За съпоставка между чл. 67, ал. 3 и чл. 119 КТ и изискванията към съгласието на работника/служителя в двете хипотези.

чл. 67, ал. 3 КТ чл. 119 КТ 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60325

гр.София, 11.01.2022 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на девети декември две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА при секретаря С. Т, като изслуша докладвано от съдията А. Б гр.дело № 3890/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 588/15.06.2020 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по въззивно гр.д. № 470/2020 г.

Ищецът Й. З., чрез адвокат К. Г., обжалва въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение по предявения установителен иск за съществуване на безсрочно трудово правоотношение. С влязло в сила определение нейната жалба е върната, а производство по нея пред ВКС е прекратено.

Аграрен университет, [населено място], представляван от ректора Х. Я., чрез адвокат Д. Б., обжалва въззивното решение в частта, в която уволнението е признато за незаконосъобразно и служителят е възстановен на заеманата длъжност, както и съдебноделоводните разноски.

Частно гражданско дело № 3889/2020 г. по описа на ВКС, ІV г.о. е присъединено за съвместно разглеждане с настоящото дело. Частното дело е образувано по частна жалба, подадена от Й.З.З., чрез адв. К.Д.Г., срещу определение № 260069/27.08.2020 г. на Пловдивския окръжен съд по въззивно гр.д. № 470/2020 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК. Съдебният състав приема, че частната жалба досежно присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) е на адв. Г..

Аграрен университет, [населено място], представляван от ректора Х. Я., чрез адвокат Д. Б. отговаря, че частната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.

По касационната жалба:

Касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на университета е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за съпоставка между чл. 67, ал. 3 и чл. 119 КТ и изискванията към съгласието на работника/служителя в двете хипотези.

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:

Разпоредбата на чл. 119 КТ урежда общата хипотеза на изменение на трудов договор – допустимо, както относно задължителните, така и на факултативните елементи от съдържанието на трудовото правоотношение, като съответното изменението в първоначалните клаузи, може да е както за определено, така и за неопределено врем. Допустимо и възможно е само при постигнато съгласие на насрещните страни по правоотношението и то трябва да е дадено писмено – материализирано в един и същи документ или в отделни документи с насрещни покриващи се волеизявления, като не е необходимо и писмените волеизявления да са направени в един и същи ден, нито това на работника трябва да предхожда волеизявлението на работодателя.

Хипотезата на чл. 67, ал. 3 КТ въвежда допълнително условие, когато изменението в договора се изразява в преминаването от безсрочно в срочно трудово правоотношение, като целта е да се избегне натискът, упражняван от икономически силната страна – работодателя, върху работника за промяна в условията по договора, които реално правят работника зависим и винаги под угрозата да бъде уволнен с изтичане на уговорения срок. Предпоставките, при които законодателят допуска възможността трудовият договор за неопределено време да се превърне в договор за определен срок, са: 1/категорично писмено съгласие на работника; 2/то да е отправено до насрещната страна по правоотношението; 3/да предхожда по време сключването на допълнителното споразумение за изменението в срока на договора; 4/да е отделно волеизявление от това по договора за изменение на съществуващото трудово правоотношение, защото съществено е инициативата за превръщането на безсрочния в срочен трудов договор да е на работника, волята му да не е опорочена, изявлението да е доброволно и изменението да се желае действително – това е така, защото по общо правило с подобно изменение положението на работника е по-неизгодно; 4/да са налице условията по чл. 68, ал. 1, съответно на ал. 3 и 4 КТ; 6/конкретните причини, попадащи в приложното поле на ал. 4 да са изрично посочени в споразумението за превръщането на безсрочния в срочен трудов договор за определено време; 7/срокът на действие на договора да е съобразен и съответен именно с конкретните причини за изменението по конкретното правоотношение с оглед трудовите функции на работника. Цялостната уредба на срочните трудови правоотношения в КТ, независимо дали иде реч за срочни договори, уговорени при първоначалната договорка между страните, или за изменение на вече съществуващо безсрочно трудово правоотношение в срочно, както и за сключване на втори поред срочен трудов договор, сочи на изисквания за обективни обстоятелства, само при наличието на които, е допустимо и оправдано съществуването на срочно трудово правоотношение.

