Array ( [questions] => 1 )

Отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство - чл.2 т.2 изр.2 ЗОДВПГ; от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление - чл.2 т.2, изр.1 ЗОДВПГ; от влизане в сила на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, или е отменено административното наказание - чл.2 т.3 ЗОДВПГ. От този момент съответния държавен орган изпада в забава, дължи лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата /т.4 от ТР 3/05, ОСГК на ВКС/.
Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато съдът счете, че не следва да цени някое от доказателствата, следва да изложи мотиви за това.
Въззивният съд, като инстанция по същество на правния спор, при съобразяване с предвидените в процесуалния закон преклузии и при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели, е длъжен да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, да разгледа релевантните доводи и възражения на страните и да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение.
Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В тази насока е трайната и последователна практика на ВКС по поставения правен въпрос, която се споделя и от настоящия съдебен състав.
Изводът дали е спазен срока по чл.33, ал.2 ЗС или не във всички случаи трябва да бъде направен при спазване на процесуалните правила за преценка на заявените от страните обстоятелства, свързани с разглеждания спор и касаещи неговият предмет, включително съобразяване на твърденията за осъществени факти от насрещната страна в процеса, за която те са неизгодни. Когато насрещната страна не оспорва осъществяването на даден факт, който за нея е неизгоден, ищецът не следва да провежда пълно доказване на този факт. Според възприетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на четвърто г. о. и решение № 121/21.06.2013 г. по гр. д. № 862/2012 г. на второ г. о., преценката на съда по чл.175 ГПК за другите обстоятелства по делото е подчинена на основния принцип на диспозитивното начало, т. е. отчитат се онези обстоятелства, които са заявени от страните във връзка с разглеждане на спора и касаят неговият предмет, като съдът не може да дерогира фактическите твърдения и правни доводи на страните, да им налага съображения, различни от заявените от самите тях в хода на процеса и да признава или отрича права, които не са оспорени.
Служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината - чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, като се отчитат и обективните ограничения за достигане на истината (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК). Проявление на горните основни начала са и задълженията на съда да уточни неясната искова молба по пътя на чл. 129 ГПК и чрез задаване на въпроси за изясняване на фактите, за конкретизация на фактическите и правни твърденията и отстраняване на противоречията в тях (чл. 143 и чл. 145 ГПК отм.). Ако се касае за нередовност на исковата молба, съдът дава точни указания до ищеца да я отстрани, както и, че при неизпълнение в срок последицата е връщане на исковата молба изцяло, съответно в частта по нередовните искове. Недопустимо е да се произнесе по съществото на спора, като отхвърли иска по съображения за неизяснен предмет на същия.
Противоречие със закона по см. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е налице, когато има обективно несъответствие на договора с правна разпоредба от кодекс, закон или подзаконов нормативен акт, както и от международните договори, ратифицирани по конституционен ред и обнародвани и влезли в сила за Република България. Касае се за противоречие на договора не с всякакви по вид разпоредби, а само такива с повелителен характер, без оглед на това какво е субективното отношение на страните по договора. Сделката противоречи на закона, когато страните по нея са уговорили нещо различно от предписаното в императивната норма или е сключена забранена от закона сделка или, когато нейният резултат противоречи на закона. Ищецът, предявил иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, несъмнено следва да изложи фактически твърдения в какво се изразява нарушението на закона, като може да посочи, но не е длъжен, и конкретната правна разпоредба. Възможно е да е отнесъл твърдяното нарушение неточно към правна норма или пък посочената да не е императивна, а още и изобщо да липсва правно предписание, съответстващо на твърдението му. Всичко това не влияе върху редовността и допустимостта на исковото производство. Съдът е длъжен сам да отнесе спора, с който е сезиран към относимата правна норма; също така, той се ръководи не от дадената от страните квалификацията, важно е съдържанието на твърденията и искането.
Записаното в нотариалният акт изявление, че цената по договора е платена представлява от една страна нотариално удостоверяване, че страните са направили подобно изявление пред нотариалния орган и от друга е изходящ частен свидетелстващ документ с характера на разписка, сдържащ и признание за погасяване на задължение за плащане.
