Array ( [questions] => 1 )

Според разпоредбата на чл. 270, ал. 1 ГПК когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение. Според ал.2 на същия, нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. От комплексното тълкуване на разпоредбата се обосновава извод, че предмет на иска по чл.270 ал.2 ГПК може да бъде само една категория съдебни актове – решенията. При това, според настоящия състав, само онези съдебни решения, които са влезли в законна сила и пораждат правни последици между страните по делото, тъй като невлезлите в сила решения подлежат на инстанционен контрол, в рамките на който съдът следи служебно за валидността на целия акт (не само на обжалваната част), а и всяка страна може да релевира доводите си в тази насока и да ангажира и съответните доказателства за установяването им. Останалите две категории са извън приложното поле на разпоредбата – на първо място законодателят изрично е посочил само съдебните решения като предмет на този иск, от друга страна - в гражданското процесуално право разширителното тълкуване е недопустимо, а приложението по аналогия е допустимо само в изрично посочени случаи, каквото в случая няма.
заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено в пълнота, наред с всички останали доказателства по делото, като решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата. Възприемането на заключението от съда не е обусловено от оспорването му от страните по делото, като отсъствието на възражения срещу експертното становище е правно ирелевантно за неговата обективност и за значението му за крайния правен резултат по делото. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, и когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, съдът има задължение съгл. чл.201 ГПК да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти.
На обезщетяване на посоченото основание (чл. 52 ЗЗД, бел.) подлежат всички неимуществени вреди, включващи всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но и създаващи социален дискомфорт за определен период от време. А също така и на основание чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като понятието справедливост не е абстрактно, а е свързано с цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства във всеки един случай. За да се определи справедлив размер на обезщетението за претърпени от деликт болки и страдания при телесни увреждания, е необходимо да се съобразят следните общи критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, отчитане на конкретните икономически условия в страната, като помощен критерий, израз на които условия са нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. За надлежното обосноваване на размера на обезщетението е необходимо не само изброяване на релевантните факти, а извършване на анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост.
Като е счел един изрично признат и от двете страни факт, изложен в ИМ и потвърден в отговора на същата, за недоказан, съдът не е разгледал и обсъдил доводите на страните относно действително спорните между тях въпроси.
Когато - чрез обстоятелствената част, петитума на исковата молба, отговора и направените във връзка с тях уточнения от страните, съдът е определил правната квалификация на иска като такъв по чл.55,ал.1, изр.1 ЗЗД, за връщане на сума, получена при начална липса на основание, следва да бъде установено – предаването, съответно получаването на сумата и липсата - още при самото получаване – на основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Когато ищецът е установил плащането, ответната страна е тази, която следва да установи наличието на основание за получаване на сумата. Съгласно текста на чл.183, ал.1 ГПК и трайно установената практика, изискванията на посочената норма се считат удовлетворени и при представяне само на официално заверен препис, без същият да е придружен от оригинал.
В българската правна уредба регламентацията на договора за морска застраховка /вкл. „каско“ такава/ се намира изцяло в КТК, която разкрива подчертано диспозитивен и субсидиарен характер и се прилага доколкото страните по договора не са уговорили друго – чл. 245, ал. 2 КТК. Само в случаите, изрично посочени в този кодекс, а именно чл.чл. 245, 284 и 285, уговореното между страните не трябва да противоречи на правните норми, тъй като в противен случай то би било нищожно. За разлика от общата уредба на вътрешното имуществено застраховане по чл. 408 от сега действащия КЗ /в сила от 1 януари 2016 г./, респ. – по чл. 211, т. 1 КЗ от 2005 г. /отм./, при договора за морска застраховка застрахователят се освобождава от задължението да заплати застрахователно обезщетение, ако застрахователното събитие е причинено не само от умишлено деяние на застраховащия, респ. – застрахования или негов представител, но и от тяхната груба небрежност: чл. 273, ал. 1 КТК.З установяването на небрежността на застрахования не е достатъчно, а следва да се определи нейната степен и, по-конкретно, дали става въпрос за обикновена или за груба небрежност. Не е достатъчно корабопритежателят, респ. капитанът на кораба или мениджърите, да са проявили груба небрежност, а е необходимо да се докаже наличието на причинна връзка между това виновно поведение и реализирането на риска, изключваща при това с категоричност проявлението на всякакви други причини за настъпването на вредоносния резултат, тъй като в противен случай би била налице хипотезата на съпричиняване на вреди. Когато при договора за морска застраховка „каско“ застрахователното събитие е причинено от проявени от застрахования бездействие или действие, които се квалифицират като груба небрежност, застрахователят има право да откаже – на основание чл. 273, ал. 1 КТК - плащането на застрахователното обезщетение. Последното би било дължимо и при проявена груба небрежност от страна на застрахования, респ. от капитана на кораба, но само ако това е изрично уговорено в застрахователния договор. Ноторно е, че морската „каско“ застраховка се сключва, за да гарантира застрахования кораб срещу случайностите на морето /т.нар. „морски рискове“ съгласно чл.247, ал. 1 КТК/. Следователно няма да има място за заплащане на обезщетение от застрахователя, ако в процеса е доказана липсата на разумни грижи за застрахованата вещ, тъй като предназначението на полицата е да покрие само грешките, дължащи се на обикновена, а не и на груба небрежност на застрахования или на капитана, както не би имало основание за заплащане на застрахователно обезщетение и ако бедствието се дължи на явен недостатък на кораба: „един мотор, който загрява, защото е функционирал твърде дълго и трябва да се смени – това не е случайност по море“. /Цитирано по монографията на Р. Р, „Морско право“, стр. 130 от глава ІІІ „Разпределение на рисковете при морските застраховки“, Университетско издателство „С.К.О“-2008 г., превод от френски език Юлиана С.К/.
Пропусната полза по смисъла на чл. 82 ЗЗД от неизпълнение на договор за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към разпределителната мрежа е равна поне на обема на законодателно определена насърчителна мярка по смисъла на чл. 3, § 3, б.“а“ от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО (ОВ, L 140/16 от 5 юни 2009 г.) и чл. 31 ЗЕВИ, детерминиран от размера на изкупната цена за произведена електрическа енергия и периода на изплащането й. Вреда ще настъпи само, ако с производител на електрическа енергия, чийто обект не е присъединен в уговорения срок към разпределителната мрежа, не бъде сключен договор по смисъла на чл. 31 от ЗЕВИ, или бъде сключен договор с параметри, по – неблагоприятни от нормативно заложените към релевантната дата - тази, на която е следвало да бъде изпълнено задължението на електроразпределителното дружество. Ползи, извън посочения обем, следва да бъдат изрично релевирани и надлежно доказани.