По касационните оплаквания:

К. А университет, [населено място], представляван от ректора Х. Я., чрез адвокат Д. Б., твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение в допуснатата до разглеждане част и присъждане на съдебноделоводни разноски.

Ответникът по касация Й. З., чрез адвокат К. Г., отговаря, че жалбата е неоснователна. Развива допълнителни съображения в писмено становище, докладвано в открито съдебно заседание. Молил за присъждане на съдебноделоводни разноски.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното

Въззивната инстанция с решението в допуснатата до касационно обжалване част, е признал за незаконно уволнението на служителката, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и възстановила същата на предишната работа, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.

Въззивният съд, за да постанови своето решение е установил, че на 15.04.2009 г. между Аграрния университет, [населено място], и служителя е сключен безсрочен трудов договор, по силата на който Й. З. е заела длъжност “асистент“. Съдът изяснил, че с влизане в сила на ЗРАСРБ (ЗАКОН ЗА РАЗВИТИЕТО НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) и конкретно на нормата на §5, ал. 4 от ПЗР на ЗРАСРБ (ДВ, бр. 101 от 2010 г.) трудовите правоотношения на лицата по ал. 2, които към влизането в сила на този закон заемат научно-преподавателска или научна длъжност, но не притежават научна степен, получена съгласно отменения Закон за научните степени и научните звания, се запазват на следните академични длъжности: за асистент, съответно научен сътрудник III степен“ - на академичната длъжност асистент; за старши асистент и главен асистент, съответно научен сътрудник II и I степен“ - на академичната длъжност главен асистент; за доцент, съответно старши научен сътрудник II степен - на академичната длъжност доцент; за професор, съответно старши научен сътрудник I степен - на академичната длъжност професор. Съгласно чл. 17 от ЗРАСРБ, висшите училища и научните организации назначават лица на длъжност асистент на срочен трудов договор. В случаят обаче, законодателят не е придал изрично обратно действие на нормата на чл. 17 от ЗРАСРБ (изм., ДВ, бр. 101 от 2010 г. от 28.12.2010 г. по отношение на заварените трудовите правоотношения с лицата, заемащи длъжността асистент. Съдът посочил още, че в нормата на § 5, ал. 5 от ПЗР на ЗРАСРБ не е предвидено, че при несбъдване на условието, обективирано в нея, преназначаването (трансформирането) в длъжността асистент обхваща и изменение на трудовия договор от такъв за неопределено време в срочен трудов договор. За правоотношения, възникнали преди 01.01.2011 г., датата на влизане в сила на нормата на чл. 17 от закона, изискването за сключване на срочен трудов договор за заемане на длъжността асистент“ не се прилага. Според въззивната инстанция, аргумент за обратното не може да се черпи и от нормите на чл. 48, ал. 3 и чл. 54, ал. 1и ал. 3 от ЗВО (ЗАКОН ЗА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ)/изм. ДВ, бр. 101 от 2010 г./, тъй като и в тези разпоредби не е придадено изрично обратно действие на нормите.

При така изложените съображения, окръжният съд е достигнал до заключение, че трудовото правоотношение между страните от 2009 г. не се е трансформирало по силата на закона в срочно.