Твърдението, че пред нотариуса не е правено заявление, че цената е платена, представлява оспорване на официален свидетелстващ документ в посочената част по см. на чл. 193 ГПК. Доказването се урежда от правилата на чл. 194 ГПК. Твърдението, че всъщност няма уговорка за плащане и такова не е извършено, по съществото си представлява опровергаване съдържанието на изходящ, подписан от страната частен документ и не попада в приложното поле на чл. 193 ГПК. Допустими са гласни доказателства за установяване действителната уговорка между съконтрахентите, но при ограниченията на чл. 164, ал. 1 ГПК. Изключенията са изрично съгласие на страните – чл. 164, ал. 2 ГПК и при наличие на условията по чл. 165, ал. 2 ГПК.
Ако твърдението е, че нито е правено изявление пред нотариуса за извършено плащане, нито такова е уговорено в действителност и не е извършвано, е налице едновременно оспорване истинността на официално свидетелстващо изявление по смисъла на чл. 193 ГПК и опровергаване на верността на частен диспозитивен документ, какъвто е договорът и на частен свидетелстващ документ, каквато е разписката за извършено плащане.
Предявяването на чужди права пред съд е недопустимо, освен в предвидените в закона случаи. Установеното в чл.26, ал.2 ГПК изключение от принципа на чл.26, ал.1 ГПК се отнася до случаите на процесуална субституция, при които процесуалният субституент е легитимиран да предяви чуждо материално право пред съда наред с лицето или вместо лицето, което е негов носител /според вида процесуална субституция/. Тъй като представлява изключение от принципа на чл.26, ал.1 ГПК, процесуалната субституция е допустима само в изрично предвидените в закона случаи, например: чл.134 ЗЗД, чл.26, ал.3 ГПК, чл.222 ГПК, чл.226, ал.1 ГПК, чл.649 ТЗ - по исковете на синдика по чл.645, чл.646 и чл.647 ТЗ, правото на държавните учреждения и предприятия да предявяват права на собственост на държавата и да отговарят по искове за собственост на вещи, чийто собственик е държавата, но които са им предоставени за стопанисване и управление. Изключенията са уредени изчерпателно и не обхващат случаите на житейски интерес от постигане на определен правен резултат. Те не обхващат и разглежданата хипотеза, в която ищецът релевира именно такъв интерес от отричане на правото на собственост на ответниците. Същият не може да се възприеме като позоваване на фактическо състояние по смисъла на тълкувателния акт. Изложените от ищеца твърдения не обосновават правния му интерес от търсената защита – тя не би рефлектирала директно върху правната му сфера. В този смисъл са определение № 174/06.03.2014 г. по ч. гр. д. № 610/2014 г., четвърто г. о., определение № 230/31. 05. 2018 г. по ч. гр. д. № 973/2018 г., трето г. о., определение № 274/28.06.2019 г. по ч. т. д. № 978/2019 г., първо т. о., определение № 150/13. 04. 2021 г. по ч. гр. д. № 494/2021 г., трето г. о., решение № 60/19.04.2021 г. по гр. д. № 3359/2020 г., първо г. о. и др. В практиката на ВКС се приема също така за допустимо отричането на вещни права при наличие на възможност за придобиване на съответно вещно право от предявилото иска лице, но само доколкото такава възможност реално съществува към момента на предявяване на иска и единствената пречка за нейното осъществяване е претендираното от ответниците право. Хипотетична възможност, свързана с осъществяването на бъдещо несигурно събитие, според съдебната практика не обосновава наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като това би представлявало неоправдано навлизане в чужда правна сфера без доказан правен интерес от това /тълкувателно решение №8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 90/05.05.2010 г. по гр. д. № 846/2010 г. на второ г. о., решение № 504/12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г. на второ г. о./.
Презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници по договор е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност, когато общото задължение е изпълнено изцяло, но във вътрешните им отношения се предполага, че те дължат по равно. Предположението по чл. 127, ал. 1 ЗЗД е, че солидарните длъжници са се облагодетелствали в равна степен. В тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала другия в по-голяма степен. При оборване на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания на факти, които следва да бъдат ценени от съда по иска по чл. 127, ал. 1 ЗЗД с оглед на всички обстоятелства по делото. В частност, когато презумпцията по чл. 127, ал. 1 ЗЗД следва да бъде приложена по от съда по иск по чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД на получилият заема солидарен длъжник, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия длъжник е да докаже, че твърдяната нужда не съществува или че е останала неудовлетворена. Ако оспорващият длъжник не докаже неизвършването на заявените разходи или извършването на други разходи, следва да се приеме, че сумата е разходвана, както е заявено – в равно полза и на двамата.
