х. срещу П.Д.Я. евентуален иск за прогласяване на нищожността на постигнатото между тях споразумение за уреждане на имуществените им отношения в бракоразводния процес, одобрено с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, в частта, в която е посочено, че придобитото по време на брака имущество, остава в обща съсобственост, при „равни квоти“, поради липса на съгласие между страните, на основание чл.26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, като бъде постановено ново, с което този иск бъде отхвърлен. В останалата му част, с която е отхвърлен предявеният от М.С.Х. срещу П.Д.Я. главен иск за прогласяване на нищожността на постигнатото между тях споразумение за уреждане на имуществените им отношения в бракоразводния процес, одобрено с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, в частта, в която е посочено, че придобитото по време на брака имущество, остава в обща съсобственост, при „равни квоти“, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора М.С.Х. ще трябва да заплати на П.Д.Я. сумата от 9242.32 лева, представляваща извършени от него разноски пред всички съдебни инстанции. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено пред въззивната инстанция, е неоснователно предвид посочената от М.С.Х. и приета от съда цена на всеки един иск7 922.86 лева. Тъй като и двата предявени при условията на евентуално съединяване от М.С.Х. срещу П.Д.Я. искове са неоснователни то на нея не се дължат разноски за съдебното производство, поради което допълнителното решение № 260 029/15.10.2020 година, двете на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 211/2020 година на Апелативен съд Варна, с което й е отказано присъждането на такива за въззивното производство следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 260 002/14.08.2020 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 211/2020 година в частта му, с която е уважен предявения от М.С.Х. от, ул., ап., с ЕГН и съдебен адрес, ул., ап., чрез адвокат П. Х. срещу П.Д.Я. от жк, вх., ет., ап., с ЕГН и съдебен адрес, ул., офис, чрез адвокат Т. П. евентуален иск за прогласяване на нищожността на постигнатото между тях споразумение за уреждане на имуществените им отношения в бракоразводния процес, одобрено с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, в частта, в която е посочено, че придобитото по време на брака имущество, остава в обща съсобственост, при „равни квоти“, поради липса на съгласие между страните, на основание чл.26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.Х. от, ул., ап., с ЕГН и съдебен адрес, ул., ап., чрез адвокат П. Х. срещу П.Д.Я. от, жк, вх. „“, ет., ап., с ЕГН и съдебен адрес, ул., офис 2, чрез адвокат Т. П. евентуален иск за прогласяване на нищожността на постигнатото между тях споразумение за уреждане на имуществените им отношения в бракоразводния процес, одобрено с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, в частта, в която е посочено, че придобитото по време на брака имущество, остава в обща съсобственост, при „равни квоти“, поради липса на съгласие между страните, на основание чл.26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 260 002/14.08.2020 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 211/2020 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от М.С.Х. от, ул., ап., с ЕГН и съдебен адрес, ул., ап., чрез адвокат П. Х. срещу П.Д.Я. от, жк, вх. „“, ет., ап. с ЕГН и съдебен адрес, ул., офис, чрез адвокат Т. П. главен иск за прогласяване на нищожността на постигнатото между тях споразумение за уреждане на имуществените им отношения в бракоразводния процес, одобрено с решение № 20240/15.04.2014 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 17 402/2013 година, в частта, в която е посочено, че придобитото по време на брака имущество, остава в обща съсобственост, при „равни квоти“, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

ПОТВЪРЖДАВА допълнително решение № 260 029/15.10.2020 година, двете на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 211/2020 година на Апелативен съд Варна.

ОСЪЖДА М.С.Х. от, ул. ап., с ЕГН и съдебен адрес, ул., ап., чрез адвокат П. Х. да заплати на П.Д.Я. от, жк, вх. „“, ет., ап., с ЕГН и съдебен адрес, ул., офис, чрез адвокат Т. П. сумата от 9242.32 лева, представляваща извършени от него разноски пред всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.