На 10.06.2015 г. странните са подписали допълнително споразумение № 3015, с което трудовият договор от безсрочен е променен в срочен. Съдът приел, че извършената в договора поправка, че изменението влиза в сила от 18.06.2015 г. е извършена еднолично от работодателя, без да е изрично приета от насрещната страна Й. З.. Тя е подписала декларация с дата 18.06.2015 г., с която изразява съгласие да сключи трудов договор за определен срок по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ за длъжността “асистент“, считано от 15.06.2015 г. Съдът приел, че е нужно е изрично съгласие от служителя по чл. 67, ал. 3 КТ, което следва да е дадено предварително, преди сключване на споразумението за изменение на договора от безсрочен в срочен, но такова в случая не е налице. В заключение приел, че договорът между страните е останал безсрочен и не е осъществено основанието, поради което е прекратено трудовото правоотношение. Заповедта за уволнение се явява незаконна и следва да бъде отменена, а служителят възстановен на заеманата дотогава длъжност.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Пловдивският окръжен съд се е произнесъл в съответствие с даденото разяснение от настоящия състав по реда на чл. 290 ГПК, но изводите за липса на съгласие от страна на служителя преди подписване на споразумението, с което договорът е променен от безсрочен на срочен, са необосновани и в противоречие с материалния закон - чл. 67, ал. 3 КТ, чл. 119 КТ, чл. 17 от ЗРАСРБ (изм., ДВ, бр. 101 от 2010 г. от 28.12.2010 г.) и чл. 54 от ЗВО (ЗАКОН ЗА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ).

В случая промяната на трудовия договор от безсрочен в срочен не е поради наличие на някоя от хипотезите на чл. 68 КТ – това не се твърди, нито е упоменато в договора, с който е постигнато съгласие за изменение на съществуващия. Основанието, което поддържа работодателят, е законодателна промяна, която определя, че длъжността се заема само за определен срок. В случай, когато работникът е изправен пред избор, който е законово определен – да запази работата си, като измени договора в срочен, или да бъде уволнен, защото не може да запази съществуването на безсрочното трудово правоотношение, промяната в срока на действие на договора е в интерес на работника. В тази хипотеза не може да се мисли изобщо за възможен натиск от страна на работодателя, който да принуждава работника да се съгласи на промяната. Касае се за специална хипотеза на изменение на договор. Тук отново е нужно съгласие на работника – негова воля е дали да запази, макар и вече за определен срок, съществуващото правоотношение, или то да бъде прекратено. Не е нужно непременно обаче нарочно, изрично съгласие, дадено преди сключване на договора за транформиране на безсрочния в срочен трудов договор. В разглежданата по казуса хипотеза на промяна на съществуващия трудов договор, обоснована с чл. 17 ЗРАСРБ с ДВ бр. 101/2010 г., инициативата не е на работника, тя е на работодателя, задължен да спази законовото изискване, така че не е нужно предварително волеизявление от заемащият длъжност „асистент” – то не би имало в случая предвидената в чл. 67, ал. 3 КТ охранителна за него функция.

Важното е в случая, дали трудовото правоотношение за длъжността „асистент” е следвало да се измени от безсрочно в срочно, на осн. чл. 17 ЗРАСРБ (след изменението с ДВ бр. 101/2010 г.).

Съставът на Върховния касационен съд намира, че отговорът е положителен. Съгласно чл. 54 от ЗВО (ЗАКОН ЗА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ) академичните длъжности, с изключение за длъжността „асистент”, се заемат по трудов договор за неопределено време, като срокът на договора за асистент може да бъде не по-дълъг от пет години. Нормата е императивна. Условията и реда за заемане на академичната длъжност „асистент” са детайлизирани в ППЗРАСРБ. В чл. 17 от ЗРАСРБ, висшите училища и научните организации назначават лица на длъжност „асистент” на срочен трудов договор. Относно заварените правоотношения, ЗРАСРБ предвижда, че лицата, които заемат длъжност асистент и притежават научна степен, получена съгласно отменения ЗНСНЗ, се запазват, но вече на академичната длъжност „главен асистент“. За тези, които не притежават научна степен, получена по отменения закон, трудовите отношения се запазват на академичната длъжност „асистент“. Както стана ясно, обаче за нея същият закон предвижда, че може да се заема единствено за определен срок. Ето защо и в ППЗРАСРБ е уредено, че лицето, което заема длъжността „асистент“ предприема действия за придобиване на образователна и научна степен „доктор“, като след изтичане на срока на договора, нов срочен договор със същото лице отново за длъжността „асистент“ не се сключва; изключения не са предвидени, а и те биха противоречали на императивните разпоредби на чл. 54 ЗВО и чл. 17 от ЗРАСРБ. Законодателната воля, намерила израз в горните разпоредби, е за запазването на трудовите правоотношения на посочените в § 5 ПЗР на ЗРАСРБ лица, но на новите по смисъла на чл. 2, ал. 2 от закона академични длъжности. Трудовите правоотношения на лицата, които се запазват на длъжността „асистент” не са безсрочни – и в двете хипотези – на § 5, ал. 4, т. 1 и на § 5, ал. 5, след като ЗВО – чл. 54, ал. 3, така и ЗРАСРБ – чл. 17, ал. 1 разпореждат императивно срочност на договорите за длъжността асистент. В този смисъл е и недопускането на повторен срочен трудов договор, каквато е и целта на новия ЗРАСРБ. Академичната длъжност „асистент” е най-ниската академична длъжност, с която започва академичното израстване, поради което с поставянето на условията за срочност на трудовия договор, лицата са стимулирани да придобиват образователна и научна степен доктор – така се извършва подбор на кадрите (отпадат тези, които в срока не са придобили и съответно нямат възможност да заемат по-висша длъжност); мотивират се към научно и академично израстване и така се повишава нивото на заетите в университетите; гарантира се развитието и обновяването на академичния състав, като се зачита приемствеността в академичния състав и същевременно се осигурява възможност за подновяването на този състав.