Правилото на чл.113 ЗС, според което актовете по чл.112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, не е приложимо при разрешаване на спор за собственост между наследник по закон, придобил право на наследяване въз основа на влязло в сила решение за установяване на произход от наследодателя и приобретател на имота от лице, което се е легитимирало като наследник преди установяването на произхода. Горното разрешение съответства на даденото в решение № 698/08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2009 г. на първо г. о. и решение № 206/25.07.2012 г. по гр. д. № 238/2012 г. на второ г. о. и изцяло се възприема от настоящия съдебен състав. В цитираните съдебни актове е прието, че правилото е неприложимо както в отношенията между наследник по закон и наследник по завещание, така и в отношенията между наследник по завещание и трето лице, придобило права с транслативен акт, сключен с наследника по закон. В тези случаи вписването на обявеното завещание е без значение. В първия от тях няма конкуренция между актове, подлежащи на вписване, тъй като придобиванията на недвижими имоти по наследство не подлежат на вписване, съгласно изричната разпоредба на чл.5, б.“в” от Правилник за вписванията, а във втория случай праводателят не е един и същ.
Етажната собственост, която не е учредила сдружение за управление (т.е. не е персонифицирана), се управлява от общото събрание на етажните собственици, респективно - на етажните собственици и обитателите, чрез взетите от него решения. Тези решения са особен вид многостранни актове, взети от неперсонифицирана група лица и насочени към постигане на обща цел, а не многостранна сделка; не се поемат насрещни права и задължения; субективните предели на действие на решенията на общото събрание на етажната собственост са по-широки от тези на многостранните сделки, тъй като са задължителни за всички етажни собственици - включително за тези, които са гласували против и за тези, които не са участвали във вземането им, както и за лицата, които по-късно ще станат етажни собственици или обитатели, а задължителността им отпада за лицата, които вече не са етажни собственици или обитатели, дори да са гласували за тях). Законът /ЗС, ЗУЕС/ урежда специална процедура за вземането на тези решения, като регламентира начина на свикване, състав, представителна власт, гласуване, предметна компетентност. Специфичен е и контролът за спазването им. От това следва, че е недопустимо с двустранни договори да се уреждат между етажен съсобственик и трето лице отношения от компетентността на Общото събрание. Казаното се отнася и до чл. 51 ЗУЕС. Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗУЕС, разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят. Разпределението на т. нар. консумативни разходи за ползването на общите части не се извършва между етажните собственици, съразмерно на притежавания от тях дял в общите части на сградата, а поравно според броя на лицата (собственици, ползватели и обитатели) в етажната собственост. Кои разходите са такива за управление и поддържане на общите части е посочено в пар.1 т.11 ДР на ЗУЕС и те включват разноските за електрическа енергия, вода, отопление почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на сградата т.нар. „консумативни разноски“, разходите за портиер и възнаграждение при възлагане на дейности по поддържане на общите части. Изобщо дейността по Поддържане на общите части е определена в закона като дейност, насочена към запазването им в добро състояние./пар.13 от ДР ЗУЕС/
Договорът по чл. 2 ЗУЕС се отнася към типа договори за услуги. Сключва се за неопределен срок, едновременно със сключването на договора за продажба на самостоятелния обект - апартамент. Формалният му характер е установен в интерес и на третите лица – затова подлежи на вписване по партидата на обекта на сделката. Той има за последица, че обвързва и приобретателите на имота. Поради двустранния му характер подлежи на разваляне. Уредбата има изключителен характер и затова следва да се тълкува ограничително. Същата не намира приложение по отношение на сгради, които не притежават белезите на жилищни сгради от затворен тип. В заключение, по поставения за тълкуване правен въпрос следва да се отговори утвърдително – нищожни са уговорки в договор по чл. 2 ЗУЕС, сключен от индивидуален собственик на обект в сграда в режим на етажна собственост, която не е в жилищен комплекс от затворен тип по т. 3 от ДР на ЗУЕС, по въпроси, уредени в чл. 51 ЗУЕС, независимо дали договорът урежда и други въпроси, извън изключителната компетентност на ОС на етажните собственици. Нищожността е по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – противоречие с материалния закон.