Array ( [questions] => 1 [page] => 13 )

На осн. чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовият договор се прекратява от момента на получаване на писменото изявление на работника за прекратяване на договора, като заповедта на работодателя за прекратяването на тр. правоотношение в случая има само констативен характер и се издава в изпълнение на задължението му по чл.128а, ал.3 КТ /опр. по ч.гр.д. №123/12 г. на трето г.о. на ВКС/. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание. При незаконно /без основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на вече прекратеното трудово правоотношение / р. по гр.д. №1289/14 г. на четвърто г.о. на ВКС, цитирано от първоинстанционния съд и р. по гр.д. №3101/08 г. на пето г.о. на ВКС, цитирано в жалбата/. В такъв случай, ако работодателят е изплатил на работника обезщетение, следващо се при прекратяване на тр. правоотношение на осн. по чл.327, ал.1 КТ / напр. по чл.221, ал.1 КТ, по чл.222, ал.2 КТ/ той може да претендира връщането му. Работодателят може също и да откаже изплащане на обезщетението с възражението, че не са налице предпоставките на използваното от работника прекратително основание. Тогава работникът или служителят, който претендира обезщетението, ще трябва да сезира съда със спора и да докаже, че законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовия договор на използваното основание. Това разрешение следва от принципната недопустимост да се черпят права от собствени незаконосъобразни действия.
В практиката на ВКС, обективирана в решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на първо г. о., решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на второ г. о. и решение № 68/18.06.2019 г. по гр. д. № 3931/2018 г. на второ г. о., е прието, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника по отрицателния установителен иск. Отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочено право формира сила на пресъдено нещо между страните по делото, че именно ответникът по този иск е носител на правото. От гореизложеното следва, че след като отхвърлянето на отрицателен установителен иск за собственост формира сила на пресъдено нещо между страните по спора, че ответника по иска е носител на отричаното от ищеца вещно право, то липсва правен интерес и е недопустимо ответник по предявен отрицателен установителен иск за собственост да предяви насрещен отрицателен установителен иск за собственост на същото право.
Физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ 1) ако придобие чрез правни сделки от собственик или правоприемник на собственик, чиято собственост е била възстановена по ЗСПЗЗ или придобита на основание § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, или от собственик или правоприемник на собственик, чийто имот не е бил обобществяван (включван в ТКЗС, ДЗС или в други селскостопански организации) или отчуждаван, или фактически отнеман – собственикът или не е бил член-кооператор или е бил, но имотът му не бил внасян в ТКЗС; 2) или ако придобие по давност имот на такъв собственик, като в случаите на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ придобивната давност не може да започне да тече преди възстановяване на собствеността. Физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ не може да придобие по давност поземлен имот, попадащ в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, ако имотът е останал държавна или общинска собственост, дори и да е частна държавна или общинска собственост, поради забраната за придобиване по давност на земите от общинския поземлен фонд, установена с разпоредбата на чл.7,ал.1 ЗОС и поради мораториума върху придобивната давност (спирането и), установен с разпоредбата на § 1 от ЗР към ЗД на ЗС (бр. 46/2006 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., изм. - ДВ, бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., предишен текст на § 1, изм. - ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г., изм. - ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г.), по отношение на останалите поземлени имоти, които са частна държавна и частна общинска собственост.
За да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото.
Договорът за поръчка няма изискване за форма.Възможно е съгласието за изпълнение на определени правни действия да бъде постигнато и устно, и с конклудентни действия, поради което доказването на мандатното правоотношение се извършва с всички доказателствени средства.
Съгласно чл.38 ЗС дворното място е обща част към етажната собственост. Това е така обаче само когато всички етажни собственици са съсобственици и на дворното място и те са изразили изрично воля дворното място да бъде обща част. Те могат да уговорят обаче, че дворното място ще остане съсобствено. В този смисъл положението на земята, върху която е изградена сграда етажна собстветност е сходно /но не аналогично/ с това на общите части по предназначение, защото зависи от волята на съсобствениците. Това разбиране произтича от възможността, предвидена в чл.63 ЗС, сграда или самостоятелен обект на гражданския оборот да се притежава от правен субект отделно от правото на собственост върху терена. Възможно е част от съсобствениците на терена да не притежават обекти от етажната собственост, защото са учредили само право на строеж. В този случай след построяването на сградата-етажна собственост те не изгубват правото на собственост върху терена или идеална част от него, защото съгласно чл.99 ЗС правото на собственост не се изгубва освен ако друг не го придобие. Притежателят на правото на строеж придобива сградата или самостоятелен обект от нея, но той не придобива с изграждането й право на собственост върху терена. Нормата на чл.40 ЗС определя начина на разпределение на дяловете на съсобствениците в общите части, но тя няма отчуждително действие по отношение на собствениците на терена, които не притежават обекти от етажната собственост. Щом собствеността върху сградата или част от нея може да принадлежи на лица, притежаващи право на строеж, различни от собствениците на терена, то и дворното място придобива статут на обща част на етажната собственост само по волята на страните. В този случай собственикът на отделен обект от етажната собственост притежава правото на строеж за него без да притежава идеална част от терена. Този извод се подкрепя и по аргумент на по-силното основание, произтичащ от изменението на чл.66, ал.2 ЗС/ДВ.бр.33/1996г./, който допуска да се уговори при учредяване право на строеж с погиване на постройката то да се погаси, т.е. да се прехвърли обект на собственост без правото на строеж върху него. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че дворното място може да е със значително по-голяма площ, която да не изчерпва нуждите на етажната собственост и да може да има и друго предназначение. Ако обаче етажните собственици изразят воля дворното място, на което са съсобственици да бъде обща част, то правата върху него се определят по правилото на чл.40 ЗС / Решение №661/02.11.2010г. по гр.д.№1437/2009г. на І ГО на ВКС/.