Това тълкуване – за приложимост на ЗРАСРБ след изменението с ДВ бр. 101/2010 г. и за заварените трудови правоотношения се поддържа последователно и в практиката на ВКС във връзка със запазване на трудовите правоотношения със служители, заемащи длъжността „главен асистент“ и „старши асистент“, които нямат и в указания от закона срок не придобият образователна и научна степен „доктор“ в съответната научна област.

Работодателят следва да преназначи заемащите длъжността „главен асистент“ и „старши асистент” на длъжност „асистент“ и във всички случаи видоизмененото правоотношение следва да се уреди като срочно. Правилото защитава служителя, който може и да откаже при новите условия, предвидени в закона, да запази трудовото правоотношение с работодателя. Работодателят обаче е длъжен да предложи промяна в съществуващото правоотношение, като няма свободата да уговаря условия, които противоречат на предписаното от законодателя, както относно длъжността, така и относно срочността на правоотношението. Преназначаването не става автоматично – чл. 119 КТ изисква постигане на съгласие за изменение на трудовото правоотношение - работодателят е длъжен да предложи промяна в трудовия договор в посочения смисъл, но е необходимо и насрещното съгласие на служителя. Ако служителят откаже преуреждане на завареното трудово правоотношение съгласно изискванията в ЗРАСРБ, работодателят е в правото си да прекрати трудовото правоотношение, стига за длъжността „асистент” да са изтекли към датата на уволнението определените максимум 5 години. При съгласие, договорът се променя в срочен и след изтичането му не може да се трансформира в безсрочен, доколкото законът не го допуска, нито да се сключи пореден безсрочен трудов договор.

В случая, работодателят на Й. З. е действал по указания начин.

В заключение, въззивното решение, като неправилно в частта по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.

Й. З. е заемала длъжността „асистент“ към датата на влизане в сила на ЗРАСРБ, като не е отговаряла на условията по §5, ал. 3 ПР от закона, за да бъде преназначена на длъжност „главен асистент“. Не е придобила научна и образователна степен „доктор“ и работодателят е предложил на същата да преуредят договора като срочен, което е било и негово законово задължение. З. е приела, като в случая не се изисква нейно съгласие да предхожда сключването на договора за изменение. С изтичане на срока по така изменения договор, трудовото правоотношение е прекратено със заповедта, предмет на настоящото исково производство. Заповедта е законосъобразна. Исковете за отмяната й и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, са неоснователни.

Предвид постановения резултат, Й. З. следва да възстанови на насрещната страна сторените по делото съдебноделоводните разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, вкл. и по недопустимия иск, предявен от нея – чл. 78, ал. 4 ГПК. Дължимата държавна такса по исковата молба, която не е платена от ищеца, следва да остане за сметка на съдебната власт.

По частната жалба на Й. З.:

Тя е против определение № 260069/27.08.2020 г. С него въззивният съд се е произнесъл по молби за допълване и за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Легитимиран да иска определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв е адвокатът, а не страната, която представлява, съдът се произнася досежно негови права; при присъждане на разноски те са в полза не на страната, а лично на адвоката, като той е легитимиран и да иска издаване на изпълнителен лист. Надлежна страна по искането за изменение на съдебния акт в частта за разноските, които страните дължат една на друга е страната, която твърди било, че в нейна полза са присъдени по-малко от дължимите, било, че е осъдена да плаща на насрещната страна разноски, съответно, че техният размер е завишен. Съдът се произнася като допълва или отказва да допълни акта си, съответно изменя или отказва да измени същия.

В случая Пловдивският окръжен съд е уважил искането за допълване на въззивното решение (съдът приема, че молбата в тази част изхожда от адв. Г. на лично основание) и е осъдил А. У - Пловдив да заплати адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1., т. 3, предл. 2 ЗАдв на адв. К. Г.. Въззивният съд е намерил за неоснователно искането на Й. З. за изменение на въззивното решение в частта за разноските – присъдените в полза на насрещната страна са сторените от него във връзка с недопустимия иск, предявен от Й. З.. Липсва диспозитив.

В случая, предвид резултата по спора, разноски в полза на адвокат Г. не се следват за нито една инстанция – в една част искът, предявен от клиента му е недопустим, а в другата – неоснователен. Ето защо, определението по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено.

Правилно въззивният съд е приложил чл. 78, ал. 4 ГПК като е възложил в тежест на Й. З. разноските по предявения от нея недопустим иск. Развитите съображения в частната й жалба, предмет на настоящата проверка, относно безплатното производство по трудови спорове за работниците и служителите, касаят разпоредби, уреждащи отношения с фиска и са без значение за отговорността по чл. 78 ал. 1-4 ГПК – тя е за неоснователността на спора, поради което насрещната страна е била принудена да стори разноски и да заплати държавни такси.

В заключение определението по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено (има диспозитив само по молбата на адв. Г. за допълване на въззивното решение) и потвърдено като резултат въззивното решение, с което З. е осъдена да заплати съдебноделоводни разноски на насрещната страна, сторени по недупостимия иск, производството по което е прекратено, а първоинстанционното решение обезсилено..

Й. З. следва да бъде осъдена да заплати на Аграрен университет Пловдив сумата в размер общо на 1984, сторени по делото съдебноделоводни разноски. Университетът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер общо на 1020 лв. за представителство пред първа и втора инстанция по всички предявени от ищцата искове. Въззивният съд е признал 480 лв. разноски, сторени от работодателя по недопустимия иск в двете инстанции, следователно остават дължими още 540 лв. от платения адвокатски хонорар и 122 лв. платена държавна такса за въззивно производство. В производството пред ВКС работодателят е заплатил 120 лв. държавна такса и общо 1200 лв. адвокатско възнаграждение.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 588/15.06.2020 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по въззивно гр.д. № 470/2020 г., в частта по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и съдебноделоводните разноски, както и определение № 260069/27.08.2020 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по въззивно гр.д. № 470/2020 г.

и вместо това ПОСТАНОВИ

ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от Й.З.З. против А. У – Пловдив, за признаване за незаконно и отмяна на уволнението със заповед № 5532/17.05.2019 г. на ректора на Аграрен университет Пловдив, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „асистент“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 ГПК.

ОСЪЖДА Й.З.З. да заплати на А. У – Пловдив сумата в размер на 1984 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3, направени в производството по делото във всички инстанции.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 588/15.06.2020 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по въззивно гр.д. № 470/2020 г., в частта, с която Й.З.З. е осъдена да заплати на А. У – Пловдив сумата в размер на 480 лв., представляващи разноски, сторени в първа и въззивна инстанция по иска за установяване съществуването на безсрочно трудово правоотношение.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: